придаде такава нежност, че дори тези, които бяха предупредени за шегата, бяха склонни да вярват в истинността на думите, които слушаха.
Дон Кихот се утеши от предсказанията, които чу, защото вникна в техния смисъл и схвана, че обещаваха да го свържат чрез свещен и законен брак с възлюблената му Дулсинея дел Тобосо, от чиято щастлива утроба ще излязат лъвчетата — неговите синове, за вечна прослава на Ла Манча. Твърдо и непоколебимо убеден в това, той вдигна глас и каза с дълбока въздишка:
— О ти, какъвто и да си, който толкова добрини ми предсказа! Моля те, изпроси от мъдрия вълшебник, мой покровител, да не ме оставя да загина в този затвор, в който сега ме водят, преди да видя изпълнени безподобните радостни обещания, които ми се дадоха тук. Ако това стане, ще сметна за слава страданията на моето пленничество, за утеха — веригите, които ме опасват, а това легло, на което ме хвърлиха, ще бъде за мене не твърдата почва на жестокото полесражение, а меката постеля на блажено брачно ложе. Що се отнася до утешението, което даваш на Санчо Панса, моя оръженосец, аз вярвам, че той, какъвто е благороден и честен, не ще се отдели от мене нито в радост, нито в скръб, защото, ако се случи поради неговата или моята зла участ да не мога да му дам обещания от мене остров или друг равностоен дар, той в никой случай не ще загуби заплатата си, понеже в завещанието ми, което съм подготвил, е писано да му се даде не според многото и добри услуги, които ми е направил, а съобразно с моите възможности.
Санчо Панса се поклони почтително и му целуна двете ръце, защото, както бяха вързани, не можеше да целуне само едната.
След това призраците вдигнаха клетката на рамене и я поставиха на волската кола.
Дон Кихот мисли, че е жертва на магьосници, но Санчо забелязва, че тези, които поставят господаря му в клетка, са живи хора. Дон Фернандо и Карденио, като се страхуват да не би Санчо напълно да разкрие истината,[192] ускоряват заминаването. Свещеникът се споразумява със стражарите да придружат колата срещу заплащане. Ханджията, жена му, дъщеря им и Мариторнес излизат да изпратят Дон Кихот, като дават вид, че плачат от мъка. Свещеникът и бръснарят се сбогуват с дон Фернандо и Карденио, с капитана и брат му, с Доротея, Лусинда и с другите дами. Всички се прегръщат и си дават дума да си пишат за онова, което ще се случи по-нататък с тях. Шествието тръгва: най-напред върви волската кола, карана от колар; от двете й страни — стражарите, след колата — Санчо, яхнал магарето си и водещ Росинант за юздата, а най- назад — свещеникът и бръснарят, възседнали здравите си мулета и с маски на лицата. Дон Кихот седи в клетката с вързани ръце, търпелив и безмълвен като каменна статуя.
По пътя ги настига един каноник, който разговаря с Дон Кихот. Рицарят му казва, че го водят в тази клетка, омагьосан от зли вълшебници. Санчо твърди, че господарят му не е омагьосан, и се обръща към свещеника:
— Ах, сеньор свещениче, сеньор свещениче! Нима вие мислите, че не ви познах и че не подуших и не отгатнах накъде водят тези нови вълшебства? Знайте, че колкото и да си закривате лицето, аз ви познах и колкото и да забулвате коварствата си, аз проумях играта ви. Да, там, където цари завист, няма място за добродетел и където има тесногръдие, не може да има великодушие. Проклет да е дяволът, защото, ако не бяхте вие, ваше преподобие, моят господар щеше вече да е женен за принцеса Микомикона и аз щях да съм най-малко граф, понеже това само можех да очаквам от добрината на господаря си, Рицаря на печалния образ, като имам предвид моите забележителни заслуги! Но прави са хората, когато казват, че колелото на щастието се върти по-бързо от воденичен камък и че тези, които бяха във висините, днес лежат на земята. Мъчно ми е за децата и за жената. Защото тъкмо когато се надяваха с право да посрещнат баща си като губернатор или вицекрал на някой остров или на някое кралство, ще го видят да се връща като коняр. Говоря това, сеньор свещениче, за да събудя у вас бащински чувства и да ви накарам да се разкаете за злото, което сторихте на моя господар. Страх ме е, че на онзи свят Бог ще потърси сметка от вас за това, че затворихте в клетка моя господар, и че ще стовари изцяло върху вас вината, задето през време на пленничеството си моят сеньор Дон Кихот ще бъде лишен[193] от възможността да върши добрини и да помага на нуждаещите се.
— Я го виж ти него! — намеси се бръснарят. — Значи и ти, Санчо, си от пасмината на господаря си! Питам се, ей богу, дали не ще е по-добре и тебе да поставим в клетката, за да му правиш компания, щом и ти си омагьосан и заразен от рицарските му лудости. В лош час си бил съблазнен от обещанията му и в злополучен миг ти е бил втълпен в главата островът, за който бълнуваш.
Свещеникът извиква каноника настрана и му разказва за живота, умственото разстройство и приключенията на Дон Кихот. Каноникът обширно говори за рицарските книги, пакостни за хората и за държавата.
В една хубава долина спират, за да се нахранят. Санчо използува случая да съобщи на Дон Кихот, че двамата със закритите лица са свещеникът и бръснарят от тяхното село, че не е омагьосан, а те са решили да го отвлекат от завист, за да не се прослави с подвизите си. Рицарят обаче е дълбоко убеден, че е жертва на магьосници. Разрешават му да излезе от клетката и каноникът, учуден от странната му лудост, съчувствено му говори:
— Нима наистина е възможно, сеньор идалго, четенето на противни и празни рицарски романи да ви е побъркало ума до степен да вярвате, че сте омагьосан, и да приемете неща, които са толкова далече от действителността, колкото е далеч лъжата от истината? Как е възможно човешки ум да приеме, че са живели по света безбройните амадисовци, феликсмартовци и какви ли не други още рицари и трапезундски императори? Как е възможно да вярвате, че е имало толкова бойни жребци, странствуващи девици, змейове, чудовища, великани, толкова нечувани приключения, разновидни магии, толкова сражения, ожесточени двубои, разкошни облекла, влюбени принцеси, оръженосци — станали графове, забавни джуджета, любовни писъмца и изтънчени ухажвания, юначни жени, с една дума, толкова много безсмислици, колкото тези, които пълнят рицарските романи?
Дон Кихот отсича, че лишен от разум и омагьосан е каноникът, щом разсъждава така. Рицарят смята за безсмислица твърдението, че на света не са съществували нито амадисовци, нито други рицари, чиито деяния пълнят рицарските книги. Все едно е да го убеждават, че слънцето не грее,[194] че ледът не е студен и че земята не е твърда. След продължителен спор всеки от двамата остава на своето становище. Каноникът е удивен от „смислеността, с която Дон Кихот говореше своите безсмислици“.
Слагат трапезата на полянката под сянката на дърветата и обядват. При тях дохожда козарят Еухенио, който им разказва за любовта си към красивата селска девойка Леандра. Тъй като я обикнал и друг момък от селото, бащата предоставя на дъщерята да избере единия от тях. Леандра обаче бива подмамена от един войник, с когото побягва от селото. Похитителят задига парите, които тя взела от дома си, и я оставя в една пещера. Баща й я отвежда в манастир. Всички нейни обожатели напущат селото и стават козари.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА,
за разпрата на Дон Кихот с козаря и за рядкото приключение със самобичуващите се, което той с много усилия доведе до щастлив край
Разказът на козаря бе изслушан с голямо удоволствие от всички присъствуващи и особено от каноника, който беше особено учуден от начина, по който разказваше козарят, защото той не говореше като селянин, а по-скоро като образован човек, дори като дворянин. „Прав е свещеникът — каза си той, — когато изказа мисълта, че планинците създават мъдреци.“ След това всички предложиха услугите си на Еухенио, но най- щедър се показа Дон Кихот, който каза:
— Бъдете уверен, братко козарю, че само да имах възможност да се впусна в ново приключение, още сега, веднага, бих тръгнал на път, за да ви помогна. Бих освободил от манастира Леандра (която стои там несъмнено против волята си) и въпреки игуменката и всички, които биха се опитали да попречат, бих я предал в ръцете ви, за да постъпите с нея съобразно вашето желание и разум, при условие обаче че ще спазите законите на странствуващото рицарство, според които върху девойка, каквато и да е тя, не трябва да бъде упражнено никакво насилие. Все пак уповавам се на Бога и вярвам, че и той не ще позволи на един злостен магьосник да срази силите на друг, по-благосклонен към мене вълшебник. А оправдаят[195] ли се надеждите ми, тогава ви обещавам помощта и подкрепата си съобразно с повелите на званието ми, което ме задължава да помагам на Слабите и на нуждаещите се.
Козарят го погледна и като видя окаяния и жалък вид на Дон Кихот, се учуди и запита бръснаря, който
