убеден, че е бил със среден ръст, широкоплещест, малко кривокрак, мургав, русобрад, със силно окосмено тяло и със страшен поглед, пестелив на думи, но много приветлив и добре възпитан.
— Ако Роналд не е бил п о-привлекателен, отколкото ваша милост го описвате — възрази свещеникът, — нищо чудно, че сеньора Анхелика Красивата го е пренебрегнала и изоставила заради чара, пламенността и любезността, които е притежавал сигурно оня мавър Медоро с едва набола брадичка, комуто тя се е отдала, като е предпочела неговата нежност пред суровостта на Роланд.
— Тази Анхелика, сеньор свещениче — отговори Дон Кихот, — е била твърде лекичка, прекалено разтропана и своенравна. И по света се носела не само мълвата за нейната красота, но и тази за нейната налудничавост. Презряла хиляди сеньори, хиляди храбри и умни хора, тя предпочела един голобрад паж, който нямал нито пари, нито известност и се бил прославил само с верността си към своя приятел. Големият певец на нейната красота, прочутият Ариосто, било поради това, че не посмял, било, че не поискал, не е описал похожденията на тази сеньора след нейната безсрамна изневяра[212] — а трябва да се предполага, че те не са били за пред хората — и се разделил от нея с думите:
Аз знам, че трона на Катай владее, но нека друг по-звучно я възпее 5.
Тези думи са били несъмнено някакво пророчество — та нали поетите се наричат veates, което ще рече ясновидци? Тази истина се потвърждава и от това, че по-късно един прочут поет от Андалусия 6 възпя нейните сълзи, а друг именит и пръв по слава поет от Кастилия7 възпя нейната красота.
— Кажете ми, сеньор Дон Кихот — подхвана в това време бръснарят, — не се ли е намерил между толкова поети, които са възхвалили тази сеньора Анхелика, и някой, който, да е написал сатира срещу нея?
— Не се съмнявам — отговори Дон Кихот, — че ако Сакрипанте или Роланд бяха поети, добре биха я наредили. Защото свойствено и естествено е за поетите, пренебрегнати и отхвърлени от своите истински или въображаеми дами, с една дума, от тези, които те са избрали за господарки на своите мисли, да си отмъщават със сатири и с пасквили, отмъщение, наистина недостойно за великодушни хора. До днес обаче до моето знание не е стигнал нито един опозоряващ стих срещу Анхелика, която е обърнала целия свят с главата надолу.
— Чудно нещо! — възкликна свещеникът. В това време се разнесоха из двора крясъците на икономката и племенницата, които бяха излезли междувременно от стаята, и всички се спуснаха да видят защо се вдига този шум.
ГЛАВА ВТОРА,
в която се разказва за забележителната разпра на Санчо Панса с племенницата и икономката на Дон Кихот и за други забавни случки
Историята разказва, че виковете, които чуха Дон Кихот, свещеникът и бръснарят, бяха на племенницата й икономката. Те хокаха Санчо Панса, който се мъчеше да влезе, за да види Дон Кихот, а те не му позволяваха да стори това.
— Какво търси този скитник в нашата къща? Хайде, върви у дома си, защото само ти и никой друг подмамваш и развращаваш господаря ми и го мъкнеш из онези пустоши!
Санчо отговори:
— Икономке на сатаната, подмаменият, отвлеченият, мъкнатият из онези пустоши съм аз, а не господарят ти. Той ме повлече да скитам из света, а вие двете се лъжете в сметката си, която е само наполовина вярна. Той ме измъкна от къщи с лъжливи предложения, обещавайки ми остров, който и досега още чакам.
— Зли острови да те задушат макар, проклети Санчо! — отговори племенницата, — Що е това острови? Нещо за ядене ли е, ненаял се лакомнико?
— Островът не се яде — забеляза Санчо, — а се управлява, което аз ще направя по-добре от четири градски общински съвета и от четирима главни столични съдии.
— Въпреки това — каза икономката — ти няма да влезеш тук, чувал, пълен със злини, торба с лукавства! Върви да управляваш дома си и да ореш парчето си земя и се откажи от острови и островчета!
Свещеникът и бръснарят се забавляваха от сърце, като слушаха разговора на двете жени и на Санчо, но Дон Кихот, уплашен да не би оръженосецът му да развърже езика си и да изтърси цял куп злобни глупости, като зачепка неща, които не биха били от полза за него, извика го и заповяда на двете жени да млъкнат и да го пуснат. Санчо влезе, а свещеникът и бръснарят се сбогуваха с Дон Кихот, отчаяни от неговото състояние, защото те си дадоха сметка до каква степен е затънал в безумните си мисли и колко е пропит от наивната си вяра в проклетото рицарство.
— Ще видиш, драги — каза свещеникът на бръснаря, — че един прекрасен ден нашият идалго ще тръгне отново да странствува.
— Не се съмнявам в това — отвърна бръснарят, — но аз не се чудя толкова на лудостта на идалгото, колкото на простодушието на оръженосеца, който дотам вярва в острова, че най-големите разочарования не ще могат да му го избият от главата.
— Нека Бог го излекува! — каза свещеникът. — А ние да внимаваме! Ще видим накъде ще избие тази поредица от лудости на рицаря и оръженосеца, защото човек би рекъл, че и двамата са ги излели в един и същ калъп и че лудостта на господаря без глупостите на слугата не струва ни пукната пара.
— Така е — съгласи се бръснарят — и много е любопитно да се знае за какво ли ще говорят сега двамата.
— Сигурен съм — добави свещеникът, — че племенницата или икономката ще ни го разкаже после. Не са те от тези, които ще пропуснат да подслушат.
В това време Дон Кихот се затвори със Санчо в стаята си и като останаха сами, му каза:
— Много ми е мъчно, Санчо, че си говорил и продължаваш да говориш, че аз съм те измъкнал от колибата ти, след като добре знаеш, че и аз не останах у дома си. Излязохме заедно, заедно потеглихме и заедно странствувахме. Една и съща орисия и съдба ни водеше и двамата. Ако тебе веднъж те мятаха на одеяло, мене сто пъти ме смазаха от бой, тъй че в това те превъзхождам.
— Това беше съвсем естествено — отвърна Санчо, — тъй като вие сам казвате, ваша милост, че нещастията навестяват по-често странствуващите рицари, отколкото техните оръженосци…
— Лъжеш се, Санчо — рече Дон Кихот, — защото поговорката казва: Quando caput dolet… 2
— Не разбирам, аз зная само майчиния си език — отвърна Санчо.
— Искам да кажа — добави Дон Кихот, — че когато главата боли, боли и цялото тяло, и понеже съм твой господар и сеньор, аз съм твоя глава, а ти си част от мен, тъй като си мой слуга. Поради това болката, която измъчва мен, трябва да измъчва и тебе, а твоята болка ще изпитвам и аз.
— Така би трябвало да бъде — каза Санчо, — но когато мятаха на одеялото мене като част от тялото ви, главата на същото тяло стоеше зад оградата и ме гледаше как хвърча из въздуха, без да изпитва никаква болка, а щом тялото трябва да изпитва болката на главата, би трябвало и тя да усеща болките на тялото.
— Искаш да кажеш сега, Санчо — отвърна Дон Кихот, — че аз не съм изпитвал болка, когато те мятаха? Ако това искаш да кажеш, недей го казва и дори не го мисли, защото тогава душата ми страдаше повече, отколкото твоето тяло.[215]
Но да оставим засега това настрана, защото ще дойде време да го обмислим и преценим, а ми кажи, приятелю Санчо, какво говорят за мене в селото? Какво мнение има за мене народът, идалговците, благородниците? Какво говорят за храбростта ми, за подвизите ми и за моята вежливост? Какво приказват за намерението ми да възкреся и върна на света забравения вече рицарски орден? С една дума, Санчо, искам да ми кажеш всичко, което е стигнало до ушите ти по този повод, и то без да прибавяш нищо към добрите неща или да изпуснеш нещо от лошите, защото на верните васали се вменява в дълг да казват на своите сеньори истината такава, каквато си е всъщност, без да я преувеличават от ласкателство и без да я смекчават от суетно уважение. Искам да знаеш, Санчо, че ако до ушите на князете можеше да стигне голата истина, незабулена в премените на угодничество, щяха да настъпят съвсем други времена. И тогава не нашият век, който у нас в сравнение с условията в други страни е според мене златен, а съвсем други епохи щяха да наричат железни. Нека това ти служи За предупреждение, Санчо, за да ми кажеш разумно и
