вратата, задръстена от смърдящите тела на мръсните като мен арестанти и, разблъсквайки ги, да изскоча в коридора. Важното е да не се спънеш — ще те прегазят, на всички им се живее. Прескачайки през седем стъпала, трябва да долетиш до горния етаж и да грабнеш шинела и калпака си. В случая важно е бързо да намериш своя шинел, защото, ако после на някой смотаняк му се падне твоят маломерен и той не е в състояние да се натъпче в него, бързо ще те открият и ще ти друснат допълнителни пет дена за кражба, а дългия смотаняк ще го тикнат в твоята килия заради туткавостта му, та да се разберете помежду си кой е прав, кой е виновен и на кого юмруците му са по-тежки. След като грабнеш шинела и калпака си, тичай надолу, порейки с гърди насрещния поток от арестанти, хукнали нагоре към шинелите си. А пред изходната врата вече е станало задръстване и ефрейторите дебнат последния... Скачай в тълпата. Като ледоразбивач троши, дроби... А оная минута и половина е вече на привършване и ти още не си в строя, още не си се препасал, и червената звездичка още не е над носа ти, и калпакът ти не е на два пръста от веждите... Не е хубаво това...
И тъй, сега ще последва командата: „Строяване за развод след...“ Всички са замръзнали в нечовешко напрежение, готови да се втурнат и, събаряйки другите, да изпълнят заповедта... Но младши лейтенантът нарочно се бави... подлагайки на изпитание стремежа ни след минута и половина да сме в строя... А всички ли са осъзнали важността на момента?... Всички ли са се стегнали?... Всички ли са се напрегнали и са готови да захапят съседа си?... Но погледът на младши лейтенанта се забива някъде в ъгъла и никой не смее да извърне глава и да погледне онова, което в момента е можело да привлече вниманието на заместник- началника на киевския гарнизонен арест. А го е заинтересувала една ръка, мръсна, две седмици чистила кенефите и нито веднъж неизмивана след това.
В момента, когато младши лейтенантът задава традиционния въпрос „Въпроси няма ли?“, на който е редно да изкрещиш колкото ти глас държи „Съвсем не!!!“, тази ръка се е вдигнала в далечния ъгъл. В ареста никой никога не е задавал въпроси: всичко е ясно от първия момент. И не щеш ли... Желае въпрос да зададе!
Младши лейтенантът знае отговорите абсолютно на всички въпроси, които би могъл да зададе животът, освен това е толкова велик и могъщ, че е в състояние да съкруши всеки който би се опитал да наруши по такъв дързък начин спокойствието му. Нали дори след доклада на някой си първи секретар на областен комитет никой не се осмелява да задава никакви въпроси. А тук става дума не за някой си първи секретар, чиято власт, макар и много малко, но е ограничена, тук някакво низше същество се е опитало да обезпокои самия заместник-началник на киевския гарнизонен арест!!!
Подобно явление явно много интересува младши лейтенанта, който вижда, че арестантът не е за първи ден в ареста и че би трябвало достатъчно да му е ясен рискът, на който излага и себе си, и всички намиращи се заедно с него в дранголника.
Младши лейтенантът е психолог и безпогрешно определя защо полуживият, с хлътнали очи курсант електроник поема този риск: явно му остават за излежаване ден-два, но ако го изпратят в танковия завод, той няма да изпълни нормата и ще получи още пет денонощия, които могат да го превърнат за цял живот в смазан, унижен, наплашен полуидиот. Напълно възможно е службата и кариерата му след такъв необратим процес да станат по-успешни, но курсантът не желае това и е готов да рискува, за да не го допусне. Той явно е решил да зададе въпрос, за да се подмаже на младши лейтенанта и по този начин да си спечели своевременното освобождение. Но не е чак толкова лесно да се подмажеш на Всемогъщия!!! И ако подмазването бъде преценено като грубо... Подмазването във форма на въпрос трябва да съдържа нещо оригинално на ръба на допустимото...
И всеки от нас много добре разбира това.
— Какво обичате? — подчертавайки уважението си към проявената храброст, учтиво пита младши лейтенантът.
— Курсант Антонов, арестуван за 15 денонощия, излежал 13 денонощия от наказанието — отчетливо се представя той. Другарю младши лейтенант, имам въпрос!
В салона настъпва страховита тишина. Всички очакваме тъкмо това, но необикновената дързост на замисъла ни смайва И една муха, постоплила се зад печката, прелита с потискаш рев като стратегически бомбардировач под тавана. Всички се свиваме и прибираме глави между раменете си, сякаш се стараем да омекотим удара на гнева, който може да се стовари върху всяка чутура.
— Задайте въпроса си... — и след като помисля малко, младши лейтенантът добавя: — Моля.
— Другарю младши лейтенант, кажете ми, ако обичате, ще има ли арест при комунизма?
Раменете ми се свиват, а главата ми се навежда още по-ниско, както и на всички останали. Впрочем не само аз очаквам, че ще ме цапардосат по тила. Единствен задалият въпроса стои гордо, с навирена глава, разперил хлътналите си гърди и вперил умните си сиви очи право в очите на Всемогъщия.
Той се замисля за миг, след това дебелите му бърни се разтеглят в почти детска усмивка. Въпросът явно му допадна. Закачливи пламъчета светват в очите му и той с пълна убеденост и вяра изрича:
— Арест ще има винаги! — и се засмива радостно. Всемогъщият оглежда още веднъж внимателно електроника и от сърце го похвалва:
— Юнак! А сега... А сега отивай бегом в кенефа и до довечера да светне като оная работа на котарака! Стоте глави изохкват завистливо.
— Слушам! — радостно ревва курсантът. За какво по-хубаво би могъл да мечтае той?! Вярно, след сутрешното свръхскоростно изхождане кенефът е доста изпоцапан, но за два-три часа можеш така да го изближеш, че да ти стане драго! А после, а после цял ден само демонстрирай, че уж подобряваш вече направеното. Това не са ти бездънните смрадливи ями на комунизма! Кенефът е екстра! Нощем не е много приятно да го чистиш, защото е за сметка на съня ти, а денем, на топличко, на уютничко...
— Строяване за развод след минута и половина! С цялото си тяло се устремявам напред, разблъсквайки с лакти също толкова настойчивите си другари.
Това беше чудесен ден. Този ден и на мен ми провървя: с малка група арестанти се озовах в окръжната военна болница да мъкна вързопи с мръсно бельо. А конвойният ни се случи артилерист от четвърти курс, явно влизал доста пъти в ареста.
И когато късно вечерта той ни даде десет минути почивка и насядахме на заледените дърва, долепили гърбове до топлата стена на огнярната, една милозлива сестричка от кожно-венерическото отделение ни донесе цяла щайга огризки от чудесен бял хляб. Дъвчехме го с наслада и нямахме сили да споделяме впечатленията си от този незабравим ден. Но всеки, сигурен съм в това, си мислеше за храбрия курсант, за риска, на който той се е обричал, за точността на психологическата му пресметливост, за това колко безгранични са възможностите на човешкия разум.
ВИНАГИ ГОТОВИ!
Последните дни преди завършване на обучението
в Харковското гвардейско танково
командно училище
Ботушите ни сияят така, че смело можем да ги използваме за огледала, докато се бръснем, а в ръбовете на панталоните ни муха да се блъсне, на две ще се разцепи. Всички застъпваме в градски патрул и външния ни вид проверява лично полковник Еремеев, военният комендант на град Харков. А той не си поплюва! За най-малкото нарушение в униформата — 10 денонощия арест. Това е отдавна известна на всички норма. Сега полковникът привършва инструктажа:
— И в заключение нормите: гарата –150 нарушители, градският парк — 120; аерогарата — 80; на останалите по 60.
Полковникът не казва най-важното, но и не е нужно да го прави — всички знаят, че за неизпълнение на нормата провинилите се не ги сменят в 24,00, както е редно, а ги изпращат на „голяма обиколка“, през цялата нощ, и ако до заранта патрулът не залови още 30 нарушители, влиза в ареста, като вчерашния патрул го слагат в килии, в които лежат жертви тъкмо на този патрул.
— Нормите са научнообосновани и проверени в дългогодишната практика. Е, целите ни са ясни, задачите са определени, на работа, другари!
