по-голяма дори от събраните съчинения на Ел Тостадо7. Аз съм на мнение, сеньор бакалавре, доколкото ми се простират знанията, че за да съчинят истории и други книги, каквито и да са те, необходими са здрав разсъдък и зрелост в оценките. Само на много големи дарования е дадено да се шегуват с мярка и вкус и да пишат духовито. Най-сложният образ в комедията е глупакът, защото не може да е глупав този, който искаше да играе ролята на простодушен. Историята е нещо свещено, тъй като трябва да съдържа истината, а където е истината, там е и Бог, който е самата истина. Въпреки това има хора, които пишат и пущат в продажба книги, сякаш пържат и продават мекици.
— Няма книга, колкото и лоша да е тя — рече бакалавърът, — която да не съдържа нещо добро8.
— Несъмнено — възрази Дон Кихот, — но случва се много често заслужено спечелената голяма слава от някои писатели да се помрачи изцяло или да се накърни значително, когато съчиненията им излязат от печат.
— Причината се крие в това — каза Самсон, — че отпечатаните трудове предразполагат повече към размисъл, в тях по-лесно проличават недостатъците и колкото по-голяма е славата на писателя, толкова повече се ровят хората в произведенията му. На прославените с дарбата си автори, на великите поети и именитите историци гледат винаги със завист онези, които изпитват особено удоволствие и рядка наслада да съдят чуждите писания, без никога да са писали свои собствени.
— Нищо чудно в това — рече Дон Кихот, — защото има много богослови, които не са добри проповедници, но които са независими, когато трябва да откриват слабости и грешки у тези, които проповядват.
— Всичко това е вярно, сеньор Дон Кихот — каза Караско, — но желал бих тези критици да бъдат по- милостиви, не така дребнави и да не се вглеждат в мъничките петънца по блестящото слънце, което грее в критикуваното съчинение. Ако е вярно, че aliquando donus dormitat Homerus, 9 нека помислят колко много безсънни нощи е прекарал великият поет, за да може светлината на неговото произведение да свети колкото се може по-ясно. Може би тогава ще се разбере, че това, което на тях им се вижда грозно, са всъщност лунички, които често само допринасят за красотата на лицето. Нека кажа в заключение, че преголям е рискът, на който се излага този, който печата книга, тъй като е напълно невъзможно да я напише така, че да задоволи всички, които я четат.
— Написаната за мене книга — каза Дон Кихот — навярно малцина е задоволила.
— Тъкмо обратното. Ако е вярно, че stultorum infinitus est numerus, 10 безкрайно много са тези, които харесаха тази история. Някои наистина намират, че авторът има слаба памет, понеже е забравил да обясни кой е бил крадецът, който е задигнал магарето на Санчо. Той не дава никакво обяснение и само по смисъл може да се разбере, че то е било откраднато, а не минава много време, и виждаме Санчо да язди същото магаре, без да го е намерил междувременно. Укоряват също автора, че е забравил да спомене какво е направил Санчо с онези сто ескудос, които намерил в куфара в Сиера Морена и за които нищо повече не казва, а мнозина искат да знаят какво е станало с тях, как ги е похарчил, защото това е съществен въпрос, който не е разяснен в книгата.
Санчо отговори:
— Не ми е сега, сеньор Самсон, до сметки и разкази. Така ме заболя стомахът, че ако не го излекувам веднага с две[225] глътки старо вино, спукана ми е работата. В къщи си имам от него. Чака ме и жена ми. Като се наям, ще се върна и ще задоволя ваша милост и целия свят, като отговоря на всички въпроси, които бихте желали да ми зададете. Ще разкажа също как загубих магарето си и как похарчих стоте ескудос.
Без да чака отговор и без нито дума повече да каже, той си тръгна за у дома.
Дон Кихот помоли бакалавъра да остане да хапнат каквото дал Господ. Бакалавърът прие поканата и остана. Към обикновените блюда прибавиха два гълъба. По време на обяда говориха по различни рицарски въпроси. Караско продължи да пуска своите духовитости, а след като се наядоха и си подремнаха, Санчо се завърна и подновиха разговора.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА,
в която Санчо Панса отговаря на въпросите на бакалавъра Самсон Караско и изяснява неговите съмнения, заедно с други случки, които заслужава да се знаят и разкажат
Когато Санчо се върна в дома на Дон Кихот, той продължи прекъснатия разговор и каза:
— Сеньор Самсон пожела да знае кой, как и кога ми открадна магарето. На това ще отговоря, че нощта, когато, бягайки от Санта Ермандад, навлязохме в Сиера Морена след нещастното приключение с каторжниците и срещата с мъртвеца, когото откарваха в Сеговия, господарят ми и аз намерихме убежище в една дъбрава, където моят сеньор, опрян на копието си, а аз, възседнал магарето, уморени и съсипани и двамата от претърпените злополуки, заспахме веднага, сякаш се бяхме изтегнали върху четири пухени дюшека. Особено аз спах тъй дълбоко, че един непознат човек успял да се промъкне съвсем спокойно и да подпре от четирите страни самара с по една върлина и докато аз съм продължил да спя, той изтеглил под мене добичето, без нищо да усетя.
— Това не е никак мъчно и не се случва за пръв път. Същото е станало и със Сакрипанте, когато участвувал в обсадата[226] на Албрака. Прочутият разбойник Брунело му измъкнал коня измежду нозете със същата хитрина.
— Съмна се — продължи Санчо — и щом се пораздвижих, върлините не удържаха и аз здравата се изтърсих на земята. Поогледах се за магарето — няма го. Сълзи бликнаха от очите ми и така се завайках, та ако авторът на тази история не е споменал за това, може да е убеден, че е извършил голям пропуск. Не си спомням след колко дни, пътувайки с принцеса Микомикона, познах магарето си, което беше яхнал преоблеченият като циганин Хинес де Пасамонте, този страшен разбойник и злодей, когото господарят ми и аз освободихме от окови.
— Не в това се крие грешката на автора — възрази Самсон. — Лошото е, че преди още да е било намерено магарето, авторът казва, че Санчо е пътувал, качен на гърба му.
— На това — рече Санчо — мога да отговоря само, че историкът се е заблудил, пък може да е и печатна грешка.
— Може и тъй да е — каза Самсон Караско, — но какво стана със стоте ескудос? Изпариха ли се?
Санчо отговори:
— Похарчих ги за свои нужди и за нужди на жена ми и на децата ми. Благодарение на тях жена ми понесе търпеливо моите скитания по пътищата и друмищата в служба на моя сеньор Дон Кихот. Тежко ми, ако се бях завърнал след толкова време в къщи без пукната пара и без магаре. А ако искате да знаете още нещо за мене — заповядайте, готов съм да отговарям лично пред самия крал. Няма какво да се месят хората донесъл ли съм пари, или не съм донесъл, похарчил ли съм ги, или не съм ги похарчил. Защото, ако се платят в пари тоягите, които получих през време на тези странствувания, и се пресметнат само по четири мараведи едната, още сто ескудос не биха стигнали, за да ми се плати дори половината. Нека всеки тури ръка на сърцето си и не бърза да разправя, че бялото е черно и черното — бяло. Ние всички сме такива, каквито Бог ни е създал, а често и по-лоши.
— Ще имам грижата — каза Караско — да предупредя автора на книгата да не забрави при евентуално второ издание да спомене това, което каза Санчо. От тази добавка тя само ще спечели.
— Има ли какво още да се поправи в тази история, сеньор бакалавър? — запита Дон Кихот.[227]
— Сигурно има — отговори Самсон, — но по всяка вероятност нищо не е така важно като това, което току-що отбелязахме.
— Кажете ми — запита Дон Кихот, — авторът обещава ли да напише втора част?
— Да, обещава — отговори бакалавърът, — но казва, че още не е намерил ръкописа. Не знае кой го притежава, та съмнително е дали ще излезе. Поради това и понеже някои смятат, че „Вторите части никога не са добри“, а други: „Достатъчно е това, което е вече написано за Дон Кихот“, съмнително е дали ще видим втора част. Макар че има хора, по-скоро весели, отколкото тъжни, които казват: „Дайте ни още донкихотовщини, нека Дон Кихот продължава да връхлита върху враговете и нека Санчо Панса не спира да бърбори — ние ще се задоволим с това.“
— А какво е решил авторът?
