— Заповедта на министъра се получи днес, а е подписана още вчера — възрази му друг глас. — Значи амнистията се разпростира само върху срока, който е излежавал вчера, А днес, вече след като е станал офицер, той е получил нов срок от заместник-командващия окръга. И амнистията на министъра не е валидна за новия срок.
— Тю, да му се не види. Ами ако запитаме по случая заместник-командващия? Случаят все пак е необикновен.
— А бе заместникът през живота си не е виждал тоя ваш новоизлюпен лейтенант. Съпругата на самия командващ се е разпоредила. А той замина за конгреса на партията. При нея ли ще идете да я молите?
— Няма как! — съгласи се вторият глас.
— А да го пуснем поради амнистията на министъра не можем: ако тя утре довтаса на проверка, на всички ни ще откъсне главите!
— Така си е.
Станало така, че докато нашият артилерист чистеше канализацията, министърът на отбраната подписал заповедта, в съответствие с която той и още двеста щастливци от курсанти се превърнали в лейтенанти. Заповедта на министъра в този случай представлява опрощаване на всички грехове. Но докато заповедта пътувала от Москва, нашият артилерист успял да получи нов срок уж от заместник-командващия Киевски военен окръг. И никой нищо не можеше да направи. Но той вече е офицер и мястото му е в офицерското отделение, изолирано от общото с висока ограда. Прегърнахме се като братя, като много близки хора, които се разделят навеки. Той ми се усмихна тъжно и както си беше оплескан с изпражнения на съпругата на бъдещия главнокомандващ Обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор, маршал на Съветския съюз И. И. Якубовски, вече без конвой тръгна към желязната порта на офицерското отделение.
Същия ден в столицата на нашата родина, града герой Москва, под грохота на овациите на хилядите делегати и на многобройните ни братя, пристигнали от всички краища на земята, в Кремълския дворец започна работата си XXIII конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, конгрес редовен и исторически.
От този ден нататък партията повече нищо не е обещавала тържествено на сегашното поколение съветски хора.
РИСКЪТ
Киевският гарнизонен арест
На пръв поглед политзанятията в ареста са най-хубавото време. Седиш си два часа на столчето, сумтиш си и нищо не правиш. По-добро отпущане, по-добра почивка човек не може да измисли. Но така е само на пръв поглед. Такива мисли мога да споходят само човек, който не е лежал в арест, който не е предупреден овреме как трябва да се държи на въпросните занятия. Цялата тази привидна простота създава на неопитния арестант куп неприятности. Когато попадне за пръв път на политзанятие, арестантът безкрайно се радва на това, но достатъчно е да се разсееш само за миг, достатъчно е само за секунда да забравиш къде, за какво и защо се намираш, — и бедата те връхлита.
Съсипан от безсъницата, от свирепия студ, влагата, глада, от постоянните унижения и оскърбления, а най-важното — от очакването на нещо по-страшно, организмът, щом се успокои и постопли, мигновено се размеква.
И щом отпуснеш малко стоманената пружина, която навиваш в себе си още от първия миг в ареста, тя с чудовищна сила се изскубва от ръцете ти и се развива с пищене. И ти вече нямаш власт над себе си...
Ето че до мен едно войниче се унася, веднага си личи — не е лежало в арест досега, размътват се ясните му очи, клепачите му се слепват, заспива... ей сега ще забие клетата си главица в омърляния превит гръб на едно кльощаво матросче. А матросчето явно е пристигнало в Киев да си изкара отпуска, само че патрулите са го забърсали на гарата. И ти е жал и за войничето, и за матросчето, и за себе си ти е жал... а краката ти започват да се стоплят... усещаш се като подпийнал... зазвъняват звънчета, става ти едно хубавичко... главата ти се отпуща на гърдите... а вратът ти е като от памук, тази тежест той няма да издържи... ще се прекърши, трябва да си освободиш врата...
Ти, братче, си загазил и вместо топлия нар те чака смрадливият кенеф, и кухнята те чака, а там е още по-кофти, и след като си излежиш наказанието, ще получиш още три денонощия ДД, за да мечтаеш не за филийка черен хляб, не за сухи партенки, а за политиката на нашата родна партия, която разкрива пред всички ни нови хоризонти. Такива ми ти работи.
Аз не влизах за пръв път в ареста. Вярно, бях лежал не в киевския, а в харковския. Впрочем отведнъж човек не може да каже къде е за предпочитане. В Харков „комунизмът“, естествено, не е същият, по- скромен е. Само че танковият завод за разлика от киевския е значително по-голям и всеки ден там забърсват половината арест, да ти се доплаче. А тия номера за политзанятията отдавна ги бях усвоил. Няма начин да се дам.
За спане и през ум не ми минаваше — толкова ми се ядеше, но и за ядене не си мислех — прекалено ме заболяваше стомахът от такива мисли. Едно ме тревожеше от самото начало на политзанятията: дали няма начин да си сменя партенките. Моите от шест дена са мокри и колкото да ги пренавиваш — все същото. А навън ту замръзне, ту пак всичко се топи... Студено ми е на краката, мокро... Да можех да си сменя партенките... Стоп! Опасна мисъл! Не бива да си мислиш за сухи партенки! Тази мисъл е провокация!!! Трябва да я отпъждаш. Току-виж си загазил. Започва да ти се струва, че те са съвсем сухи... нали нощес ги сложих на радиатора (макар че в ареста няма радиатори)... през нощта те са изсъхнали, толкова са изсъхнали, че не се огъват... Сега ще ми се стоплят краченцата... СТОЙ!!! Не съм спал!!! Двамата яки ефрейтори разблъскват столчетата и отбутват арестантите право към мен. Мамичката му! Не съм спал, бе!!! Братлета! И аз съм човек! Съветски! Същият като вас! Братлета, ама не съм спал!... Ефрейторът злобно ме отмята настрана и, разблъсквайки заспалите зад мен, продължава по-нататък. Неволно бързо извръщам глава назад подире му и щом усещам колко опасно е това, се обръщам напред. Но само този миг ми е достатъчен, за да видя до едно лицата на всички заспали зад гърба ми. Всичките, всички без изключе ние са лица на смазани от страха хора. Животински ужас и молба се четат в петдесетина чифта очи. Една и съща мисъл е изписана на всички лица: „Само не мен!“ Сигурно такова е било и моето лице преди един миг, когато си мислех, че ефрейторите идват към мен. Божичко, колко лесно е да наплашат всички ни! Колко жалък е наплашеният човек! На каква ли мерзост не е способен той, за да опази кожата си!
А ефрейторите междувременно грабват за ръчичките един нагласил се в самия ъгъл курсант летец. Бъдещият въздушен ас е досущ като тежка дървена кукла с въженца вместо стави Той дори не спи, той е изключил, него изобщо го няма на този свят. Ефрейторите мъкнат защитника на отечеството по пътеката, а главата му се кандилка като висулка. Не е редно това, въздушен ас си, бива ли да губиш контрол над себе си?! Не редно, соколче. Отпуснал си се, а сега ще те тикнат в 26-а революционна стая с хлора, на бърза ръка ще се свестиш, а после 25-а, а чак подир туй ще ти друснат пет денонощия, това е по-лесно, отколкото да си препикаеш двата пръста.
Дявол да го вземе! Докога младши лейтенантът ще дърдори за родната партия? Нямаш часовник, нищо нямаш. Струва ти се, че от пет часа седиш, а той все не може да свърши. Ако имаше чалъм да си сменя партенките, можеше да поседя, а тъй — не се издържа. Няма да изтрая. Главата ми натежава, все едно че в нея са вкарали две тежки чугунени гири. Ама на краката ми им е студено. Да имаше партенки... Или ако ефрейторите по-често изкарваха от салона одряманите... Все пак разнообразяваш се, току-виж си издържал до края. Или да те изкарат на студа сега, в нефтобазата или в танковия завод... Само да имаше партенки...
— Въпроси... НЯМА ЛИ??!
Мощният отговор „Съвсем не!“ изхвърча от стотина гърла. Това е спасението, това е краят на политзанятията! Свършиха се... И то без ДД... за мен.
Сега ще последва командата „Строй се за развод след... минута и половина!“ Това значи, че трябва да драсна с цялата сила на волята и душата си, с цялото си желание да живея право към изхода, право към
