мулета, които вашите спътници са яхнали, стига това да не им бъде неприятно. Това съвсем не ще ми пречи да си въобразя, че яздя Пегас или пък зебрата, или бойния кон, на който яздеше онзи прочут мавър Мусараке, който и до днес още лежи омагьосан в могилата Сулема3, разположена недалече от славния град Комплутум.
— За това не бях действително помислял, уважаеми сеньор лиценциат — отговори Дон Кихот, — но аз съм убеден, че сеньора принцесата, от желание да ми направи услуга, ще благоволи да заповяда на оръженосеца си да отстъпи седлото на мулето на ваша милост, а той да се настани зад вас, ако мулето може да носи и втори ездач.
— Аз вярвам, че ще може — отговори принцесата, — а съм също така уверена, че няма да стане и нужда да давам нареждания в този смисъл на сеньор оръженосеца си, тъй като той е толкова учтив и вежлив, че не ще допусне, едно духовно лице да върви пеш, щом има възможност да язди.
— Права сте — потвърди бръснарят.
Той слезе веднага от добичето и покани свещеника да го възседне, което той направи, без повече да чака покана. Но за зла участ, когато дойде ред бръснарят да се настани на[135] мулето зад свещеника, добичето, което беше кираджййско и следователно злонравно, вдигна задните си крака, хвърли два къча и ако беше улучило майстор Николас в главата или в гърдите, той сигурно щеше да прокълне за цял живот решението си да тръгне по дирите на Дон Кихот. Въпреки всичко, Николас толкова се изненада, че се изтърси на земята от уплаха, без да мисли за изкуствената си брада, която падна край него. Той бързо съобрази какво да прави, покри лицето си с две ръце и започна да се вайка, че са му избили зъбите. Като съзря цялото валмо брада, без челюсти и без кръв, настрани от падналия оръженосец, Дон Кихот рече:
— За Бога, какво голямо чудо е станало! Добичето е избило и откъснало брадата от лицето му, сякаш е била предварително отрязана.
Пред опасността цялата игра да бъде разкрита, свещеникът се спусна бързо, вдигна брадата от земята, приближи се до майстор Николас, който лежеше на земята и още се вайкаше, притисна главата му до гърдите си и му прикрепи брадата отново, като шепнеше слова, които били, както той обясни след това, нещо като чудотворна молитва за прилепване на брада. След като свърши магията си, свещеникът се дръпна настрана и оръженосецът се появи брадат и невредим както преди. Дон Кихот се учуди много и помоли свещеника да го посвети при първа възможност в тайната на вълшебните слова. Защото, според както той каза, не могат да се отскубват бради, без да се разрани кожата, а обстоятелството, че в случая всичко е окончателно излекувано, показва, че магията действува не само на бради.
— Така е — потвърди свещеникът и обеща да му разкрие при първи случай тайната си.
Уговориха се след това пръв свещеникът да яхне мулето, като след това се редуват тримата4, докато стигнат в хана, който отстоеше на около две левги. Така продължиха пътя си: трима от тях — Дон Кихот, принцесата и свещеникът, яздеха, а другите трима — Карденио, бръснарят и Санчо Панса, вървяха пеш. По едно време Дон Кихот се обърна към девойката и каза:
— Водете ни, моя сеньора, накъдето вие желаете да отидем!
Преди тя да успее да отговори, намеси се лиценциатът:
— Към кое кралство желаете да ни водите, сеньора? Да не би случайно към кралство Микомикон? Защото няма кое друго да бъде, ако разбирам нещо от кралства.
Посветена вече във всички неща, тя разбра, че Трябва да отговори утвърдително, и каза:
— Да, сеньор, пътят ми води към това кралство. Щом е тъй — рече свещеникът, — трябва да прекосим нашето село и оттам ваша милост ще се запъти към Картахена, откъдето с божия помощ можете да се качите на кораб. Ако имате попътен вятър, ако морето бъде спокойно и няма бури, преди да изтекат девет години, ще съзрете голямото езеро Меона или по право Меотида 5, което е само на стотина дни път от кралството на ваше величие.
— Лъжете се, ваша милост сеньоре мой — отговори Доротея. — Няма и две години, откак напуснах кралството си, и макар че не бях съпътствувана от добро време, имах щастието да срещна човека, когото най-много желаех да видя — сеньор Дон Кихот де Ла Манча, за чиято слава чух, щом стъпих на испанска земя, което именно ме накара да го потърся, да се доверя на неговата отзивчивост и да поставя справедливото си дело под закрилата на непобедимите му мишци.
— Моля, престанете с хвалебствията — прекъсна я Дон Кихот, — защото аз съм враг на всякакъв род ласкателства. Дори ако словата ви са искрени, те все пак оскърбяват целомъдрения ми слух. Ще се задоволя само да ви заявя, моя сеньора, че каквато и да е моята храброст, голяма или малка, тя е изцяло на ваше разположение и аз съм задължен да ви служа до последна капка кръв. Но нека оставим тези неща за когато му дойде времето, а сега моля сеньор лиценциата да ми обясни какво го е довело в тоя край сам-самичък, без придружител. Всичко това ми се вижда толкова лекомислено, че ме плаши.
— На този въпрос ще отговоря съвсем накратко — отвърна свещеникът. — Заедно с майстор Николас, нашият приятел и бръснар, се бяхме запътили за Севилия, за да си прибера парите, изпратени ми от един мой сродник, който от години живее в Америка. Сумата съвсем не е малка, тя надхвърля шестдесет хиляди пълноценни песос. Като минавахме вчера през тази местност, нападнаха ни четирима разбойници, които ни взеха всичко, като не пощадиха и брадите ни. Наложи се бръснарят да си постави изкуствена брада. А[137] и този момък — той посочи Карденио — те подредиха добре и ограбиха без милост. Най-забележително е това в цялата околност се говори, — че нашите нападатели принадлежали към група каторжници, които са били освободени в същия този край от един извънредно храбър човек, който не се уплашил нито от кралския комисар, нито от стражата и ги освободил всички до един. Не ще съмнение, че този човек или си е загубил ума, или е негодник като тях самите, или е мъж без сърце и без съвест, щом е можал да пусне вълка в кошарата, лисицата в курника и мухите при меда. Той е посегнал на самото правосъдие, опълчил се е против своя крал, негов законен господар, като е попречил да бъдат изпълнени неговите заповеди, той е искал да лиши освен това галерите от гребци и е хвърлил в тревога Санта Ермандад, която от дълги години насам блажено си почиваше, и, с една дума, извършил дело, което погубва душата, без да е от каквато и да е полза за тялото.
Санчо беше разказал на свещеника и на бръснаря приключението с каторжниците, което господарят му бе довел до славен край, и сега свещеникът нарочно предаваше случката с толкова пресилени думи, за да види какво ще отговори или направи Дон Кихот. Рицарят менеше цвета на лицето си при всяка негова дума и не смееше да признае, че той е освободил онези благи душици.
— Същите тези хора — обясни свещеникът — ограбиха и нас и нека Господ с безкрайната си милост прости на оногова, който им попречи да получат заслуженото наказание.
Санчо бърза да оповести, че този подвиг е извършен от неговия господар, въпреки че той го е предупреждавал да не дарява свобода на престъпници. Ядосан, Дон Кихот заявява, че дълг е на странствуващите рицари да помагат на страдащите и на окованите във вериги, без да проверяват дали са виновни.
Доротея разказва на Дон Кихот своята измислена история за бедите, сполетели я като микомиконска кралица, Щом умират родителите й, кралството й бива нападнато и завзето от великана Пандафиландо, който иска тя да стане негова жена, но тя не се съгласява. Предсказано й било, че рицарят, който обезглави великана, ще стане неин съпруг и господар на кралството й. Дон Кихот й обещава да победи великана и да й върне отнетия трон, но не може да се ожени за нея, защото над сърцето му господствува друга дама. Санчо е недоволен от това, че господарят му ще изпусне кралството, затова казва: „Да не би случайно моята господарка Дулсинея да е по-красива? Разбира се, че не! Нито дори наполовина. Тя както се казва, не може и на кутрето й да кацне. А какво ще стане с графството, което аз очаквам, ако ваша милост продължавате да търсите под вола теле?“ Възмутен от светотатствените му думи, Дон Кихот стоварва два пъти копието си върху оръженосеца и го събаря на земята. Умната Доротея успява да ги сдобри.
Срещат Хинес де Пасамонте, яхнал Санчовото магаре. Санчо, с обидни думи и закани прогонва каторжника, сетне милва и целува магарето си.
Междувременно свещеникът поздравяваше Доротея за това, че се беше показала толкова умела в краткия си и напълно съобразен с духа на рицарските романи разказ. Тя му каза, че е посветила много време на тези книги, но че не била много силна по местоположението на провинциите и пристанищата, поради което съвсем наслуки е подхвърлила, че е слязла от кораба в Осуна.
— Веднага разбрах — рече свещеникът, — затова се намесих своевременно, за да ви извадя от затруднение. Но как ви се струва? Не е ли странно лековерието на този нещастен идалго, който приема като
