Мълчи и потърпи! Ще дойде ден, когато ще видиш със собствените си очи колко е почтено рицарското звание. Хайде кажи ми! Има ли по-голямо удоволствие на този свят, има ли усещане, което може да се сравни с насладата, която изпитваш, когато победиш и тържествуваш над врага? Няма, и в това никой не се съмнява.
— Може и да сте прав — отговори Санчо, — не зная. Зная само, че откак станахме странствуващи рицари, искам да кажа, откакто ваша милост стана рицар (защото не подобава и аз да се смятам за такъв), никога не сме побеждавали освен в сражението с бискаеца, пък и в него загубихте половин забрало и половин ухо. А от тогава насам върху нас се стоварват само цепеница след цепеница и юмрук след юмрук, а мене за прибавка ме мятаха и в одеялото няколко призраци, на които не можах да си отмъстя, за да вкуся сладостта на победата срещу врага, за която ваша милост споменахте.
— Тази именно е мъката, която тая в себе си и която трябва да е и твоя мъка — каза Дон Кихот. — Но отсега нататък ще се постарая да си набавя меч, който да бъде от[99] такава направа, че неговият притежател да е предпазен от всякаква магия. Съвсем не е изключено да ми се усмихне щастието и да попадна на меча, който Амадис е носил, когато се е кичил с прозвището „Рицар на огнения меч“, един от най-добрите мечове, които рицар някога изобщо е държал в ръцете си, защото извън поменатото вече свойство той е режел като бръснач и не е имало броня, пък ако ще да е била и най-яката, и най- омагьосаната, която да устои на неговия удар.
— Късметът ми е такъв — рече Санчо, — че дори ваша милост да намери подобен меч, той също както балсамът ще бъде от полза и ще служи само на посветените рицари. А оръженосците кучета ги яли.
— Не бой се, Санчо — отговори Дон Кихот, — небето ще се смили над тебе!
Двамата се движеха, увлечени в разговор, когато Дон Кихот изведнъж съгледа, че по пътя срещу тях се задава гъст облак прах. Щом го видя, той се обърна към Санчо и му рече:
— Ето деня, о Санчо, в който ще се разбере какво ми носи съдбата. Това е денят, повтарям, в който ще трябва повече от всеки друг път да покажа силата на моите мишци и да извърша дела, достойни да бъдат вписани в книгата на славата, за да се четат през идущите векове. Виждаш ли, Санчо, облака прах, който се носи ей там? Той покрива многобройна войска, съставена от най-различни бойци.
— В такъв случай две трябва да са войските — каза Санчо, — защото и от противоположната страна се вдига друг облак прах.
Дон Кихот се обърна и видя, че Санчо говореше самата истина. Обзе го голяма радост, тъй като веднага си въобрази, че две войски се готвят да се срещнат и сразят сред това просторно и равно поле. Трябва да се отбележи, че той непрестанно си мислеше за подобни сражения, магьосничества, необикновени приключения, налудничави начинания, любовни похождения и всичко, което казваше, мислеше или вършеше, се насочваше към тези неща. Всъщност прахоляка из полето вдигнаха две големи стада овце и овни, които се приближаваха от две различни страни и не можеха да се различат от праха, който ги закриваше. Но Дон Кихот говореше[100] тъй убедително за армиите, които се движеха една срещу друга, че Санчо повярва и запита:
— А какво ще правим ние, сеньор?
— Какво ли? — поде Дон Кихот. — Ще подпомогнем и подкрепим тези, които са по-слаби и са в по- голяма нужда. Трябва да знаеш, Санчо, че армията, която настъпва срещу нас, е водена и командувана от великия император Алифан-фарон, владетел на големия остров Трапобана 2. А другата, която идва откъм тила ни, е армията на неговия враг, краля на гарамантите 3 Пентаполин, с прякор Запретнатия ръкав, защото винаги влиза в бой с разголена дясна ръка.
— А какво толкова има да делят двамата сеньори? — запита Санчо.
— Мразят се — отговори Дон Кихот, — защото този Алифанфарон е закостенял езичник, а е влюбен в дъщерята на Пентаполин, много красива и благовъзпитана девойка, която на всичко отгоре е и християнка. Баща й не иска да я даде на краля езичник, докато той не се отрече от лъжепророка Мохамед и не приеме християнската вяра.
— Кълна се в брадата си — рече Санчо, — че Пентаполин е напълно прав. Готов съм да му помогна, доколкото ми позволяват силите.
— Ще направиш това, което ти повелява дългът, Санчо — забеляза Дон Кихот. — Защото за участие в такива сражения не се изисква човек да е посветен в рицарско звание.
— Ясно ми е всичко — отговори Санчо. — Остава само да видим къде ще скрием магарето, за да можем да го намерим след сражението. Защото мисля, че надали има случай досега да е влизал в бой човек, яхнал магаре.
— Това е самата истина — рече Дон Кихот, — пусни го на воля, няма значение, че може да се изгуби. Защото, победим ли, ще разполагаме с толкова коне, че дори и за самия Росинант съществува опасността да бъде заменен с друг кон. Но гледай и слушай: сега ще ти кажа имената на по-известните рицари, които участвуват в тези войски. За да ги видиш и запомниш по-добре, нека се покачим на онова хълмче, откъдето ще можем да наблюдаваме и двете армии.
Това и сториха. Застанаха на най-високото място на хълма, откъдето можеха да се видят съвсем ясно двете стада, които Дон Кихот вземаше за войски, ако не беше гъстият прах, вдигнат от тях, който забулваше напълно гледката. Но[101] въпреки това, като си въобразяваше, че вижда неща, които нито се виждаха, нито съществуваха, нашият рицар започна да обяснява:
— Онзи рицар там с яркожълтите доспехи, с щит, на който е изобразен лъв венценосец, легнал пред нозете на една дама, е храбрият Лауркалко, Сеньор на сребърния мост. Другият със златоцветните доспехи, на чийто щит са изрисувани три сребърни корони на синьо поле, е страшният Мико-колембо, велик херцог на Киросия. Онзи вдясно от него с исполинското тяло е безстрашният Брандабарбаран Болички, владетел на трите Арабии, който носи доспехи, покрити със змийска кожа, и държи вместо щит врата, която според мълвата е една от вратите на храма, съборен от Самсон, който пожертвува живота си, за да отмъсти на враговете си. Сега погледни и на обратната страна и ще видиш най-отпред и начело на другата войска Тимонел Каркахонски, който всякога е побеждавал и никога не е бил победен, княз на Нова Биская, чиито доспехи са на сини, зелени, бели и жълти квадрати и който носи щит със златна котка върху жълто поле с надпис „Мияу“ — началните букви на името на неговата дама на сърцето, безподобната Мияулина, дъщеря на херцог Алфеникен дел Алгарбе. Онзи, който носи снежнобели доспехи и бял щит без всякакъв герб и под чиято тежест се огъва мощната кобила, е нов рицар, французин, на име Пиер Папен, владетел на Утрехтските баронства. Този пък, който забива шпорите си в хълбоците на бързоногата шарена зебра и носи небесносини доспехи, е всесилният херцог на Нербия Еспартафилардо дел Воске. На щита му е изписана връзка аспержи и надпис на испански език, който гласи: „Следи за моята съдба.“
И тъй Дон Кихот продължи да изброява множество рицари от единия и от другия лагер, съществуващи само във въображението му, и да описва доспехи, цветове, гербове и девизи, окрилен от въображението на своята единствена по рода си лудост. И без да спре нито за миг, продължи:
— Войската, която иде насреща ни, има разноплеменен състав: тук са тези, които пият сладките води на прословутия Ксанто 4, до тях са планинците, които тъпчат масилийските 5 високи полета, а онези там пресяват най-чистото и най-дребно злато на щастлива Арабия, другите пък са от племето, което се наслаждава на прочутите свежи брегове на бистрия[102] Термодонт6, тези тук окървавяват златния Пактол 7, ето и нумидийците, неустойчиви в обещанията си, и персийците, прославени със своите лъкове и стрели, партите и мидийците, които се сражават тичешком, и арабите с подвижните си селища, и бледоликите и жестоки скити, етиопците с продупчените си бърни и безброй други народи, които разпознавам и познавам, макар и да не си спомням за имената им. В другата армия настъпват тези, които пият кристалнобистрите води на маслинородния Бетис, и онези, които плакнат и освежават лицата си във винаги пълноводния и златоносен Тахо, другите там, които утоляват жаждата си с хлебоносните струи на божествения Хенил9, тези, които тъпчат тартесийските10 полета, известни с богатите си пасбища, тези, които волно си живеят в хереските елисейски долини, хората от Ла Манча, богати и увенчани със златни класове, онези, с железните одежди, последни потомци на готската кръв12, до тях пък племената, които се къпят в Писуерга13, известна със спокойните си води, онези, които пасат стадата си из просторните полета край лъкатушната Гуадиана14, прочута със своите подземни течения, тези, които треперят от студ сред гористите Пиренеи и снеговете на високите Апенини, с една дума, в тези редици воюват всички, които обитават Европа.
Колко области спомена, какви ли не народи изреди Дон Кихот, като отбелязваше с учудваща бързина качествата, с които се отличаваше всеки един от тях, цял увлечен и погълнат от прочетеното в лъжливите
