ненавиждаше покварените, с една дума, истински странствуващ рицар — качество, което само по себе си достатъчно обяснява всичко!
Виковете и стенанията на Санчо свестиха Дон Кихот и първите думи, които той произнесе, бяха:
— Този, който живее далече от вас, най-сладка моя Дулсинея, е изложен на по-големи страдания от тези, които сега понасям. Помогни ми, приятелю Санчо, да се прибера в омагьосаната кола, че не съм в състояние да яхна Росинант с това пребито рамо.
— Ще изпълня на драго сърце молбата ви, сеньоре мой — отговори Санчо, — и нека се върнем в нашето село заедно с тези сеньори, които ви искат доброто, а там ще уговорим пак да излезем, и то с повече полза и прослава.
— Прав си, Санчо — рече Дон Кихот, — съвсем е разумно да изчакаме да се размине сегашното лошо влияние на съзвездията.
Каноникът, свещеникът и бръснарят му казаха, че добре ще е да се вслуша в този съвет. И тъй, развеселени от Санчовите простодушни размишления, настаниха Дон Кихот във волската кола така, както си беше преди. Шествието на поклонниците се подреди отново и продължи пътя си. Козарят се прости с всички, жандармите решиха да не ги придружават по-нататък и свещеникът им плати уговореното. Каноникът помоли свещеника да му прати вести за Дон Кихот и да го държи в течение дали се е оправил от лудостта си, или продължава да е луд. Сбогува се и той, и тръгна по своя път. С една дума, всички се простиха и разделиха, като останаха само свещеникът, бръснарят, Дон Кихот, Санчо и добрият Росинант, който също както господаря си, понасяше търпеливо всички изпитания.
Коларят впрегна воловете, постла колата си със сено, за да легне на него Дон Кихот, и с обичайното си спокойствие подкара добичетата по пътя, който му посочи свещеникът. След шест дена, една неделя по обед, те влязоха в селото на Дон Кихот. Колата мина през селския площад, където бяха[200] събрани всички селяни. Всички се спуснаха да видят какво има в колата и не малко се учудиха, когато познаха съселянина си, а едно момче се затече да предупреди икономката и племенницата, че техният господар и вуйчо пристига мършав и бледен, проснат върху куп сено във волска кола. Жалостно проехтяха писъците на двете добри жени, които се биеха в гърдите и обсипаха отново с проклятия злокобните рицарски романи. Тази сцена се повтори, когато на портите на дома си се показа Дон Кихот.
Щом узна, че Дон Кихот е пристигнал, затече се и жената на Санчо Панса, която вече знаеше, че мъжът й беше тръгнал с него като оръженосец. Първият въпрос, който му зададе, като го видя, бе дали магарето е живо и здраво. Санчо й отговори, че магарето се връща по-здраво от господаря си.
— Благодаря на Бога за неговата безкрайна милост. А сега кажи ми, приятелю, какви блага ти донесе оръженосенето? Каква пола ми носиш? Къде са обувките за децата?
— Не нося, жено, ни пола, ни обувки — отговори Санчо, — нося обаче неща, по-важни и от по-голямо значение3.
— Много се радвам — каза жената. — Покажи ми сега тези по-важни и от по-голямо значение неща, та да ми се напълни сърцето, защото тъжно и мрачно беше то, докато ти се скиташе цяла вечност.
— Ще ти ги покажа, жено, когато му дойде времето — каза Санчо, — а сега бъди доволна и знай, че ако даде Господ да се впуснем в нови приключения, наскоро ще ме видиш граф или управител на някой остров, и то не какъвто и да е, а на най-добрия.
— Да даде Господ, мъжо, че добра работа ще ни свърши! Но кажи ми какво искаш да кажеш с тези острови, че нищо не разбирам!
— Не е за твоята уста лъжица — каза Санчо. — Ще дойде време да разбереш всичко и ще има много да се чудиш и маеш, когато всички твои поданици започнат да ти викат „господарко“.
— Какви са тия приказки, Санчо, за господарства, острови и поданици? — запита Хуана Панса4 (макар и да не бяха роднини, това беше името на съпругата на Панса, защото в Ла Манча жените носят обикновено името на мъжете си5).
— Не бързай, Хуана, да разбереш всичко наведнъж. Знай, че ти казвам истината, и си дръж устата. Засега ще ти кажа[201] само, че най-приятното нещо на света е да си почитан оръженосец на странствуващ рицар, който търси приключения. Наистина повечето от тях не завършват така, както на човек му се ще, защото от сто приключения в деветдесет и девет все някак се объркват конците. Зная това от собствен опит, защото в някои от тях ме мятаха на одеяло, а в други ме стриха от бой, но при все това хубаво нещо е да гониш щастието през планини, гори и скали, в замъци или в странноприемници, където се разполагаш нашироко, без да плащаш нито стотинка.
Докато се водеше този разговор между Санчо Панса и жена му Хуана Панса, икономката и племенницата посрещнаха Дон Кихот, съблякоха го и го настаниха в старото му легло. Той ги гледаше с блуждаещ поглед и все не можеше да разбере къде точно се намира. Свещеникът поръча на племенницата добре да се грижи за вуйчо си и да внимава да не побегне пак от дома и й разказа с какви мъки беше успял да го върне в село. Двете жени нададоха отново викове до Бога, отрупаха отново с проклятия рицарските романи и поискаха от небето да хвърли в преизподнята авторите на всички тези безсмислици и лъжи. Млъкнаха най-сетне, но в сърцата им се бяха вселили смут и тревога. Страхуваха се от мисълта, че щом настъпи подобрение, пак ще останат без своя вуйчо и господар. По-късно опасенията им се сбъднаха.[202]
ВТОРА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА,
за това, как свещеникът и бръснарят се разговаряха с Дон Кихот относно болестта му
Сиде Амете Бененхели разказва във втората част на тази история, в която се говори за третия поход на Дон Кихот, че свещеникът и бръснарят не го навестили почти цял месец, за да не му напомнят миналото и да не възстановят в паметта му преживените събития. Но през това време те посетили икономката и племенницата и им поръчали да се грижат за него и да му дават силна и полезна храна за сърцето и за мозъка, откъдето без всяко съмнение идело цялото му нещастие. Жените отговорили, че вършат това и ще продължават да го вършат с възможната най-добра воля и готовност, защото виждали, че на моменти господарят им започвал да дава признаци, че е възвърнал напълно разума си, И двамата се зарадвали много на тази новина, защото тя още веднъж показвала, че са правилно постъпили, като са го довели у дома му омагьосан, във волска кола, така както е разказано в последната глава от първата част на тази дълга и вярна история. Решили да го посетят, за да си дадат сами сметка за подобряването на здравословното му състояние, в което всъщност не вярвали, като се уговорили да не му загатват нищо за странствуващото рицарство, за да не се разтвори отново наскоро зарасналата му рана.
И така най-сетне те отидоха и намериха Дон Кихот седнал в леглото, облечен в алмиля от евтин зелен плат и с червена толеданска шапчица на главата. Беше толкова сух и измършавял, че приличаше на мумия. Прие ги радушно и на въпросите им за здравето отговори много смислено и с най-отбрани изрази. В течение на разговора стана дума за неща, които наричаме политика и форми на управление. Оправиха едни неуредици, осъдиха други, преобразиха едни обичаи, отрекоха други и всеки един от тях тримата влизаше в ролята[203] на новоизпечен законодател — единият се явяваше като съвременен Ликург, другият — като нов Солон. Преустроиха държавата така основно, сякаш я бяха прекарали през огъня на някоя ковачница и я бяха извадили оттам съвсем различна. Дон Кихот говори тъй мъдро по всички засегнати въпроси, че двамата повярваха твърдо, че той си е възвърнал напълно здравето и ума.
На разговора присъствуваха племенницата и икономката, които не преставаха да благодарят на Бога, задето господарят им е вече във владение на умствените си способности. Но свещеникът, противно на първоначалното решение да не се засягат рицарските въпроси, намисли да опита докрай дали оздравяването на Дон Кихот е лъжливо, или действително. И тъй от дума на дума той почна да разправя някои новини, донесени от столицата, и между другото каза, че се смята за сигурно, че турците напредват със силна флота, но не се знаят намеренията им, нито къде ще се разрази голямата буря. Целият християнски свят бил обзет от този страх, който, почти всяка година го държи нащрек, а негово величество бил вече наредил да се укрепят бреговете на Неапол, на Сицилия и на остров Малта. Като чу това, Дон Кихот се намеси:
