означава извинение, а защо трябва да се извиняваме, че живеем? Да се живее — нима това не е достатъчно? Тогава нека живеем, нека утвърждаваме! Това е дълбоката същност на Дзен в цялата му чистота и сърцевина.
В манастира на Нансен монасите от източното и западното крило се карали за това чия е една котка. Учителят хванал котката и се обърнал към спорещите монаси с думите: „Ако някой от вас съумее да каже нещо, което ще спаси горкото животно, аз ще го пусна.“ Никой не предложил фраза-утвърждение. Нансен съсякъл котката на две и така сложил завинаги край на безплодните спорове за „мое“ и „твое“. След известно време в манастира се завърнал Джошу (Чаочоу). Нансен му разказал за случилото се и го попитал какво би направил той, за да спаси животното. Джошу бързо събул сламените си сандали, сложил ги на главата си и излязъл. Като видял това, Нансен казал: „Ако Джошу беше тук, щеше да спаси котката“.
Какво означава всичко това? Защо едно клето невинно животно е било принесено в жертва? Какво общо с препирнята на монасите е имало поставянето на сандалите върху главата на Джошу? Дали Нансен нарочно се е показал неблагочестив и жесток, убивайки живо същество? И накрая, глупак ли е бил Джошу, та е постъпил така странно, и наистина ли „абсолютното отрицание“ и „абсолютното утвърждение“ са две различни неща? И у двамата изпълнители — Джошу и Нансен — има нещо ужасяващо сериозно. Ако това не бъде разбрано, Дзен наистина е просто фарс. Котката, разбира се, не е била убита безпричинно. Ако изобщо някое от по-нисшите животни би могло се доближи до Буда, то тази котка със сигурност е била предопределена за това.
Веднъж един монах попитал Джошу: „Всички неща могат да бъдат сведени до Единичното; до какво може да се сведе то?“ Учителят отговорил: „Когато бях в областта Цин, имах монашеска роба, която тежеше седем дзина.“ Това е едно от най-забележителните изказвания, правени от учител по Дзен. Някой може да попита: „Това ли е абсолютното утвърждение? Каква връзка може да има между монашеската роба и единната същност на битието?“ Но аз бих запитал: вие вярвате, че всички неща съществуват в Бога, а къде е божията обител? В робата на Джошу, която тежи седем дзина? Когато казвате, че Бог е тук, той не може вече да е на това място; но вие не можете да кажете, че не е никъде, защото според вашето определение Бог е вездесъщ. Докато сме сковани от разума си, не можем да разговаряме с Бога такъв, какъвто е; търсим го навсякъде, но той винаги се отдалечава от нас. Разумът иска да разбере къде е Бог, но мястото му никога не може да бъде определено. Това е сериозна дилема, пред която разумът се изправя, тя е неизбежна. Как да я решим? Монашеската роба на Джошу не е наша, неговият път към решението не може да бъде сляпо следван, защото всеки един от нас трябва да си проправи собствен път. Ако някой дойде при вас със същия въпрос, как ще му отговорите? А не се ли сблъскваме със същия проблем при всеки житейски поврат? И не сме ли принудени тогава да вземаме бързо и най-правилно решение?
На всеки зададен му въпрос Гутеи (Чучъ)54 обичал да отговаря с вдигане на някой пръст. Неговият слуга, едно малко момче, започнал да го имитира. Когато разни хора го питали какво проповядва учителя, той им отговарял с вдигане на пръст. Като научил за това, учителят извикал момчето и му отрязал пръста. От уплаха и болка то се опитало да избяга, но учителят му викнал да се върне и пак вдигнал пръст. По навик момчето отново се опитало да имитира своя учител, но пръста му го нямало. Тогава то изведнъж разбрало значението на всичко това. Подражанието е робство. Трябва не да се следва буквата, а да се владее духът. Висшите утвърждения обитават духа. А къде е духът? Търсете го във всекидневния си опит, в него се крие изобилие от доказателства за всичко, което ви трябва.
В една сутра четем: „В източната част на града имало старица, родена по едно и също време с Буда. През целия си живот тя не искала да го види — щом се приближавал, тя се опитвала всячески да го избегне като тичала нагоре-надолу и се криела. Но един ден разбрала, че е невъзможно да избегне срещата. Тогава закрила лицето си с ръце и, о чудо, Буда се явил между пръстите А. Коя е тази старица?“ — питам аз.
Абсолютното утвърждение е Буда. Не можете да избягате от него, защото той ви пресреща на всеки завой, но вие някак не успявате да го разпознаете, докато не загубите пръста си като малкия слуга на Гутеи. Невероятно, но факт — ние сме като онези, „които умират от глад, седнали до торба с ориз“, или по-скоро като онези, „които умират от жажда, потопени дълбоко във водите на река“. Един учител прави крачка по- нататък в съжденията си и казва, че „ние сме самият ориз и самата вода“. Ако е така, наистина не можем да кажем, че сме гладни или жадни, защото от самото си начало не би трябвало да изпитваме никакви желания. При Содзан (Цаошан, 840–901) дошъл един монах и го помолил да прояви щедрост към него, тъй като живеел в нищета. Содзан казал: „О, уважаеми господине!“, на което монахът веднага откликнал. Тогава Содзан рекъл: „Вече изпи три големи чаши, пълни с превъзходна домашна ракия, а все още твърдиш, че дори не си навлажнил устните си!“ Навярно всички ние сме като този беден-богат монах; дори когато сме вече съвсем задоволени, не го осъзнаваме.
В заключение ще цитирам още едно от безбройните изказвания — с каквито изобилства литературата на Дзен — абсолютно утвърждаващо неговата истина. Сеихеи (Дзинпин, 845–919) попитал Суиби (Цуйуей) 55:
— Какъв е основният принцип на будизма?
— Почакай — отвърнал Суиби, — когато останем сами ще ти го кажа.
След малко Сеихеи повторил молбата си:
— Сега тук няма никой, моля ви, просветлете ме.
Суиби станал от учителското кресло, хванал нетърпеливия просител и го завел в близката бамбукова гора. Когато той отново настоял за отговор, Суиби му прошепнал:
— Виж, колко е висок този бамбук! А колко е нисък онзи!
6.
ПРАКТИЧЕСКИЯТ ДЗЕН
Дотук Дзен бе изследван от гледна точка на разума — за да се установи, че е невъзможно да бъде разбран по този път. Всъщност не е справедливо да бъде третиран така умозрително. Дзен се отвращава от посредствеността, дори от посредствеността на разума. Това е преди всичко и изцяло учение плюс житейски опит, който не се обуславя от каквото и да било обяснение. Защото обяснението губи време и енергия и никога не достига същността. Резултатът от него е само погрешно разбиране и изопачен поглед върху нещата. Когато Дзен поиска да вкусите сладостта на захарта, той просто ще сложи късче захар в устата ви, без да промълви нито дума. Последователите на Дзен биха казали: „Пръстът е необходим, за да се посочи луната, но какво нещастие би било, ако някой вземе пръста за луна!“ Това звучи невероятно, ала колко пъти сме допускали такава грешка и ние не знаем. Често само неведението е пречка да не бъде смущавано нашето самодоволство, но онзи, който пише за Дзен, не може да отиде по-далеч от посочването на луната, защото това е единственото средство, позволено при дадените обстоятелства. Той ще направи всичко, което е по силите му, за да стане разглежданият предмет толкова дълбоко разбираем, колкото изобщо е възможно. Метафизичното тълкуване на Дзен може да обезкуражи читателя в стремежа му да разбере Дзен, тъй като повечето хора нямат склонност към размисъл или самонаблюдение. Аз ще подходя от съвършено различна гледна точка, която може би е по-близка до характерната за Дзен.
Когато попитали Джошу (Чаочоу) какво е Дао (или истината на Дзен) той отговорил: „Вашият всекидневен живот, това е Дао“. Или, с други думи, тихо, уверено и вдъхващо сигурност съществуване — това е истината на Дзен, и точно това имам предвид, когато казвам, че Дзен е най-вече свързан с практиката. Обръща се непосредствено към живота, без дори да споменава за душа или Бог, или за каквото и да било друго, което се намесва или обърква естествения ход на живота. Идеята на Дзен е да улови живота в неговото движение. В Дзен няма нищо изключително или мистериозно. Аз вдигам ръката си, вземам книга от масата, чувам как децата вън играят с топка, виждам облаците, които вятърът отнася отвъд близката гора — с всичко това аз практикувам Дзен, аз съм жив Дзен. Не са необходими словесни диспути или обяснения. Не зная защо — и обяснение не е нужно, — но когато слънцето изгрява, целият свят танцува от радост и сърцата ни се изпълват с блаженство. Ако изобщо е възможно Дзен да бъде разбран, трябва да бъде открит именно тук.
Когато попитали Бодхидхарма (Дарума на японски; Дамо на китайски) кой е той, отговорът му бил: „Не зная“. Не защото не можел да обясни кой е, не защото искал да избегне словесната полемика, а просто защото наистина не знаел какво или кой е той — знаел само, че е такъв, какъвто е, и че не би могъл да бъде нищо друго. Причината е проста. Нангаку (Нанюе, 677–744) веднъж се приближавал към Шестия патриарх, а той запитал: „Какво е това, което върви така към мен?“ Нангаку не могъл да отговори. Цели осем години
