Увод в дзен-будизма

премахване на неведението. […] Няма нито развала, нито смърт, няма ги четирите истини — няма страдание, няма премахване на страданието, няма начин за премахване на страданието. Няма я върховната цел нирвана, няма достигане на нирвана, няма недостигане на нирвана. Затова, о, Шарипутра, щом няма достигане на нирвана, само човек, който се е доближил до праджня-парамита на бодхисатвите, живее с необезпокоявано съзнание. Когато бъдат премахнати пречките в съзнанието му, той се освобождава от всички страхове, става недосегаем за каквато и да било промяна и блаженства във върховна нирвана“.

Като чете всички тези цитати, човек може да помисли, че критиците на Дзен са прави да го обявяват за чисто негативистична философия, но няма нищо по-чуждо на Дзен от подобно твърдение. Защото Дзен винаги се стреми да обхване важните факти от живота, които никога не могат да бъдат подложени на дисекцията на разума. Именно за да обхване тези важни факти, Дзен е принуден да прибягва до серия отрицания. Същността на Дзен обаче не е в простото отрицание. Но тъй като ние сме привикнали толкова към дуалистичния начин на мислене, погрешният му подход трябва да бъде премахнат от корен. Според Дзен най-естественият подход би бил: „Нито това, нито другото, нито каквото и да било“. Но ние можем да го питаме какво остава след всичките тези отрицания и тогава учителят вероятно ще ни зашлеви плесница и ще възкликне: „Какво е това, глупако?“. Някои може да възприемат подобна грубост като опит за измъкване от дилемата или просто като проява на лошо възпитание. Но, когато се разбере същинският дух на Дзен, ще се долови същността на тази плесница. Защото тук няма нито отрицание, нито утвърждаване, а само факт, чист опит, самата основа на нашето съществуване и съзнание. Тук се съдържат покоят и пустотата, които човек би пожелал да има в момент на най-активен умствен процес. Не се оставяй да те отвлекат каквито и да било външни и всекидневни мисли. Допирът до Дзен трябва да бъде с голи ръце, а не през ръкавици.

Дзен е принуден да прибягна до отрицание поради нашето първично невежество (авидя)49, което е прилепнало здраво към съзнанието ни, като мокра дреха към тяло. То отговаря на предназначението си, когато не се простира надалеч, но не бива да излиза извън присъщата му сфера. „Невежеството“ е другото име на логическия дуализъм. Снегът е бял, а гарванът черен. Но те принадлежат на света и на неговия невеж начин на изразяване. Ако искаме да се доберем до същността на нещата, трябва да ги разглеждаме от момента, когато светът още не е бил създаден, когато съзнаването на едно или друго още не е било започнало, а е било погълнато от собствената си същност, т. е. от неговия покой и пустота. Това е свят на отрицание, но той води към по-висшето или абсолютното утвърждаване — утвърждаването сред отрицание. Снегът не е бял, гарванът не е черен, а всеки за себе си е или бял, или черен. Точно тук нашият всекидневен език не е в състояние да предаде точното значение така, както го разбира Дзен.

Несъмнено е, че Дзен отрича. Но Дзен постоянно ни показва нещо, което е просто пред очите ни и ако ние не го забелязваме, вината е наша. Повечето хора, чийто мисловен взор е замъглен от облаците на невежеството, неволно го подминават. Наистина за тях Дзен е нихилистичен — именно защото не го съзират. Когато Обаку (Хуанпо, умрял в 850 г.) бил склонил глава пред олтара на Буда в храма, негов ученик се доближил и го попитал:

— След като Дзен ни учи да не го търсим чрез Буда, нито чрез дхарма, нито чрез сангха, защо се кланяте на Буда, като че ли искате да получите нещо чрез тази проява на вярата?

— Аз не го търся чрез Буда, нито чрез дхарма, нито чрез сангха — отговорил учителят, — просто отдавам почитта си на Буда.

— Каква е ползата от това да се показвате толкова усърден? — недоумявал ученикът.

Учителят му ударил плесница, а ученикът казал:

— Колко сте груб!

— Знаеш ли какво — възкликнал учителят, — нямам време да размишлявам вместо теб що е грубост и учтивост. — След което му ударил още една плесница.

Умният читател ще съзре в поведението на учителя нещо, което той би искал да внуши на своя ученик, независимо от очевидната грубост. Наглед учителят изразява отрицание, но казаното носи духа на утвърждението. Това трябва да бъде осъзнато, ако въобще искате да разберете Дзен.

Отношението на Дзен към формалното почитане на Бога личи още по-ясно в думите, които Джошу (Чаочоу 778–897 г.), казал на монах, молещ се усърдно пред образ на Буда. Когато Джошу му ударил плесница, монахът попитал:

— Не е ли похвално да се почита Буда?.

— Да, — казал учителят, — но още по-добре е без похвални неща.

Дали това отношение съдържа някакви нихилистични или иконоборчески идеи? Привидно да, но ако вникнем в присъщия на Джошу дух, от чиито дълбини идват тези думи, ще открием едно абсолютно утвърждаване, извън пределите на нашето дискурсивно мислене.

Още като млад монах, нетърпелив да постигне учението на Дзен, Хакуин (1685–1768), основателят на съвременния японски Дзен, имал разговор с почитаемия Шоджу. Хакуин смятал, че вече разбира напълно Дзен и бил горд от себе си, така че целта на разговора с Шоджу всъщност била да демонстрира собствените си знания. Шоджу го попитал доколко познава Дзен. Хакуин отговорил с отвращение: „Ако има нещо, върху което мога да сложа ръката си, ще го извадя цялото от себе си“. Казвайки това, той направил жест, като че ли ще повърне. Шоджу го хванал за носа и попитал: „А това какво е? Не го ли докоснах с ръка?“ Нека нашите читатели поразсъждават заедно с Хаукин върху този разговор и сами да отгатнат какво е било онова, което така нагледно му е показал Шоджу.

Дзен не е пълно отрицание, което опустошава изцяло съзнанието, и от него не остава нищо — това би било интелектуално самоубийство. В Дзен има нещо самоутвърждаващо, което обаче, бидейки свободно и абсолютно, не знае граници и не се поддава на абстрактно разглеждане. Дзен е притежаващ жизненост факт, той не прилича на неорганична скала или на празно пространство. Целта на учението е да се влезе в досег с този факт и връзката с него да не се прекъсва в нито един момент от живота.

Като млад монах Хякуджо (Пайчан 720–814), попитал веднъж Нансен (Нанчуан, 748–834) дали има нещо, за което не се осмелява да говори пред другите.

— Да, — отговорил учителят.

— Кое е това, за което не говорите? — попитал пак Хякуджо.

— Не е нито съзнание, нито е Буда, нито е нещо — гласял отговорът на учителя.

Това явно е пример от учението за абсолютната пустота, но дори и тук откриваме отново следа от нещо, което се откроява сред отрицанието. Обърнете внимание на продължението на диалога между двамата. Хякуджо казал:

— Ако е така, то вие вече говорихте за него.

— Не мога да направя нищо повече. Ти какво би казал?

— Не съм от великите просветлени — отговорил Хякуджо.

Учителят казал:

— Добре, вече говорих твърде много за това.

За да можем да разговаряме вещо за Дзен, необходимо е да разберем подобно състояние на съзнанието, което не се поддава на логично обяснение. Думите са само указател към това състояние; дават ни възможност да стигнем до означаването му, но не очаквайте те да ви доведат до същността. Опитайте се най-напред да разберете в какво състояние на ума дзен-учителите се държат така. Те не изричат тези привидни абсурди, или глупави тривиалности, както биха ги нарекли други, само заради капризите на настроението си. Те притежават твърдата основа на истината, която са познали от собствен опит. Това наглед налудничаво поведение съдържа систематизирана проява на жива истина. От гледна точка на тази истина дори движението на цялата вселена не е по-важно от полета на комар или помахването с ветрило. Трябва само духът да си пробие път до всичко това, което е абсолютно утвърждаване, без капчица нихилизъм.

Монах попитал Джошу:

— Какво бихте казали, ако дойда при вас без нищо?

Джошу отговорил:

— Хвърли го на земята.

— Аз казах, че няма да имам нищо. Какво ще хвърля? — възразил монахът.

— Щом е така, отнеси го със себе си — бил отговорът на Джошу.

По този начин Джошу ясно изразил безплодността на нихилистичната философия. За да се постигне