състояние на мъката, че е бил победен и че не е могло да се сбъдне желанието му да види Дулсинея освободена и спасена от магията, те се стараеха всякак да го развеселят. Бакалавърът му вдъхваше бодрост и го подканяше да се вдигне от постелята, за да започнат пастирски живот, за който той бил вече съчинил една еклога, по-хубава от всички еклоги на Санадзаро, 1 и че купил вече със собствени пари две чудесни кучета, за да пазят стадото — едното се казвало Барсино, а другото — Бутрон. Продал му ги бил някакъв скотовъдец от Кинтанар. Но всичко това не можа да разсее скръбта на Дон Кихот.
Приятелите му повикаха лекар. Той измери пулса му и никак не го хареса. След това каза на Дон Кихот да помисли за всеки случай за спасението на душата си, защото тялото му е в опасност. Дон Кихот го изслуша спокойно, но не такова бе душевното състояние на икономката, племенницата и оръженосеца му, които започнаха да проливат горчиви сълзи, сякаш той лежеше вече мъртъв пред тях. Лекарят изказа мнение, че тъгите и скърбите ще довършат нашия идалго.[387]
Дон Кихот помоли да го оставят сам, защото му се искаше да поспи малко. Всички излязоха от стаята и той спа, както се казва, на един дъх, повече от шест часа, така че икономката и Племенницата се уплашиха да не е издъхнал в съня си. Най-сетне той се събуди и извика високо:
— Да бъде благословен всемогъщият Бог, задето благоволи да ме удостои с такава милост! Наистина безкрайно е неговото милосърдие и греховете на хората не могат нито да го възпрат, нито да го ограничат.
Племенницата се вслуша внимателно в думите на вуйчо си и те й се сториха по-разумни от онези, които брътвеше обикновено, особено през време на болестта си.
— Какво искате да кажете, ваша милост? — запита го тя. — Какво ново се е случило? За какво милосърдие и за какви човешки грехове говорите?
— За това милосърдие, племеннице — отговори Дон Кихот, — което в този миг прояви към мене Господ и не можаха да го спрат, както казах вече, моите грехове. Умът ми е трезв и бистър, освободен от гъстия мрак на невежеството, в което бе потънал поради омразното и непрестанно четене на презрените рицарски романи. Сега вече виждам колко са те безсмислени и лъжливи и съжалявам само, че просветлението ми идва толкова късно, та не ми остава време да поправя злото с четене на други книги, които да просветят душата ми. Аз чувствувам, племеннице, близостта на смъртта и искам да умра така, че да не смятат хората живота ми за много лош и да не оставя име на луд човек. Аз бях наистина луд, но не ми се ще да потвърдя това със смъртта си. Повикай, мила, добрите ми приятели — свещеника, бакалавъра Самсон Караско и майстор Николас, бръснаря, защото искам да се изповядам и да направя завещанието си.
Не стана нужда племенницата да се погрижи за това, защото в същия миг в стаята влязоха и тримата. Щом ги видя, Дон Кихот им каза:
— Поздравете ме, сеньори, аз не съм вече Дон Кихот де Ла Манча, а Алонсо Кихано, заслужил със своите нрави и дела прозвището Добрия. Враг съм сега на Амадис Галски и на цялата несметна сган от негови потомци. Омръзнали ми са вече всички скверни истории за странствуващото рицарство. Съзнавам вече глупостта си и опасността, в която бе ме хвърлило четенето им. На милостта божия — аз я познавам — [388] от собствен опит — държа, че сега се отвращавам от тях.
Когато тримата чуха тези думи, помислиха, че Дон Кихот е обхванат от някаква нова лудост. Самсон му каза:
— Тъкмо сега ли, сеньор Дон Кихоте, намерихте да кажете това, когато имаме сведения, че сеньора Дулсинея е освободена от магията? Тъкмо сега ли намислихте, ваша милост, да станете отшелник, когато вече няма пречки да станем пастири и да заживеем по княжески, с песни на уста? Млъкнете, за Бога, свестете се и се откажете от тези празни приказки!
— Празни бяха досегашните ми приказки — възрази Дон Кихот, — и те наистина ми напакостиха, но сега смъртта с помощта на провидението ще ги превърне в полезни за мене. Аз чувствувам, сеньори, че крача бързо към смъртта — оставете шегите настрана: имам нужда от свещеник да ме изповяда и доведете нотариуса, за да си направя завещанието, защото не бива в такива минути човек да се шегува с душата си. Затова ви моля, пратете за нотариуса, докато свещеникът ме изповяда.
Всички се спогледаха, учудени от думите на Дон Кихот, и макар че все още се съмняваха, искаше им се да му повярват. Леснината, с която бе преминал от лудостта към трезвите мисли, беше един от белезите, които явно говореха, че краят му е близък. А към изказаните вече мисли той прибави и други, толкова християнски, разумни и добре изразени, че най-сетне и последното им съмнение се разсея и те разбраха, че се е възвърнал разумът му.
Свещеникът помоли другите да излязат, остана сам с него и го изповяда. Бакалавърът отиде да търси нотариуса и след малко се върна с него и със Санчо Панса. Санчо знаеше вече от Караско за тежкото състояние на своя господар и като видя икономката и племенницата разплакани, и той зарида и зарони сълзи. Завърши изповедта. Свещеникът излезе и рече:
— Алонсо Кихано Добрия си отива наистина и той действително напълно е възвърнал разума си. Можем сега да влезем, за да направи завещанието си.
Тези думи подействуваха така страшно на икономката, племенницата и на добрия му оръженосец Санчо Панса, че изтръгнаха от гърдите им безброй дълбоки въздишки, а от очите им — порой сълзи. Защото, както неведнъж сме казвали, Дон Кихот и като Алонсо Кихано, с единствената титла Добрия, и като Дон Кихот де Ла Манча, беше винаги кротък[389] по природа и благ в отношенията си с хората и затова го обичаха много не само домашните му, но и всички негови познати. Заедно с другите влезе и нотариусът и след като написа заглавните думи на завещанието, Дон Кихот му издиктува увода съгласно всички обичайни християнски правила, а като стигна до самите завети, каза:
— Item 2, волята ми е никой да не търси сметка от Санчо — когото в лудостта си назначих за мой оръженосец — за моите пари, които държи в себе си, защото имаше помежду ни различни взаимоотношения и вземания-давания. Ако остане нещо, след като му се изплати това, което му дължа, нека го задържи за себе си — защото няма да е много — и нека със здраве го изхарчи. Ако му издействувах, когато бях луд, губернаторството на един остров, то сега, когато съм с ума си, бих му дал, ако можех, цяло кралство, защото го заслужава заради простодушието и вярното си сърце.
И като се обърна към Санчо, той каза:
— Прости ми, приятелю, за поводите, които ти дадох, да изглеждаш луд като мене и да изпаднеш и ти в същото заблуждение, в което изпаднах аз, когато вярвах, че е имало и има още странствуващи рицари по света.
— Ах, господарю — отговори разплакан Санчо, — не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години! Защото най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните. Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили! Може би ще намерим зад някой шумак сеньора доня Дулсинея освободена от магията, и тогава няма да има какво повече да желаем. А ако умирате от мъка, че са ви победили, хвърлете на мене вината и кажете, че сте паднали, защото не стегнах добре подпругите на Росинант. Освен това ваша милост знаете от рицарските книги, че е нещо обикновено рицар да събори противника си, а победеният днес ще бъде утре победител.
— Така е — каза Самсон. — Санчо Панса разсъждава много правилно.
— Сеньори — каза Дон Кихот, — нека не избързваме, защото тази година няма птичета в ланшните гнезда. Аз бях луд, а сега съм вече с ума си. Бях Дон Кихот де Ла Манча,[390] а сега съм, както вече казах, Алонсо Кихано Добрия. Дано моето разкаяние и моята искреност ми възвърнат уважението, което изпитвахте някога към мене! А сега, сеньор нотариус, нека продължим:
Item, завещавам на Антония Кихана3, моя племенница, тук присъствуваща, целия си имот, след като първо се удържи от него по най-правилния начин това, което е потребно, за да се изпълнят заветите ми в полза на други лица. Преди всичко нареждам да се заплати на икономката възнаграждението, което й дължа за цялото време, през което е служила при мене, и допълнително още двадесет дуката за облекло. За изпълнители на завещанието назначавам сеньор свещеника и сеньор бакалавъра Самсон Караско, тук присъствуващи.
Item, ако моята племенница Антония Кихана пожелае да се омъжи, волята ми е да си избере за мъж човек, за когото предварително се установи, че не знае какво е рицарски роман. Ако пък се окаже, че знае, и въпреки това племенницата ми настоява да се омъжи за него и се омъжи в действителност, лишавам я от
