са отстъпвали в това изкуство на кой и да е богослов или доктор, дипломиран в Парижкия университет. Това показва, че никога мечът не е притъпявал перото, нито пък перото — меча.
— Да бъде така, както ваша милост казва — отговори Санчо. — Но нека тръгнем веднага, защото трябва да потърсим подслон за тая нощ, и дано с божа милост попаднем на място, където няма да ме подхвърлят с одеяло и където няма да има нито призраци, нито омагьосани маври. Защото, ако пак се натъкнем на подобни неща, ще зарежа всичко и ще си вървя.
— Помоли се на Господа да ни запази от такива изпитания, сине мой — рече Дон Кихот. — А сега води ти, води, накъдето ти сметнеш за уместно, защото този път искам ти да избереш мястото за нощуване. Но дай си ръката и опипай с пръст, за да разбереш колко предни зъба и кътника ми липсват от дясната страна на горната челюст, че там именно чувствувам болка.
Санчо пъхна пръстите си в устата му, опипа му челюстта и запита:
Колко кътника имахте, ваша милост, от тази страна?
— Четири — отговори Дон Кихот — и с изключение на мъдреца всички непокътнати и много здрави.
— Спомнете си добре, сеньор — рече Санчо. — Четири, ти казвам, а може би и пет — отговори Дон[107] Кихот, — защото досега не са ми вадили ни преден зъб, ни кътник, нито пък някой е падал сам вследствие на загниване или оток.
— На долната челюст от тази страна — каза Санчо — ваша милост няма повече от два кътника и половина. На горната пък няма нито един, защото е гладка като дланта на ръката ми.
— Клетият аз! — изстена Дон Кихот, като чу печалната вест на оръженосеца. — Предпочел бих да загубя ръката си, стига да не е тази, която носи меча, защото, казвам ти, Санчо, че уста без зъби е като мелница без камък и човек трябва да цени зъбите си повече от диаманти. Но такава е участта на всички нас, които сме дали обет да принадлежим на строгия орден на рицарството. И тъй, яхни магарето, приятелю, и води. Карай напред и аз ще те следвам, с какъвто и ход да се движиш.
Санчо се подчини и се отправи към мястото, където му се струваше, че най-лесно ще намерят подслон, без обаче да се отделят от главния път, който тук се беше изпънал като струна.
Тръгнаха бавно, защото силната болка в челюстите не позволяваше на Дон Кихот нито да си отдъхне, нито да ускори хода. Като виждаше състоянието на господаря си, Санчо реши да го развлече и разсее, разказвайки му някои от нещата, които се описват в следващата глава.
Санчо смята, че бедите, които ги сполитат напоследък, идат като наказание, задето Дон Кихот нарушава законите на рицарството и не изпълнява клетвата си да не яде хляб на покрита маса.
През нощта срещат погребално шествие. Голяма група конници, облечени в дълги ризи, с факли в ръце, съпровождат мъртвец. Зъбите на Санчо почват да тракат от страх. За Дон Кихот това са призраци, които носят смъртно ранен рицар, за когото той се счита призван да отмъсти. Напада ризоносците свещенослужители и ги разпръсва из полето. Един от тях, бакалавър, свален на земята, обяснява кои са. Дон Кихот му казва, че неговото призвание пък е да странствува по света, да се бори с неправдите и да наказва злочинствата.
— Не ми е много ясно как се борите срещу неправдите — отвърна бакалавърът, — защото аз нямах никаква вина, а вие ме съборихте на земята и ми счупихте крака, който няма[108] да се оправи, докато съм жив. Казвате, че се опълчвате срещу злосторствата, но нанесохте на мене непоправимо зло. Страшно нещастие беше за мене да попадна на вас, човек, който търси щастието си в приключенията.
След като го настаняват на мулето му, Дон Кихот му поръчва да отиде при бягащите си другари и да го извини пред тях за злото, което им е направил. Санчо Панса, успял да обере едно товарно муле и да прехвърли съестните продукти от него на своето магаре, казва на бакалавъра:
Ако случайно тези сеньори желаят да знаят кой е храбрецът, който ги докара до това състояние, кажете им, ваша милост, че той е прочутият Дон Кихот де Ла Манча, който носи освен това и прозвището Рицар на печалния образ.
Бакалавърът тръгна да си върви, а Дон Кихот запита Санчо какво го беше накарало да го назове тъкмо в този час Рицар на печалния образ.
— Ще ви кажа — отговори Санчо. — Вгледах се в лицето ви под светлика на факлата, която носеше този злополучен странник, и трябва да призная, че лицето ви от известно време насам е едно от най- измъчените лица, които съм виждал в живота си. Това сигурно се дължи или на умората от сражението, или на беззъбата ви уста.
Отдалечават се и на една полянка утоляват глада си с храната, заграбена от дисагите на духовниците. Измъчвани от жажда, тръгват да търсят някое ручейче, но от тъмнината чуват страшни шумове, Санчо се разтреперва от страх, а Дон Кихот е готов за ново приключение. Той не е съгласен да се отдалечи от опасността въпреки увещанията на оръженосеца. На сутринта разбират, че грохотът иде от чукове на тепавица. Санчо прихва да се смее и почва да се шегува с господаря си, за което получава два удара с копието и нареждане по-малко да говори.
Завалява дъжд. Двамата странници тръгват по пътя. Срещу тях се задава бръснар, възседнал магаре и сложил на главата си бръснарски леген, за да се предпази от дъжда. Дон Кихот го взема за рицар, върху главата на когото блести прочутият шлем на Мамбрино. Въпреки предупрежденията на Санчо Дон Кихот напада бръснаря, прогонва го и завладява бръснарския леген. Оръженосецът пък взема по-хубавия самар на чуждото магаре, като оставя своя. — Продължават пътя си. Санчо е на мнение, че е по-добре да постъпят на служба при някой император. Дон Кихот му отвръща, че преди това трябва да извършат подвизи и да си спечелят слава. И той си представя как ще бъде посрещнат в кралския дворец, как ще стане крал и ще направи Санчо граф.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Как Дон Кихот дари свобода на много нещастници, които бяха насила водени там, където не искаха да отидат
Арабският писател от Ла Манча Сиде Амете Бененхели разказва в тази дълбокомислена, възвишена, подробна, забавна и изкусно измислена история, че след като Дон Кихот де Ла Манча и Санчо Панса, неговият оръженосец, разменили мислите, разказани в глава двадесет и първа, Дон Кихот вдигнал очи и видял, че по пътя им насреща идвали дванадесет души, нанизани като броенични зърна на голяма желязна верига, която омотавала вратовете им. На ръцете си те носели белезници. Водели ги двама конници и двама пешаци:
конниците — въоръжени с мускети самопали, а пешаците — с леки копия и мечове. Щом ги съзрял, Санчо казал:
— Това са каторжници, осъдени от кралското правосъдие на принудителен труд. Откарват ги сега да гребат в галерите 2.
— Как така на принудителен труд? — запита Дон Кихот. — Нима кралят може да упражни насилие върху когото и да било?
— Не съм казал подобно нещо. Тези хора ги изпращат на принудителен труд в кралските галери за извършените от тях престъпления.
— Все пак — възрази Дон Кихот — тези хора отиват по принуда, не по своя воля там, където ги водят.
— Точно тъй — рече Санчо.
— Щом е тъй — каза господарят му, — налага се да изпълня моите задължения, които ми диктуват да се опълчвам срещу всяко насилие и да помагам на потиснатите.
— Забележете, ваша милост — добави Санчо, — че правосъдието, тоест самият крал, не упражнява насилие и не[110] нанася обида на подобни хора, и само ги наказва за извършени престъпления.
В това време веригата оковани каторжници се доближи и Дон Кихот много вежливо помоли пазачите да бъдат така любезни да му обяснят защо водят тези хора, и то по този начин. Един от конниците му каза, че това са каторжници, хора, които са на разпореждане на негово величество, изпратени на принудителен труд в галерите, и че повече не знае и няма защо да знае.
При все това възрази Дон Кихот — желал бих да зная причината на нещастието на всеки един от тях поотделно.
