отдаде на различни лудории.
Стигат до подножието на каменисто възвишение, което се издига сред множество други скали. По склоновете му се вие тихо ручейче, което оросява свежа зелена поляна. Тя е изпъстрена с цветя и е заобиколена с дървета. Дон Кихот възкликва:
— Тази е местността, о небеса, която определям и избирам, за да оплача нещастието, което вие ми причинихте! В този планински кът сълзите на очите ми ще увеличат водите на тази малка рекичка и непрестанните ми и дълбоки въздишки ще движат безспирно листата на тези дървета, като доказателство и израз на болката, която терзае раненото ми сърце. О вие, неизвестни планински божества, които населявате тези диви чукари, изслушайте жалбите на този злощастен любовник, когото дълга раздяла и въображаема ревност са заставили да се оттегли в тези планински дебри, за да оплаква горко непреклонността на коравосърдечната и неблагодарна красавица, съвършенство и венец на всяка женска красота! О вие, нимфи и дриади, които обитавате горските усои! Дано бързоногите похотливи сатири, които постоянно, макар и безуспешно, ви задирят, престанат да смущават сладкия ви покой, за да ми помогнете да изплача мъката си или поне търпеливо да изслушате моите жалби! О, Дулсинея дел Тобосо, светлина в моята нощ, прослава на моята скръб, моя пътеводна звезда, сияние на моето щастие, нека небето бъде винаги благосклонно към тебе и изпълнява желанията ти! Отправи поглед към мястото, където ме доведе нашата раздяла, виж какво направи тя от мене и дай заслужена награда на моята вярност! О, самотни дървета, които от днес нататък ще бъдете другари на моето уединение, дайте знак с нежно поклащане на клоните си, че не ви е противно присъствието ми! О ти, мой оръженосецо, приятно спътниче в добри и лоши дни, запомни добре всичко, което виждаш, че правя, за да го разкажеш на единствената виновница за моето състояние.
Дон Кихот казва, че Санчо Панса ще замине след три дни, като види как рицарят разкъсва дрехите си, как си блъска главата в скалите, за да разкаже всичко на неговата любима. Когато Санчо разбира, че Дулсинея е дъщеря на Лоренсо Корчусло и се нарича Алдонса Лоренсо, той казва, че я познава добре, но е разочарован, защото мислел, че Дулсинея най-малко е княгиня. Дон Кихот му отвръща:
— Аз обичам Дулсинея дел Тобосо заради качества, каквито няма и най-благородната княгиня на света. Мислиш ли ти, че всички поети, които възпяват своите възлюблени дами, назовани с измислени имена, са имали в действителност такива любовници? Мислиш ли ти, че всички онези Амарили, Филиси, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди и много още други, които пълнят книгите, романсите, бръснарските дюкяни и комедиите, давани по разните театри, са били наистина някога същества от плът и кръв и са били любовници на тези, които ги възпяват? Сигурно не. Повечето от тях са може би измислени от поетите, за да си създадат те повод за стихотворство и за да се представят като пламенно влюбени младежи и за такива, които са достойни да бъдат обичани. На мене лично ми е достатъчно да мисля и да вярвам, че въпросната Алдонса Лоренсо е красива и благонравна. Колкото за нейното родословие, това за мене е маловажно. Не се касае за постъпване в някой военен орден, та да тръгнат хората да събират сведения за произхода й. За мене тя е най-знатната принцеса на земята. Защото ти трябва да знаеш, Санчо, ако случайно още не го знаеш, че две са нещата, които повече от всички други будят любовта: голямата красота и доброто[124] име. Тези две качества притежава във висша степен Дулсинея, защото по красота тя няма равна на себе си, а по добро име малко са жените, които могат да й съперничат. Ще прибавя в заключение, че за мене всичко това, което говоря в този час е истина, че във въображението си аз я виждам каквато я желая както по отношение на красотата й, така и на знатността й. С нея не могат да се сравняват нито Елена, нито Лукреция, нито коя да е от знаменитите жени на древността. Равна на нея не е имало нито при елините, нито при римляните, нито при варварите. И нека всеки си казва каквото си ще, но ако има невежи, които могат да ми отправят укори, то и най-строгите съдии ще ме оправдаят.
Дон Кихот написва в бележника писмото до Дулсинея. По настояване на Санчо той го прочита:
„Всегосподствуваща и високопоставена сеньора, Прободеният от острата сабя на раздялата и дълбоко ранен в сърцето си рицар ти пожелава, най-сладка от всички Дулсинея дел Тобосо, здраве, което той самият не притежава. Ако твоята красота ме презира, ако твоите добродетели не са ми благосклонни и ако твоето пренебрежение ме води към гибел, колкото и да съм свикнал да страдам, зле ще понеса тази мъка, която не само е силна, но и дълготрайна. Моят добър оръженосец Санчо ще ти разкаже най-подробно, о красива неблагодарнице, о възлюблена моя неприятелко, за състоянието, в което изпаднах по твоя вина. Ако решиш да ми помогнеш, аз съм твой. Ако ли не, прави каквото ти е най-угодно. Смъртта, която ме дебне, ще удовлетвори едновременно и твоята жестокост, и моето желание.
Твой до гроб Рицаря на печалния образ“.
Санчо не забравя да поиска от господаря си и запис за получаване на обещаните три магарета. След това Дон Кихот настоява оръженосецът да види със собствените си очи някои от лудориите, които рицарят прави полугол. Санчо обещава на всяка цена да получи благоприятен отговор от Дулсинея, Дон Кихот му казва:
— Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мене.
Възседнал Росинант, Санчо тръгва за селото на Дулсинея. На втория[125] ден се намира пред хана, дето са го подмятали с одеяло. Тук намира свещеника и бръснаря от селото на Дон Кихот, които го разпитват за господаря му, и той им разказва за всички приключения, за отшелничеството на Дон Кихот и за писмото до Дулсинея. Оказва се обаче, че Санчо е забравил да вземе писмото и записа за трите магарета, предава им каквото е запомнил от писмото, като стъкмява смешни безсмислици. Той им казва, че след като получи добри вести от Дулсинея, Дон Кихот ще положи усилия да стане император, а него ще задоми за някоя благородна дама, наследница на обширни имоти. Свещеникът и бръснарят си мислят колко ли силна ще е била лудостта на Дон Кихот, за да успее да побърка ума на този беден човек.
С цел да върнат Дон Кихот в селото му, свещеникът и бръснарят решават да се преоблекат: първият като нещастна, оскърбена девойка, която да поиска от рицаря да отмъсти за нанесена й обида, вторият — като оръженосец на девойката. Ханджийката им дава необходимите дрехи. Духовникът размисля, че не подхожда на званието му да ходи облечен в женска премяна, затова предлага да разменят облеклото си с бръснаря.
Санчо ги повежда към мястото, където е рицарят. Като наближават, оръженосецът ги оставя и отива да търси своя господар. Свещеникът и бръснарят чуват наблизо песни и риданията на Карденио. Отиват при него. Той им разказва тъжната си история, както преди няколко дни я разкрива пред Дон Кихот, но сега излага злочестата си участ докрай. Влюбен в Лусинда, той иска да се ожени за нея. Дон Фернандо, който се представя за негов приятел и доброжелател, обещава да убеди баща му да говори с бащата на Лусинда за брака на младите. Карденио и неговата любима очакват мечтите им да се осъществят, без да подозират за коварството на дон Фернандо. Последният поисква Лусинда за своя жена и баща й с готовност се съгласява. В деня, когато девойката ще бъде венчана в семеен кръг с дон Фернандо. Карденио разговаря с нея и тя му казва, че е готова да се убие, за да му докаже, че го обича. Той незабелязано се промъква в къщата й и се скрива зад една завеса. Когато свещеникът поставя пръстените върху ръцете на младоженците, Лусинда припада. Майка й намира у нея писмо, дон Фернандо го прочита и остава дълбоко загрижен. Смутени са и родителите на Лусинда. Карденио напуска къщата и се отдалечава в планината, решен там да завърши живота си.
Свещеникът, бръснарят и Карденио намират край един ручей красивата Доротея. Тя им разказва, че в нея се влюбил благородникът дон Фернандо и я прелъстил, като обещал да се ожени за нея. Той обаче я напуска. Пръска се мълва, че е взел за своя жена Лусинда от съседния град. Доротея отива там да го пита защо я е изоставил. Узнава, че у Лусинда намерили писмо, в което тя заявява, че не може да бъде съпруга на дон Фернандо,[126] тъй като обича Карденио. В дрехите й открили кама, с която тя мислела да сложи край на живота си. Лусинда избягва от родителския си дом и от града. Понеже баща й я търси, Доротея се скрива в планината.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА,
в която се разказва за забавните и изобретателни ходове,
