„Миналата нощ изцвили дървен кон и каменен човек подскочи весело.“
„Виж, облак прахоляк се вдигна от океана и тътенът на вълните се понесе над сушата.“
Понякога Дзен ще зададе такива въпроси:
„Вали като из ведро; как би го спрял?“
„Когато пляскаш с две ръце, се чува звук. Чуй звука от пляскането с една ръка.“
„Ако си чул звука от пляскането с едната ръка, можеш ли да направиш така, че и аз да го чуя?“
„Когато виждаме около нас да се извисяват планини и морета да запълват падини, защо четем в свещените сутри, че дхарма предполага еднородност и че няма нищо високо и нищо ниско?“
Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Или те преднамерено се отдават на заблуждения? Нямат ли всички тези твърдения друг, вътрешен смисъл, друго, познавателно предназначение освен това — да предизвикват у нас объркване? Към какво разбиране за нещата всъщност ни води Дзен чрез тези очевидни безсмислици и ирационални съждения? Отговорът е прост. Целта е да придобием съвършено нова гледна точка и от нея да разгадаваме тайните на живота и природата. Това е така, защото Дзен е стигнал до окончателния извод, че обикновеният логически процес на разсъждение е безсилен да доведе до пълно удовлетворяване на нашите най-дълбоки духовни потребности.
Обикновено смятаме, че твърдението „А е А“ е неоспоримо и че предположението „А не е А“ или „А е Б“ е немислимо. Ние никога не сме били в състояние да отхвърлим тези условности на познанието — негови неизменни атрибути. Но ето че сега Дзен заявява: думите са само думи и нищо повече. Когато за нас думите престанат да съответстват на фактите, идва време да се разделим с думите и да се върнем към фактите. Докато логиката има практическа стойност, тя трябва да бъде използвана, но когато престане да бъде полезна или когато се опитва да излезе извън определените й рамки, трябва да извикаме „Стоп“. Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Защото тогава вече разбираме, че „А е не-А“, че логиката е тесногръда, че така наречената алогичност в крайна сметка не е непременно алогична, че привидно ирационалното си има своя собствена логика, която съответства на истинската същност на нещата. „Вървя си с празни ръце, а в тях държа лопата!“ Тази фраза напълно ни задоволява, защото, колкото и да е странно, именно това противоречие сме търсили още от пробуждането на разума ни. Пробуждането на разума не означава неговото налагане, а излизането извън пределите му. Значението на твърдението „А е А“ се разбира само когато „А не е А“. Да бъдеш самият себе си означава да не бъдеш себе си — такава е логиката на Дзен и тя удовлетворява всичките ни стремления.
„Цветето не е червено, върбата не е зелена.“ Последователите на Дзен възприемат това като нещо напълно приемливо. Докато обмисляме логически извод, ние сме оковани, духът ни не е свободен и истинските факти от живота ни убягват. Но сега вече държим ключа към решенията, ние сме господари на действителността, думите са загубили властта си над нас. Ако искаме да не наречем лопатата лопата, имаме пълното право да го направим — не е необходимо лопатата винаги да си остава лопата. Нещо повече, според Дзен това изразява по-точно действителното състояние на нещата, което не може да бъде обвързано с имена.
Освобождаването от тиранията на имената и логиката е същевременно и духовна еманципация, защото душата вече не е раздвоена и противопоставена сама на себе си. Постигне ли се свобода на разума, душата напълно разполага със себе си; раждането и смъртта не я измъчват, защото вече никъде няма двуначалие, ние живеем дори и в смъртта. Досега сме разглеждали нещата с техните противоречия и различия и сме се отнасяли към тях в зависимост от тази позиция, т.е. повече или по-малко антагонистично. Но този възглед е претърпял революционна промяна и най-сетне сме достигнали точката, от която можем да виждаме света, какъвто е отвътре. Затова „дърветата от желязо цъфтят“ и „аз съм сух насред пороен дъжд“. По този начин душата е достигнала цялост и съвършенство, изпълнена е с блаженство.
Дзен се интересува от фактите, а не от техните логически, словесни, предубедени и непълноценни изразители. Съкровената същност на Дзен е непосредствеността и простотата, оттук и неговата жизненост, свобода и оригиналност. В християнството, както и в други религии, също се говори много за простотата на сърцето, което не винаги означава човек да бъде простодушен. В Дзен това означава да не се допусне въвличане в интелектуални упражнения, нито във философски разсъждения, които често са безсмислени и пълни със софистика. Това още веднъж означава човек да признае фактите такива, каквито са, и да знае, че думите са думи и нищо повече. Дзен често сравнява съзнанието с огледало без петна. Затова простотата, според него, означава да се пази това огледало винаги блестящо и чисто, готово да отразява просто и свръхточно само онова, което е пред него. Като резултат достигаме същността на твърдението, че лопатата е лопата и в същото време не е. Да се признае само първото е позицията на здравия разум и не би имало Дзен, ако и второто съждение не бъде прието заедно с първото. Позицията на здравия разум е монотонна, еднообразна и покорна, докато тази на Дзен е винаги оригинална и стимулираща. Всеки път, когато се прилага, нещата придобиват живот, има съзидание.
Дзен смята, че сме твърде много роби на думите и логиката. Оковани по този начин, оставаме нещастни и преживяваме тежки страдания. Но ако искаме да узнаем това, което си заслужава да се знае и ще ни отведе до духовно блаженство, трябва да се стремим да се освободим веднъж завинаги от всякакви условности. Трябва да възприемем нова гледна точка, от която светът да бъде видим в неговата цялост, а животът — разбран в неговата сърцевина. Това е накарало някои да хлътнат дълбоко в пропастта на „безименното“ и да уловят духа, тъкмо когато е зает със създаването на света. Тук няма логика, няма философстване, тук няма изкривяване на фактите, за да бъдат приспособявани към изкуствените ни мерки, тук няма унищожаване на човешката природа, принесена в жертва на интелектуални дисекции. Един дух се втурва срещу друг подобно на две огледала, разположени едно срещу друго, и няма нищо, което да попречи на техните взаимни отражения.
В този смисъл Дзен е неделим от практиката. Няма нищо общо с абстракциите или с усложненията на диалектиката. Грабва лопатата, която лежи пред него, вдига я и заявява: „Аз държа лопата и все пак не я държа“. Никакво споменаване на Бог или на душа, никакви разговори за безкрайността или за живот след смъртта. Това отношение към обикновената лопата, един от заобикалящите ни предмети, разкрива всички тайни, които срещаме в живота. И нищо повече не е необходимо. Защо? Защото Дзен е разкрил нов подход към същността на нещата. Когато човек разбере сгушилото се в пропуканата стена цветенце, той може да опознае цялата вселена и всичко в нея. От гледна точка на Дзен, лопатата е ключът към цялата загадка. „Колко свежо и пълно с живот е всичко това — начинът, по който Дзен се справя с най-сложни въпроси на философията.“
Веднъж виден християнски отец от ранното Средновековие възкликнал: „О, бедни Аристотеле! Ти, който си открил за еретиците изкуството на диалектиката, изкуството на съзиданието и на разрушаването, изкуството нещата само да се обсъждат и нищо да не се постига!“ Наистина толкова шум за нищо. Вижте само как философи от различни векове си противоречат един на друг, след като са вложили цялата си проницателност и аналитични способности в така наречените проблеми на науката и знанието. Нищо чудно тогава, че същият този стар и мъдър човек, който поискал да спре веднъж завинаги подобни безполезни дискусии, смело хвърлил следното предизвикателство сред тези празнодумци
Един стар учител по Дзен показал своята тояжка пред насъбрали се монаси и казал: „Виждате ли това, монаси? Ако го виждате, какво е това, което виждате? Бихте ли казали, че това е тояга? Ако да, вие сте обикновени хора, вие не носите в себе си Дзен. Но ако кажете: «Не виждаме никаква тояжка», тогава аз ще кажа: «Вижте, аз държа тояжка и как можете да отречете този факт?»“ Дзен не се занимава с незначителни неща. Докато не се е отворило вашето трето око, виждащо и най-скритите тайни на нещата, вие няма да намерите място при древните мъдреци. Кое е третото око, дето вижда тоягата и същевременно не я вижда?
