накарах да се закълне, че ще го заведе в дома си, за да му плати всичко до стотинка. Не е ли истина всичко това, сине мой Андрес? Не чу ли ти как властно му заповядах да си изплати дълга и как смирено той обеща да изпълни всичко, което му поръчах и наложих? Отговори спокойно, няма от какво да се смущаваш и да се боиш. Кажи на тези сеньори всичко, което се случи, за да видят и да се убедят и те колко е важно и полезно да има странствуващи рицари по света.
— Всичко, което ваша милост казахте, е чиста истина — отговори момчето, — но случката свърши съвсем не така, както вие си въобразявате.
— Как тъй? — запита Дон Кихот. — Не ти ли плати всичко селякът?
— Не само че не ми плати — отговори момчето, — но щом ваша милост излязохте от горичката и останахме пак сами, наново ме завърза о същия дъб и така ме натупа, че останах съвсем без кожа, също както свети Вартоломей. Всеки свой удар той придружаваше с по някоя подигравка или шега за ваша сметка и ако не бяха страшните болки, които изпитвах, щях много да се смея на думите му. Той ме наложи така жестоко, че едва сега излизам от болницата, където ми[147] лекуваха раните. А за всичко това вината е ваша. Защото, ако си бяхте вървели по пътя, ако не бяхте се появили там, където не са ви викали, и не бяхте се бъркали в чужди работи, господарят ми щеше да се задоволи с десетина-двадесет удара и щеше да ми изплати след това парите, които ми дължеше. Но ваша милост го оскърбихте силно и така го наругахте, че като не можеше да си отмъсти на ваша милост, изля върху мене целия си гняв, и то така, че от мен човек едва ли вече ще стане.
— Лошото беше — рече Дон Кихот, — че си отидох, а не трябваше да те напущам, преди сам да се уверя, че ти е платил. От собствен опит трябваше да знам, че никой селяк не изпълнява дадената дума, щом като не му е угодно да я изпълни. Но помниш ли, Андрес, клетвата, която дадох, да тръгна да го диря, в случай че не ти се издължи, и да го намеря, пък ако ще да се е скрил и в корема на кита.
— Вярно е — каза Андрес, — Но и това не помогна.
— Сега ще видиш дали ще помогне — рече Дон Кихот и преди да завърши словото си, скочи бързо от мястото си и поръча на Санчо да оседлае Росинант, който спокойно си пасеше, докато те обядваха.
Доротея го запита какво възнамерява да прави. Той отговори, че отива да търси селяка, за да го накаже за безчинствата му и за да го застави да изплати до последната стотинка сумата, която дължи на Андрес, напук на всички простаци и мошеници по света! Тя обаче му напомни задължението, което бе поел, да не се впуща в ново приключение, докато не изпълни обещанието си към нея. А понеже той знае по-добре от всеки друг да изпълнява задълженията си, прибави тя, нека сдържи гнева си, докато се завърне от нейното кралство.
— Напълно сте права — отвърна Дон Кихот, — налага се Андрес да потърпи до моето завръщане, както самата вие казахте. Аз му се заклевам отново и повтарям обещанието си, че не ще намеря покой, докато не бъда удовлетворен и отмъстен.
— Не вярвам на такива клетви — заяви Андрес, — за мене сега е по-важно да разбера как ще се добера до Севиля, отколкото да мисля за някакво отмъщение. Дайте ми, ако имате, нещо за ядене и за пиене за из път и останете със здраве, ваша милост, заедно с всички странствуващи рицари,[148] които нека странствуват и за своя зла беда, а не само за зла участ на такива като мен.
Санчо извади от торбата си парче хляб и бучка сирене, подаде ги на ратайчето и му каза:
— Вземи, брате Андрес, ние всички взимаме участие в твоето нещастие.
— Все пак с какво участвувате? — запита Андрес.
— С хляба и сиренето, което ти давам — отговори Санчо. — Защото един Господ само знае дали утре те няма да ми липсват. Трябва да знаеш, приятелю, че ние, оръженосците на странствуващите рицари, сме често изложени на голям глад, беди, и на какви ли не други още неща, които трудно се описват, но здравата се чувствуват.
Андрес взе хляба и сиренето и като видя, че никой нищо друго не му дава, наведе глава и, както се казва, си плю на петите. Но преди да тръгне, каза на Дон Кихот:
— Сеньор странствуващ рицарю, ако се случи пак да ме срещнете, то моля ви, за Бога, ако ще и на парчета да ме разкъсват, не ми се притичвайте на помощ, не се опитвайте да ме спасявате, а ме изоставете на злата ми участ, която не ще е толкова страшна, колкото е злото, което ще ме сполети, ако ваша милост решите да ми помогнете. И нека божието проклятие падне върху вас и върху всички странствуващи рицари, които са се раждали на земята.
Дон Кихот поиска да стане, за да накаже дръзкото момче, но то побягна, толкова бързо, че никой не помисли дори да го гони. Дон Кихот се почувствува извънредно засрамен от разказа на Андрес, а останалите положиха не малко усилия, да сдържат смеха си, за да не го засрамят още повече.
На втория ден всички пристигат в хана, който извиква у Санчо страх и ужас. Ханджията, ханджийката, дъщеря им и Мариторнес ги посрещат радушно. Настаняват ги на по-добри легла и Дон Кихот веднага заспива. Ханджията изважда из едно сандъче няколко рицарски книги, като казва, че ги четели и слушали с удоволствие. Свещеникът ги преглежда и е на мнение, че са пълни с глупави измислици, затова трябва да бъдат изгорени. Ханджията не се съгласява с него:
— На баба ми ги разправяйте тези неща! — каза ханджията. — Чудно ви се вижда че е спрял воденично колело! Дайте си труд да прочетете, за Бога, това, което аз съм чел[149] за Феликсмарте Иркански, който с един само замах разсякъл като краставици петима великани. А друг път нападнал многобройна и силна войска, която имала повече от милион и шестстотин бойци, всички въоръжени до зъби, и я разбил и пръснал като стадо овце.
Свещеникът му казва, че има опасност да го хване болестта на Дон Кихот. Ханджията отговаря:
— Няма такава опасност — каза ханджията. — Аз не съм луд да тръгна да ставам странствуващ рицар, защото си давам сметка, че нашето време е съвсем различно от онова, когато са странствували по света тези прославени мъже.
Санчо смутен слуша, че сега вече не бродят из света странствуващи рицари к че всички рицарски книги са пълни с лъжи и безумия. Той решава да изчака предначертаното пътуване на Дон Кихот и в случай че то не им донесе очакваното щастие, да го напусне, да се завърне при жена и деца и да се залови за обикновената работа.
Ханджията изважда от сандъчето ръкопис с надпис: „Повест за безразсъдно любопитния“. По общо желание свещеникът им го прочита. В него се разказва за видните и богати дворяни Ажелмо и Лотарио, свързани с искрено приятелство. Анселмо се влюбва в прекрасната девойка Камилия, оженва се за нея и тя му става предана съпруга. Той обаче разказва на приятеля си, че е много любопитен да узнае дали наистина жена му е добродетелна и съвършена. Според него женските добродетели се изпитват при мъжките ухажвания. Вярна е само онази жена, която не изменя на своя мъж дори при упоритите задиряния на влюбените в нея мъже. За да се увери в добродетелите на жена си, Анселмо моли Лотарио да ухажва Камилия, да играе ролята на влюбен в нея. Лотарио дълго се противи, но Анселмо най-после го убеждава да се съгласи. Като се сближава с красивата Камилия, Лотарио неусетно се влюбва в нея. Тя не устоява пред неговите признания и сълзи. Двамата почват да мамят доверчивия Анселмо, който се чувствува неизказано щастлив. Накрая истината се разкрива. Животът и на тримата е разстроен. Камилия отива в манастир, Анселмо умира от страданията, които сам си предизвиква, а Лотарио загива в сражение.[150]
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА,
в която, се разказва за жестоката и необикновена битка, която Дон Кихот води срещу меховете с червено вино, а се предава също и краят на повестта за безразсъдно любопитния
Оставаше още малко за прочит, за да се довърши повестта, когато от стаята, където почиваше Дон Кихот, изскочи крайно възбуден Санчо, и извика:
— Елате бързо, сеньори, и помогнете на моя господар, който е започнал най-жестоката и яростна битка, която са виждали моите очи! Бог ми е свидетел, че е нанесъл с меча си такъв удар на великана, враг на сеньора принцесата Микомикона, че му е отсякъл главата като ряпа.
— Какво говориш, приятелю мой? — рече свещеникът и прекъсна да чете повестта. — Да не си полудял, Санчо? Как е възможно това да стане, дявол да го вземе, щом великанът е на две хиляди левги оттук?
