изражението му беше не високомерно, а угодническо.
— Внимавай — предупреди ме артилеристът, — ако Чорбаджийката те одруса с няколко денонощия — трай си. Жена е все пак, ще вземе да те даде на военния прокурор.
Ефрейторът хвърли бърз поглед на ямата и градината и Докладва с мазен глас:
— Всичко свършиха, цял ден съм ги контролирал.
Тя се усмихна едва-едва. Отиде до ямата, надникна надолу...
— Добре работиха, аз цял ден... — мазнеше й се ефрейторът.
— Само че изпоцапаха цялата пътечка и я затрупаха със сняг вметна нашият конвоен.
Ефрейторът скришом изгледа кръвнишки конвойния.
— Коя пътечка? — с благ глас полюбопитства кльощавата особа.
— Ами елате, елате, всичко ще ви покажа! — и той тръгна по пътечката с широка крачка. Особата заситни след него.
Мръкваше се. Беше взело да се застудява и конвойният с мъка къртеше с ботуша си буците втвърден сняг.
— Ей тук и със сняг го посипаха, мислеха, че няма да забележа. А аз всичко виждам.
— Кои? — изведнъж викна пискливо бабата.
— Ей тия двамата, приятелчетата... Спотайват се. Мислят, че няма да ги забележим... А ние всичко виждаме...
— По пет денонощия арест на всеки — изсъска бабата. — А вие, Фьодор... А вие, Фьодор... — от лицето й лъхаше злоба. Без да довърши, тя се загърна с коженото си палто и бързо тръгна към прекрасното селище.
Лицето на ефрейтора се изкриви, той се обърна към нашия конвоен, който май не беше разбрал, че неволно е погодил номер на всемогъщия Фьодор.
— Отвеждай сбирщината си! Тъпкано ще ти го върна, гад! Конвойният смаяно се вторачи в ефрейтора: ама аз уж за добро!
— Тръгвай, тръгвай, през носа ще ти излезе!
Затрополихме нестройно с налчетата си покрай дивното селище, което с настъпването на здрача беше станало още по-прелестно.
Някакви деца се плацикаха в басейна, оградени от студа със зеленикава прозрачна стена. Наблюдаваше ги висока жена със строга синя рокля и бяла престилка.
Чакаше ни да се върнем от комунизма заместник-началникът на киевския гарнизонен арест младши лейтенант Киричек, очевидно предупреден за получените ДД.
— Така значи, по пет денонощия на всеки... Тъй и ще го запишем. Пет... денонощия... арест... От командващия окръга... за... на... ру...шава... не... на военната дисциплина. Тю, да му се не види — сепна се той. — Той, командващият, излетя за Москва за конгреса на партията. Как можах?! — Повъртя тетрадката, после изведнъж се досети и с пухтене дописа пред думата „командващ“ едно „зам“. — Е, вече всичко е наред. На теб, Суворов, първите ти пет денонощия са от зам.-командващия и вторите пет са пак от зам.- командващия. А третите от кого ли ще бъдат? — весело се закиска той на собствената си шега.
— Извеждач!
— Аз, другарю младши лейтенант!
— Тия двама юнаци да ги запреш в 26-а. Нека поседят час-два, та занапред да знаят, че ДД не е просто излежаване на нов срок, а е нещо по-сериозно!
26-а килия на киевския арест се именува „Революционна“, защото от нея някога, още преди революцията, забягнал прочутият криминален престъпник Григорий Котовски, който в тази килия чакал да го съдят за изнасилване. По-късно, през 18-а година, Котовски с бандата си ср присъединил към болшевиките и за неоценими услуги от криминален характер по лично указание на Ленин бил преименуван от разбойник в революционер. От него именно започнали несполучливите Ленинови опити за опитомяване на руския престъпен свят.
Опитът на прочутия революционер бил изучен всестранно и след революцията от килията вече никой не можал да избяга. В килията няма нито нарове, нито пейки — само един плювалник в ъгъла. И са го сложили не току-тъй. Той е пълен догоре с хлорна вар! Уж за дезинфекция. Прозорецът, през който се измъкнал героят на революцията, отдавна е зазидан, а килията е толкова малка и хлорната вар е толкова много, че ти се струва невъзможно да изкараш там и пет минути. От очите ти рукват сълзи, дъхът ти секва, устата ти се препълва със слюнка, усещаш непоносими бодежи в гърдите.
Щом ни тикнаха в килията, опитният артилерист, давейки се от кашлица, ме избута по-далечко от вратата. А аз бях се наканил да думкам по нея с ботуша. Доверих се на неговия опит и се отказах от намерението си. Много по-късно научих, че артилеристът е излязъл прав и в този случай: точно срещу 26-а килия се намираше 25-а килия специално за такива, на които не им се седи в 26-а. След 25-а всички се успокоявали и се завръщали в 26-а кротки и търпеливи.
Междувременно при нас натикаха трети квартирант. Пет пари не давах кой е той и не се стараех да го огледам през сълзите си, но опитният артилерист май очакваше появата му. Той ме смушка (абсолютно невъзможно беше да се говори) и ми посочи третия. След като си разтърках очите с юмрук, видях отпреде си нашия конвоен.
Обикновено арестът никога не се почва от 21-ва, 25-а или 26-а килия. Само който получи допълнителна дажба — ДД, минава през една от тях или през две.
Нашият квиртясал новак започна епопеята си от 26-а ки лия: дали всемогъщият ефрейтор беше подшушнал нещо на младши адютанта или на офицера за поръчения на командващия, дали нашият конвоен се е изежил, когато, след като сдал автомата и патроните, научил, че взводът му се завръща в родните стени, а той по неизвестни причини остава за 10 денонощия в ареста. А може би младши лейтенантът за майтап е решил да го вкара при нас, защото предварително е знаел реакцията ни.
Щом се озова в белезникавата мъгла на хлорните изпарения, новият арестант се задави от първия пристъп на кашлица. Очите му се наляха със сълзи. Той безпомощно протягаше напред ръце, опитвайки се да напипа стена.
Ние не бяхме благородни рицари и нямахме ни най-малко желание да му прощаваме. Може да се каже, че да биеш безпомощен, временно ослепял човек не е хубаво, и то в момен когато той не очаква нападение. Може това наистина да не е хубаво за онези, които не са лежали там. Ние обаче преценихме появата на конвойния като подарък на съдбата. Пък и можехме да го бием само докато той беше беззащитен. Във всяка друга обстановка той щеше да ни размята като котараци, твърде суратест беше. Пиша както си беше, в мен нямаше за пет пари благородство и не се каня да си приписвам възвишени душевни пориви. Който е бил там, ще ме разбере, а който не е бил, не може да ми става съдник.
Артилеристът ми посочи с ръка и когато високият електроник се изправи между два пристъпа на кашлицата, аз със замах го изритах с ботуша между краката. Той изви с нечовешки глас и се прегъна. Приклякайки, в този момент артилеристът с все сила го фрасна с ботуша си право по лявото колянно капаче. И когато оня се загърчи на пода, издебна момента на издишване и го изрита два пъти в корема.
От резките движения всички се нагълтахме с хлор. Аз повърнах. Артилеристът се давеше. Конвойният лежеше проснат на пода. Изобщо не се интересувахме от него.
Аз пак се изповръщах и съвсем отчетливо почувствах, че може би няма да ме бъде още дълго на тоя свят. Нищо не ми се искаше, дори чист въздух. Стените на килията трепнаха и се завъртяха наоколо ми. Отдалеч доплава щракането на отключвана брава, но вече ми беше абсолютно все едно.
Свестили са ме вероятно много бързо. Покрай мен повлякоха по коридора конвойния, още не беше се съвзел. И изведнъж непоносимо ми дожаля, че когато се свести на нара, той изобщо няма да проумее какво му се е случило в 26-а. Незабавно реших да коригирам ситуацията и да го допребия, докато не е късно. Изметнах цялото си тяло, опитвайки се да скоча от циментения под, но от това се получи само жалък опит да си помръдна главата.
— Дойде на себе си — каза някой точно над главата ми. -Нека подиша още малко.
Артилеристът вече беше на крака, той повръщаше. Някой досами нас каза:
— Заповед на министъра на отбраната, той вече е офицер.
