псувня.
Като го чух, и аз изпсувах, всеки знае, че по-лошо от комунизма на тоя свят няма.
За комунизма бях чувал, за Чорбаджийката също, но просто не знаех, че това се нарича „Обект N12“.
Конвойният издрънча с автомата си, прескочи през капака и нашата газка, след като изкиха бензинов пушек и се пораздруса, пое по гладките предреволюционни павета право към светлото бъдеще.
Комунизмът се намира в северозападните покрайнини на най-древната славянска столица — майката на руските градове, хилядолетния град Киев.
Макар че заема солидно парче от украинската земя, за простосмъртния просто е невъзможно да го види, невъзможно е да види дори четириметровите му бетонни огради. Комунизмът е закътан в гъста борова гора и е отвсякъде заобиколен от военни обекти: бази, складове, хранилища. И само за да зърнеш оградите на комунизма, първо трябва да се промъкнеш във военна база, която се охранява от зорка стража с картечници и свирепи кучета.
След като отмина последните къщи по Брест-Литовското шосе, газката ни чевръсто се шмугна в алея между два зелени стобора със знак „Влизането забранено“ и около пет минути по-късно стигна до сива дъсчена небоядисана порта, която изобщо не приличаше на вход в сияйното утре. Портата се отвори пред нас и щом ни пусна, веднага се затръшна. Озовахме се в капан за мишки: от двете ни страни високи някъде към пет метра стени, отзад дъсчената, но явно яка порта, отпред — метална, още по-яка. Отнякъде изскочиха лейтенант и двама войници с автомати, преброиха ни на бърза ръка, надникнаха в каросерията, в мотора и под колата, провериха документите на шофьора и на конвойния и зелената стоманена стена пред нас потрепна и плавно се плъзна наляво, разкривайки панорамата на борова гора, прорязана от широк и гладък като самолетна писта път. Всичко друго бях готов да видя зад стоманената ограда, само не и гъста гора.
Междувременно газката ни хвърчеше по бетонираното шосе. Отдясно и отляво между боровете се мяркаха грамадните бетонни кутии на хранилища и складове, засипани отгоре с пръст и гъсто обрасли с бодливи храсталаци. След няколко минути заковахме пред невъобразимо висока бетонна ограда. Процедурата се повтори: първата порта, бетонната клопка, проверката на документите, втората порта и пак гладък път през гората, само че складове вече не се виждаха.
Най-сетне се спряхме пред раирана бариера, охранявана от двама часови. В двете посоки от бариерата през гората се отдалечаваше ограда от бодлив тел, покрай която едри сиви кучета опъваха синджирите. Какви ли не кучета съм виждал през живота си, но тези веднага ме смаяха с нещо. Чак по-късно осъзнах, че всяко друго вързано със синджир куче яростно тегли веригата и хърка до прегракване, докато тези свирепи твар бяха безгласни; Те не лаеха, а само съскаха, давейки се от слюнки и люта злоба. Явно такова трябва да е караулното куче — да лае само в случаите, предвидени от инструкцията.
След като преодоля последното препятствие, газката стигна огромно, високо 6–7 метра червено табло, на което със златисти букви, по половин метър всяка, беше изписано:
„ПАРТИЯТА ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВА -ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪВЕТСКИ ХОРА ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ КОМУНИЗМА!“
И малко по-долу в скоби: „Из Програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз, приета от XXII конгрес н КПСС“
Конвойният изрева: „Десет секунди! ЗАД КОЛАТА!!!“ ние изхвръкнахме като сиви врабченца от каросерията, за да се строим до задния капак на камиона. Десет секунди — криво ляво се ядва, нали сме само пет души; да скачаш от камиона е като да се катериш в него през заледения капак, пък и бяхме олекнали през последните дни.
Появи се и високомерен суратест ефрейтор с офицерски ботуши. Личеше си, че е от тукашните, от свитата. Ефрейторът кратко обясни нещо на конвойния, а той се развика: "Ръцете зад гърба! След ефрейтора, в колона по един! Ходом МАРШ! Ние нестройно затрополихме по павираната пътечка, очистена от снега, избиколихме една елова горичка и без всякаква команда всички едновременно се спряхме, смаяни от небивалата гледка.
Из горската поляна, заобиколена от млади елички, в живописно безредие бяха пръснати красиви постройки. Никога дотогава и никога след това, нито във филми, нито на изложби на чуждестранна архитектура, не съм срещал такова удивително съчетание на цветове, природна хубост и изящество на архитектурата.
Не съм писател и не намирам думи, с които да опиша очарованието на мястото, където веднъж ме отведе съдбата.
Не само ние, но и нашият конвоен съзерцаваше небивалото със зяпнала уста. Ефрейторът, явно свикнал с такава реакция на външните лица, подвикна на конвойния, за да го накара да дойде на себе си, оня сащисан оправи ремъка на автомата си, изпсува ни и ние отново затрополихме по павираната със сив гранит пътечка покрай замръзналите водопади и изкуствени езерца, покрай китайските мостчета, извили котешки гърбове над каналите, покрай мраморните беседки и покритите с цветно стъкло басейни.
Така полека-лека отминахме прелестното селище, за да се озовем отново в елова гора. На малка площадка, заобиколена отвсякъде от дървета, ефрейторът се спря и заповяда да разгребем снега, под който се оказа, че имало люк. Петимата повдигнахме чугунения му капак и го изтърколихме настрани.
От земните недра ни лъхна чудовищно зловоние. Ефрейторът си запуши носа и отскочи настрани в снега. Ние, естествено, не го последвахме, защото като нищо можехме да получим къс откос между плешките, ако бяхме проявили същата чевръстина. Само си запушихме носовете и отстъпихме заднешком от канализационната яма.
Ефрейторът пое от чистия горски въздух и ни нареди: „Помпата и таргите са там, а овощната градина — ееей там. До 18,00 ямата да се изпразни, дърветата да се наторят!“ И се оттегли.
Райското място, където бяхме попаднали, се наричаше „Вила за командния състав на Варшавския договор“. Вилата се поддържаше за в случай че командването на Варшавския договор ненадейно бъде обзето от желание да си отпочине в околностите на престолния град Киев. Само че ръководството на Варшавския договор предпочиташе да почива на черноморското крайбрежие на Кавказ. Затова вилата стоеше празна. Ако в Киев пристигнеше министърът на отбраната или началникът на Генералния щаб, те щяха да се настанят в друга вила с официалното наименование „Вила за ръководния състав на Министерството на отбраната“, или „Обект N23“. Тъй като министърът на отбраната и първите му заместници не идват в Киев всяко десетилетие, тази вила също беше празна. За пристигнали в Киев ръководители на партията и съветското правителство имаше безброй „обекти“, стопанисвани от киевските градски комитет и градски изпълком, други, по-солидни, стопанисвани от Киевския областен комитет и областен изпълком, и най-солидни, стопанисвани от ЦК на Украинската комунистическа партия или от Върховния съвет на Украйна. Така че имаше къде да бъдат настанени скъпите гости. Нито командващият Киевския военен окръг, нито заместникът му можеха да използват вила N12 — те имаха право на лични вили. А за да има вила N12 обитаем вид, в нея живееше постоянно жената на командващия, а във вила N23 — единствената дъщеря. Той пък (с проститутките) — в личната си вила. (Организацията, осигуряваща с проститутки ръководния състав, официално се нарича Ансамбъл за песни и танци на Киевския военен окръг. Такива организации са създадени във всички окръзи, флотове, групи войски, а също и към всички вишестоящи инстанции.)
Щатът, отпуснат на жената на армейски генерал Якубовски, който по онова време командваше Киевския военен ок ръг, беше просто огромен. Не се наемам да кажа от колко души общо се е състоял, защото не съм сигурен. Но съм сигурен че на помощ на многобройните готвачи, сервитьори, камериерки, градинари и други всеки ден от ареста докарват по 5 арестанти, а понякога и по 20, за най-черната работа като тая, която щяхме да вършим днес.
Сред арестантите вилата на Варшавския договор беше известна под вдъхващото антипатия име „Комунизмът“. Трудно ми е да кажа защо са я кръстили така, дали заради плаката до портала на вилата, или заради красотата на това място; или поради факта, че приказната красота и прелест, тайнствеността и обаянието тук толкова тясно се преплитаха с ежедневното унижаване на хора поради органичната близост на красотата и лайната.
