имахте възможността да почувствувате по най-осезателен начин доброто, което ви сторих. А сега като отплата аз искам от вас — такава е волята ми — да се запътите веднага, натоварени с тази верига, която свалих от вратовете ви, към град Тобосо и се представите там на сеньора Дулсинея дел Тобосо, за да й доложите, че Рицарят на печалния образ ви праща при нея с поръчението да й разкажете най-подробно всичко, което се случи при това знаменито приключение, завършило благодарение на мене с това, че спечелихте мечтаната от вас свобода. А след като изпълните тази поръчка, можете да отидете там, където поискате и решите, че ще ви е най-добре.
— От името на всички взе думата Хинес де Пасамонте и каза:
— Това, което вие, господарю и освободителю наш, искате от нас, ние съвсем не можем да изпълним, защото не е възможно да се движим всички заедно из пътищата, а трябва да се разделим и всеки да тръгне поотделно. Ако се наложи, ще се крием дори и вдън земя само и само да не попаднем в ръцете на Санта Ермандад, която сигурно ще тръгне по дирите ни. Но това, което ваша милост трябва и следва да направите, е да замените поръчката си до сеньора Дулсинея дел Тобосо с известен брой молитви към Господа и света Богородица, които ние ще отправим заради ваша милост.[119] Такава поръчка може да се изпълни и дене, и ноще, в движение и в почивка, в мир и във война. Но да си въобразите, че ще се върнем назад към миналото, тоест, че ще поемем отново оковите си и ще отидем в Тобосо, е все едно да твърдите, че сега е нощ, а не ден, и да поискате от нас нещо, което не бихме могли да направим, така както и брястът не може да роди круши.
— Кълна се — викна разгневен Дон Кихот, — дон кучи сине, дон Хинесильо де Порпильо 7 или каквото и да ти е името, че ще тръгнеш към Тобосо сам с подвита опашка и с цялата верига на гърба си!
Пасамонте, който беше много сприхав, убеден вече напълно, че Дон Кихот не е с целия си, щом е можал да извърши глупостта да се застъпи за тяхното освобождение, и докачен от словата на рицаря, намигна на своите другари и те, след като се поотдалечиха малко, почнаха да обсипват Дон Кихот с такава градушка от камъни, че той едва смогваше да се брани с щита си. Напразно пришпорваше той Росинант. Крантата беше станала нечувствителна към шпорите, сякаш беше от бронз. Санчо се заслони зад магарето си и то го бранеше от градушката, която се сипеше върху двамата. Дон Кихот не можа да се запази със същия успех от камъните. Няколко от тях го улучиха в тялото с такава сила, че го събориха на земята. Едва паднал, студентът се нахвърли върху Дон Кихот, грабна легена от главата му и взе да го блъска по гърба на рицаря и по земята, докато го направи на парчета.
Задигнаха му наметалото, което носеше върху доспехите. Опитаха се да му измъкнат и чорапите, но не можаха поради железните наколенници. На Санчо взеха връхната дреха и го оставиха разсъблечен. Разделиха помежду си и останалата плячка и се пръснаха, всеки където му видят очите. Страхът им да не попаднат в ръцете на Санта Ермандад беше несъмнено по-голям от желанието да поемат веригата и да се явят пред сеньора Дулсинея дел Тобосо.
Останаха сами магарето и крантата, Санчо и Дон Кихот. Магарето, навело глава, замислено поклащаше от време на време уши, сякаш в тях още бучеше каменната буря: Росинант, проснат до господаря си, тъй като и него бяха съборили камъните: Санчо полугол и силно изплашен от Санта Ермандад: Дон Кихот, крайно натъжен от тези, които така го бяха наредили, след като им беше сторил такава голяма добрина.[120]
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА,
за това, което се случи на славния Дон Кихот в Сиера Морена и което представлява едно от най-редките приключения, разказани в тази истинска история
Като се видя в това бедствено положение, Дон Кихот каза на своя оръженосец:
— Винаги съм слушал да казват, Санчо, че да правиш добро на простаци, е все едно да наливаш в морето вода. Ако бях те послушал, щях да избягна това голямо огорчение. Но стореното — сторено. Търпение и нека това ми послужи като урок за в бъдеще!
— По-скоро аз ще стана турчин — рече Санчо, — отколкото вие да се поучите. Но щом признавате, че ако ме бяхте послушали, не щеше да ви сполети тази беда, послушайте ме поне сега, за да избегнем друга, още по-страшна. Знайте, че в Санта Ермандад съвсем не се прилагат рицарските закони. Пет пари не дават там за всички странствуващи рицари, взети накуп. Изпитвам вече чувството, че край ушите ми бръмчат нейните стрели.
— Ти си страхлив по природа, Санчо — каза Дон Кихот. — Но за да не разправяш отсега нататък, че съм опърничав и че никога не се вслушвам в твоите съвети, този път ще те послушам и ще се отдалеча от опасността, която толкова те плаши. Това ще направя обаче само при условие, че никому не ще кажеш, докато си жив, че съм се оттеглил от страх и не съм посрещнал очи в очи тази опасност. Можеш да кажеш, че съм го направил по твое настояване. Кажеш ли друго нещо, то ще е лъжа и аз отсега още я опровергавам. Колчем помислиш или кажеш подобно нещо, ще лъжеш всеки път и аз всеки път ще те опровергавам. Не възразявай, защото само като си помисля, че отстъпвам пред някоя опасност, особено пред сегашната, и че някои могат да допуснат, че го правя от страх, идва ми да остана и да дочакам тук самичък не само Санта Ермандад2, от която толкова се боиш, но и всички братя от дванадесетте израелски племена, и седемте Макавейци, и Кастор, и Полукс, и всички братя и братства, колкото ги има по света.
— Сеньор — възрази Санчо, — да отстъпиш, още не значи[121] да избягаш, както и не винаги е мъдро да чакаш, когато опасността е такава, че не можеш да се надяваш на успех. Мъдростта изисква да се пазиш за утрешния ден и да не рискуваш всичко наведнъж. Знайте, че макар и да съм прост селяк, все пак не ми липсва това, което се казва здрав смисъл, та не се разкайвайте, че сте се вслушали в съвета ми. Хайде, ако можете, качете се на Росинант, пък ако не можете, аз ще ви помогна, и тръгвайте след мене. Защото сметалката ми подсказва, че сега ни трябват повече краката, отколкото ръцете.
Дон Кихот, без да възразява повече, се качи на крантата и под водачеството на Санчо, яхнал магарето си, навлезе в Сиера Морена. И намерението на Санчо беше да прекосят планината и да излязат някъде към Висо или към Алмодовар дел Кампо, като се укриват няколко дни в онези скалисти местности, така че, ако Санта Ермандад тръгне по дирите им, да не може да ги намери. Особено много се повиши настроението на Санчо от щастливото обстоятелство, че по някакво чудо дисагите с припасите бяха останали непокътнати, а не бива да се забравя, че каторжниците бяха търсили преди всичко храна.
Същата вечер стигат сред планината. Случайно на същото място се озовава и освободеният каторжник Синес де Пасамонте. Когато заспиват, той открадва магарето. На сутринта, като вижда, че му няма магарето, Санчо Панса почва да стене и да нарежда:
— О, прескъпи мой сине, роден в моя собствен дом, забавление на моите деца, утеха на моята жена, завист на моите съседи, облекчение на моето бреме, ти, който хранеше половината от моята особа, защото с двадесет и шестте мара-веди3, които печелеше на ден, покриваше половината от моите разходи…
Дон Кихот, за да го утеши, обещава да му даде запис за три магарета от петте, които има в село. Натоварен с дисагите и с останалите припаси, Санчо върви след рицаря и непрекъснато си похапва.
Намират една чанта, от която изваждат над сто златни монети и един бележник със стихове. Дон Кихот поисква бележника, а парите оставя на оръженосеца си. Рицарят чете стиховете и дори обещава да изпрати на Дулсинея писмо в стихове. От бележника Дон Кихот разбира, че чантата[122] принадлежи на някой благородник, доведен до отчаяние от неотзивчивостта на своята дама.
Като вървят през трудно проходимата планина, виждат момък с изпокъсани дрехи, който се скрива в храстите. Те разпитват за него един козар, а след това при тях идва и самият момък, който им разказва защо е избягал да живее в тази пустош. Казва се Карденио, от знатен род. Влюбен в красивата и богата девойка Лусинда, обичан от нея, той се чувствувал щастлив. Приятелят му Дон Фернандо, син на херцог, също харесва Лусинда. Дон Кихот неблагоразумно го прекъсва, Карденио изпада в умопомрачение и не завършва разказа за по-нататъшната си участ.
Разделят се с козаря, Дон Кихот се качва на Росинант и заповядва на Санчо да го последва. „Оръженосецът се подчини неохотно и тръгна подир него с магарето си“, пише Сервантес, като забравя, че магарето е откраднато. Двамата навлизат в най-скалистата част на планината. По подобие на други рицари, за които е чел, Дон Кихот решава тук да се отдаде на „отшелничество като човек, загубил разума си, отчаян, разярен“, да върши „хиляди безумия, достойни да бъдат прославени от историците“, за да покаже на своята Дулсинея на какво е способен. Той смята да й изпрати по Санчо писмо и докато чака отговор, да се
