на първенството сред всички странствуващи рицари. Защото мавърът на своя език и християнинът на своя са имали грижата да предадат най-живо изящния ви образ, високия дух, с който посрещате опасностите, търпението ви в бедите, твърдостта, с която понасяте нещастия и рани, както и целомъдрието и сдържаността в толкова платоническата любов на ваша милост към сеньора доня Дулсинея дел Тобосо.
— Никога не съм слушал — го прекъсна Санчо Панса — да се нарича „доня“ сеньора Дулсинея. Тя се казва чисто и просто сеньора Дулсинея дел Тобосо и ето че вече историята греши.
— Това възражение не е от значение — отговори Караско.
— Не е, разбира се — каза Дон Кихот, — но кажете ми, ваша милост сеньор бакалавре, кои мои подвизи се славят най-много в тази история?
— По този въпрос — отговори бакалавърът — има различни мнения, както са различни и вкусовете. Едни предпочитат приключението с вятърните мелници, други — приключението с тепавиците. На един харесва описанието на двете армии, които се оказали впоследствие две стада овце, другиму — срещата с мъртвеца, когото пренасяли, за да бъде погребан в Сеговия. Един казва, че най-хубава е историята за освобождаването на каторжниците, друг пък твърди, че[220] нищо не може да се сравни със срещата с двамата великани бенедиктинци и последвалата борба с храбрия бискаец.
— Кажете ми, сеньор бакалавре — обади се Санчо, — описва ли се в книгата приключението с янгуесците, когато на нашия Росинант му скимна да дири под вола теле?
— Нищо не е скрил и изпуснал мъдрият автор — отговори Самсон. — Всичко е разказал и отбелязал, дори и това как Санчо е правил кабриоли 4 в одеялото.
— Кабриолите — възрази Санчо — не правих в одеялото, а във въздуха, и то много повече, отколкото ми се искаше.
— А аз мисля — каза Дон Кихот, — че няма на този свят човешка история без величия и падения, особено рицарските истории, които никога не могат да съдържат само благополучни приключения.
— Въпреки всичко това — отговори бакалавърът — някои хора, които са прочели историята, казват, че биха предпочели нейните автори да бяха забравили част от безбройните побоища, които при различни срещи са били нанесени на сеньор Дон Кихот.
— Та тъкмо тук тя трябва да бъде най-вярна — каза Санчо.
— Но те можеха с пълно право и да ги премълчат — каза Дон Кихот, — тъй като действия, които не изменят, нито вредят на истинността на историята, няма защо да се описват, щом накърняват честолюбието на героя, И да си кажа правичката, Еней сигурно не е бил чак толкова благочестив, колкото го описва Вергилий, нито пък Одисей е бил тъй благоразумен, както ни го представя Омир.
— Прав сте — отвърна Самсон, — но едно е да пишеш като поет, а друго — като историк. Поетът може да разказва или възпява нещата не каквито са били, а каквито би трябвало да бъдат, докато историкът трябва да ги описва не каквито би трябвало да бъдат, а каквито са били, без да прибавя или спестява и капчица истина.
— Значи, ако този сеньор мавър се е запретнал да казва истината — рече Санчо, — сигурно е, че между ударите, нанесени на моя господар, се намират и тези, които са се изсипали по мене, защото не се е случвало да вземат мярка на гърбината на негова милост, без да вземат мярка на цялото ми тяло. Но няма защо да се чудя, понеже, както каза самият ми господар, болките на главата трябва да се понасят и от тялото.
— Голям хитрец си, Санчо — отвърна Дон Кихот. — Бога ми, не ти липсва памет, когато ти изнася.
— Да исках дори да забравя тоягите, които съм изял — каза Санчо, — няма да го позволят синините, които още нося по гърба си.
— Млъкни, Санчо — каза Дон Кихот, — и недей прекъсва сеньор бакалавъра, когото моля да продължи разказа си и да ми разкаже какво се говори за мене в тази книга.
— И за мене — намеси се Санчо, — защото казват също, че и аз съм един от главните пресонажи.
— Персонажи, а не пресонажи, приятелю Санчо — каза Самсон.
— Ето и друг човек ме учи да говоря — каза Санчо. — Но карайте по-нататък, че няма да свършим, докато сме живи.
— Да ме убие Господ, Санчо — отговори бакалавърът, — ако в тази история ти не си вторият по важност герой. Има дори хора, които ценят твоите приказки повече от думите на главния герой, но други казват, че си бил прекалено лековерен, като си взел за чиста монета обещанията за управлението на острова, които ти е дал тук присъствуващият сеньор Дон Кихот.
— Има време, слънцето още не е залязло — каза Дон Кихот, — и колкото повече остарява Санчо, с опитността, която носят годините, той ще става по-годен и по-способен да управлява.
— За Бога, сеньор — каза Санчо, — ако на тази ми възраст не мога да управлявам острова, никога не ще мога да го управлявам, дори ако живея колкото Матусалем5. Бедата е, че не на мене ми липсва ум, за да управлявам, а че този дяволски остров се крие вдън земя.
— Остави всичко в ръцете на Господа, Санчо — каза Дон Кихот. — Всичко ще се нареди, и може би по- добре, отколкото мислиш, защото дори листът на дървото не трепва без божията воля.
— Това е вярно — намеси се Самсон. — Ако Господ пожелае, Санчо ще управлява не един, а хиляда острова.
— Виждал съм по нашите краища управители — каза Санчо, — които според мене не могат и на кутрето ми да кацнат, а им казват „високоблагородия“ и ядат в сребърни блюда.
— Те не са управители на острови — забеляза Самсон, — а на по-лесни за управление области, защото тези, които управляват острови, трябва да разбират поне от граматика.
— С „грама“6 ще се справя лесно — каза Санчо, — но „тика“ може да ми се опре, защото не ми е ясно какво точно представлява. Но нека Господ реши въпроса за управлението — нека ме прати той там, където най-добре ще мога да му служа, а сега сеньор бакалавър Самсон Караско, искам да кажа, че много ми харесва това, че авторът на тази история е говорил за мене така, че приключенията ми да не дотягат на читателя. Кълна се в честта си на добър оръженосец, че ако той бе разказал неща, непристойни за стар християнин като мене, така щях да се развикам, че щяха да ме чуят и глухите.
— Това би значило да направиш чудеса — каза Самсон.
— Не мога да кажа дали са чудеса, или не — каза Санчо, — но зная, че всеки трябва да внимава какво говори или пише за хората и да не вмъква току-тъй в речта и писанията си приумици и небивалици.
— Един от укорите, които се правят на тази история — каза бакалавърът — е, че авторът е вмъкнал в нея една повест, озаглавена „Безразсъдно любопитният“. Не че тя е лоша или зле написана, но казват, че не й е мястото там, нито пък има нещо общо с историята на негова милост сеньор Дон Кихот.
— Бих се хванал на бас — каза Санчо, — че този кучи син е смесил брашното с триците.
— В такъв случай принуден съм да кажа — обади се Дон Кихот, — че авторът на моята история не е никакъв мъдрец, а невеж бърборко, който се е движил пипнешком като слепците и е седнал да пише, без да се е подготвил предварително, започнал е да драска, пък каквото излезе, както е правил художникът Орбанеха от Убеда, който, като го питали какво рисува, отговарял: „Каквото излезе“. Веднъж нарисувал петел, и то толкова лошо, че трябвало с големи букви да напише под него: „Това е петел.“ Такава е навярно и моята история, която ще има нужда от коментар, за да я разбереш.
— Грешите — отговори Самсон, — тя е толкова ясна, че с нищо не затруднява читателя. Децата не я изпущат от ръцете си, младежите я четат, възрастните я разбират, а старите я възхваляват. С една дума, тя преминава през толкова много ръце, толкова се чете и се знае така добре от какви ли не[223] хора, че щом съзрат някоя мършава кранта, почват да викат:
„Ето го Росинант!“ Но най-много я четат пажовете. Няма дом на благородник, в който да не намерите по един „Дон Кихот“. Щом го остави един, друг го взема, всеки го търси, всеки го граби. Накратко казано, тази история предлага най-приятно и най-безвредно развлечение, четиво, каквото не е имало досега, защото в нея не можеш да намериш и сянка дори от нечестна дума и нито една неправдива мисъл.
— Ако авторът я беше написал иначе — каза Дон Кихот, — писаното вместо истина щеше да бъде лъжа, а историците, които си служат с лъжата, трябва да бъдат изгаряни живи също като фалшификаторите на пари. Аз не разбирам защо авторът не се е задоволил да опише моите дела, които му предлагат толкова богат материал, а е поместил и други повести и разкази. Навярно се е водил от поговорката: „Напълни си търбуха, пък не е важно дали със сух хляб, или с вкусна гостба.“ Да беше се ограничил само да предаде моите мисли, въздишки, сълзи, добри намерения и подвизи, можеше да напише книга, равна по обем, пък и
