чисти истини всички измислици и лъжи, стига те да му напомнят езика и стила на неговите глупави книги?
— Твърде странно наистина — каза Карденио-и толкова невероятно и невидяно, че и да искаш да съчиниш нещо подобно, не ще успееш, колкото и да си остроумен.
— Но има и нещо друго — добави свещеникът. — Като махнем безсмислиците, които този добър идалго говори в лудостта си, щом стане дума за други неща, разсъждава съвсем правилно и проявява ясен и проницателен ум. И човек, който би водил с него разговор за друго, а не по-рицарските въпроси, ще го сметне за напълно уравновесен.
Докато останалите разговаряха така, Дон Кихот каза на Санчо:
— Нека забравим нашите спорове, приятелю Санчо, и побързай да ми кажеш сега без досада и без сръдня: къде, как и кога намери Дулсинея? Какво правеше тя? Какво й каза? Какво ти отговори тя? Какъв беше изразът на лицето й, когато четеше писмото ми? Кой ти го преписа? Разкажи ми за всичко, което видя и което заслужава да ми бъде съобщено, без да измисляш и добавяш неща, за да ми бъдеш приятен, но и без да пропускаш други, за да ми намалиш удоволствието.
— Сеньор — отговори Санчо, — истина е, Че никой не ми преписа писмото, защото не носех със себе си никакво писмо.
— Да, това е самата истина — рече Дон Кихот. — Два дена след заминаването ти намерих у себе си бележника, в който го написах, и ми стана много мъчно, като си помислих, че няма да знаеш какво да правиш без писмото. И все очаквах, че ще се върнеш да си го потърсиш.
— Тъй щях да постъпя — каза Санчо, — ако не бях го научил наизуст, когато ми го прочетохте, така че можах да разкажа съдържанието му на един клисар, който го записа дума по дума и ми каза, че макар и да е чел много послания за отлъчване от църквата, никога в живота си не бил чел по-хубаво писмо от вашето.
— Още ли го помниш, Санчо? — запита Дон Кихот.
— Не, сеньор — отговори Санчо. — След като клисарят го записа дословно, аз си рекох, че няма вече смисъл да продължавам да го помня, и реших да го забравя. Запомних само онова в началото — „висока и сластна“, искам да кажа, „висока и властна сеньора“, и другото, на края: „Ваш до гроб Рицаря на печалния образ“. А между началото и края вмъкнах безброй много „душа моя“, „живот мой“ и „очи мои“.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Продължение на занимателния разговор между Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса и други още случки
— Нямам причини да съм недоволен от това, което чух дотук, карай сега нататък — каза Дон Кихот. — И тъй, ти пристигна там благополучно. А какво правеше кралицата на красотата? Навярно нижеше бисери или бродираше със златни конци герб на рицаря, неин покорен роб?
Намерих я — отговори Санчо — в задния двор на дома й, където пресяваше две фанеги жито.
— Имай предвид — рече Дон Кихот, — че зърната на[140] това жито са се превръщали в бисери, щом ги е докосвала с ръцете си. А какво беше житото? От това, от което се прави бяло брашно, или обикновено?
— Обикновено беше — отговори Санчо.
Не е важно какво е било — каза Дон Кихот, — защото аз съм уверен, че пресято от ръцете й, то ще даде най-белия хляб. А когато й даде писмото, тя целуна ли го? Допря ли го до лицето си? Прие ли го с нужната тържественост, както се получава такова писмо? Какво изобщо направи тя?
— Когато й го подадох — отговори Санчо, — тя разтърсваше с все сила пълното със зърно сито и ми каза: „Сложете го, приятелю, върху оня чувал там, защото няма да мога да го прочета, докато не пресея всичкото жито.“
— Колко умно! — възкликна Дон Кихот. — Тя е постъпила така, защото навярно е искала да го прочете спокойно и да му се наслади. Продължавай, Санчо. Докато работеше, за какво се разговаряше с тебе? Разпита ли те за мене? А ти какво й каза? Хайде, разкажи ми всичко, без да изпуснеш и най-малката подробност.
— За нищо не ме разпита — каза Санчо. — Но затова пък аз й разказах, че ваша милост сте си наложили покаяние, за да заслужите благоволението й, и че сте се усамотили сред планината, разсъблечен до кръста като същински дивак, че спите на голата земя, че ядете хляб на непостлано, че не си решите брадата, че плачете и проклинате съдбата си.
— Неправилно си казал, че проклинам съдбата — забеляза Дон Кихот. — Защото аз я благославям и ще я благославям, докато съм жив, загдето ме е удостоила с щастието да любя такава високопоставена сеньора, каквато е Дулсинея дел Тобосо.
— Наистина е високопоставена — рече Санчо, — почти с цяла педя ме превишава.
— Как така, Санчо? — запита Дон Кихот. — Да не сте се мерили с нея?
— Ето как стана — отговори Санчо. — Помогнах й да натовари един чувал жито на магарето. Докато й помагах, бях застанал съвсем близо до нея и забелязах, че е по-висока от мене почти с цяла педя.
— Висока е несъмнено — възрази Дон Кихот, — но високият й ръст е придружен и украсен с милион прелести. Няма да отречеш, че когато застана до нея, ти веднага почувствува[141] ухания от Сава, нежен аромат, нещо особено чаровно, което не мога да опиша с думи. Някакъв дъх или лъх, сякаш се намираш в магазин за фини парфюмирани ръкавици.
— Мога да кажа само — рече Санчо, — че почувствувах някаква доста мъжка миризмица, защото сигурно се беше поспарила и запотила от тежкия труд.
— Това не е възможно — възрази Дон Кихот. — Ти сигурно си бил хремав и със запушен нос или пък си взел твоята собствена миризма за нейна. Аз зная на какво ухае тази роза сред бодлите, тази лилия, поникнала сред полето, тази ароматна амбра.
— Може и така да е — отговори Санчо. — Вярно е, че от мен често се излъчва тази миризма, която тогава ми се стори, че идва от нейна милост сеньора Дулсинея. Няма нищо чудно в това, защото как можеш да различиш един дявол от друг?
— Добре — продължи Дон Кихот. — А като преся житото и го изпрати на мелницата? Какво каза, след като прочете писмото?
— Тя не прочете писмото — рече Санчо, — защото каза, че не знае да чете и пише. Взе писмото, разкъса го на сто парченца и рече, че не искала да го даде на други да го четат, за да не се узнаят тайните й в родното й село. Стигало й това, което й бях предал устно — за любовта, която ваша милост изпитвате към нея, и за извънредното изкупление, което сте си наложили, за да й угодите. Каза ми още накрая да съобщя на ваша милост, че ви целува ръцете и че повече желае да ви види, отколкото да ви пише. Моли ви и ви повелява да напуснете тези пущинаци, да престанете да вършите глупости и да тръгнете незабавно към Тобосо, ако не ви спира някоя по-важна работа, тъй като голямо е желанието й да види ваша милост. Много се смя, когато й казах, че носите прозвището Рицаря на печалния образ. Запитах я дали се е явил пред нея нашият добър познат бискаецът, а тя отговори, че се е явил и че бил добър човек. Питах я и за каторжниците, но тя ми отговори, че не била виждала нито един от тях.
— Дотук всичко добре — рече Дон Кихот. — Но кажи ми, каква скъпоценност ти подари тя на прощаване за вестите, които й занесе от мене? Защото стар и много разпространен обичай е странствуващите рицари и дами да даряват[142] оръженосците, доверените си прислужнички и джуджета! а със скъпи накити като награда за всяка вест, която едните получат от другите.
— Допущам, че е така, и не намирам обичая лош, но това сигур но се е вършило на времето си. Сега вероятно обичаят е да се дава парче хляб и бучка сирене, защото сеньора Дулсинея ми даде само това на раздяла през оградата на кошарата. И нека добавя, че сиренето беше овче.
— Тя е много щедра — каза Дон Кихот — и ако не ти е дала златен накит, то е несъмнено защото не го е имала подръка, но бъдещето е пред нас. Щом я видя, всичко ще се уреди. Но знаеш ли, Санчо, какво най-много ме учудва? Струва ми се, че ти отиде до Тобосо и се върна по някакъв въздушен път, защото за малко повече от три дена си изминал повече от тридесет левги. Това мога да си обясня само по един начин — навярно вълшебникът, който ми е приятел и винаги ме покровителствува, защото съвсем
