А лайната бяха доста.
— Дълбока ли е ямата? — заинтересува се узбекът, военен строител.
— Ами до центъра на земята.
— Че не са ли могли да я свържат с градската канализация?
— Тая система са я измислили просто за безопасност. Току виж паднала вътре някоя поверителна хартийка, тогава накъде? Врагът не дреме. Врагът използва всички канали. Затуй тук са измислили такава затворена система, че да няма изтичане на информация!
— Нищо не разбирате, братлета — резюмира кльощавият артилерист, — такава система е измислена просто за да се запазва генералският екскремент, който тук е много калориен, не като нашия. Каквото яденето, такова и срането. Ако на някой Мичурин му дадат толкоз първокачествен екскремент, той ще прослави родината ни във вековете с високи реколти!
— Стига сте си чесали езиците! — прекъсна дискусията конвойният.
Хубаво е, когато те конвоира свой човек танкист. Съвсем другояче се живее. На него, естествено, му е ясно, че стига само някой да забележи толериране на арестантите от страна на конвойния, и току-виж след смяната той заел в ареста място заедно с онези, които току-що е охранявал. И все пак свое момче танкист е значително по-добре, отколкото пехота или авиация. Не е зле също, когато охраната се носи от опитни — трети или четвърти курс — момчета, които, макар и да не са свои хора, са лежали в ареста поне по веднъж и знаят как стоят нещата. Най-зле е обаче, когато те охраняват сополанковци, на всичко отгоре чужди. Новобранците винаги са шантави и свирепи. Те схващат инструкциите дословно. Тъкмо такъв беше ни се паднал днес.
Висок, суратест, по спретнатостта му си личи, че е новобранец, пък и всичко му е новичко: и шинелът, и калпакът, и ботушите. При старослужещ такова нещо не се среща. На него най-много едно ще му е ново: или шинелът, или ботушите, или коланът. Ново ли ти е всичко — значи сукалче си. А емблемите му — на свързочни войски. В Киев това може да означава Киевското висше инженерно радиотехническо училище - КВИРТУ. Или както всички им викат — квиртясали.
Да, ама квиртясалият май започва да се самонавива. Време е значи да се захващаме за работа.
И тъй, започнахме трудовия ден в комунизма. Един изпомпва лайната, останалите четирима мъкнат вонящата каша към генералската градина. На мен за другар ми се падна кльощавият курсант артилерист, най-опитният измежду нас. Работата обаче явно не му беше по силите. И докато мъкнехме натоварената тарга, той целият почервеняваше и пъшкаше — струваше ми се, че всеки миг ще се скапе. С нищо не можех да му помогна, аз също едвам удържах моите ръчки. По-малко не можехме да товарим: втората двойка веднага се развикваше, а конвойният се заканваше, че ще докладва на когото трябва.
Все едно обаче аз трябваше да подкрепя момъка — ако не с дело, то поне с дума. При натоварена тарга това беше абсолютно невъзможно, но на връщане — като нищо. Пък и се отдалечавахме на около триста метра от зловонния люк и от конвойния, така че беше възможно да си приказваме.
— Артилерийо, още колко дена арест ти остават? — започнах аз, като изтръскахме първата тарга под една клонеста ябълка.
— Край, вече съм си излежал всичко — неохотно отговори той, — стига днес да не ни лепнат ДД.
— Късметлия си ти, ех! — искрено му завидях аз. — Абе, бог на войната, а златните пагони още колко има да ги чакаш?
— Край вече.
— Как така край? — не го разбрах аз.
— Ами така, край. Заповедта от три дена е в Москва. Днес, ако я подпише министърът, ей ти ги златните пагони, утре ако я подпише, значи утре ще стана офицер.
Още веднъж искрено му завидях. На мен ми оставаше още цяла година. Цяла година в гвардейското танково училище. Една година е толкова много, че аз за разлика от мнозина мои приятели още не бях започнал да броя часовете и минутите до производството; в момента броях само дните.
— Щастлив човек си ти, артилеристе, от ареста право в банята и на абсолвентския бал. Върви им на някои хора!
— Ако не получим ДД — мрачно ме прекъсна той.
— В такива случаи се полага амнистия.
Той нищо не ми отговори, може би защото наближавахме суратестия конвоен.
Вторият курс за артилериста се оказа значително по-труден от първия. Той едва се дотътри до първите дървета и докато преобръщах таргата, с цялото си тяло се долепи до грапавия ствол.
Трябваше да подкрепя човека. Два коза вече бях изхабил; нито скорошното завършване на училището, нито скорошното освобождаване от ареста ни най-малко не го зарадваха. Оставаше ми само една надежда да повдигна душевното му състояние на нужното равнище. Реших да му подхвърля мисълта за светлото бъдеще, за комунизма!
— Ей, бог на войната.
— Какво искаш?
— Чувай, артилерийо, сега ни е тежко, ама някой ден и ние ще живеем в ей такива райски условия, в комунизма. Туй ще е живот! А?
— Как ще живеем? С тарги в ръцете ли?
— Не бе, за друго става дума — огорчих се аз от черногледството му. — Казвам, че ще дойде време — и ще живеем в ей такива райски градини, в ей такива прекрасни малки селища с басейни, а наоколо столетни борове, а още по-нататък ябълкови градини. Или още по-добре — вишневи. Усещаш ли поезията? Вишнева градина!!! А?
— Глупак си ти — уморено ми отговори той, — танкист, ама глупак.
— Защо да съм глупак? — възмутих се аз. — Чакай, първо ми кажи защо съм глупак.
— Ами кой според теб ще мъкне лайната при комунизма? А сега си затваряй устата, че наближаваме.
Този въпрос, толкова прост и зададен с толкова подигравателен тон, сякаш ме цапардоса по главата. Отначало той не ми се стори неразрешим, но това беше първият в живота ми въпрос за комунизма, на който не можах да измисля веднага какво да отговоря. Досега всичко ми беше абсолютно ясно: всеки работи както иска и колкото иска, според способностите си, а получава каквото и колкото иска, тоест според потребностите си. Беше ми абсолютно ясно, че ако някой, да речем, пожелае да бъде стоманолеяр — е, заповядай, труди се за благото на цялото общество и за свое благо, естествено, защото си равноправен член на това общество. Поискаш да станеш учител -заповядай, у нас всеки труд е на почит! Поискаш да станеш селскостопански работник — има ли нещо по-почетно от това да храниш хората с хляб? Поискаш да станеш дипломат — пътят ти е отворен! Но кой ще се завре в канализацията? Ще се намери ли някой, който ще каже: да, това е призванието ми, тук ми е мястото, за нищо повече не съм способен? На остров Утопия с това се занимавали арестантите, както ние сега. Но при комунизма няма да има нито престъпници, нито затвори, нито арест, нито арестанти, понеже няма защо да се извършват престъпления — всичко е безплатно. Вземай каквото си поискаш — това не е престъпление, а потребност и всички ще вземат според потребностите си — това е основният принцип на комунизма.
Обърнахме третата тарга и аз тържествуващо заявих:
— Всеки ще чисти подире си. А освен туй ще има машини! Той ме изгледа съжалително:
— Чел ли си Маркс?
— Чел съм го — наперено му отговорих аз.
— Спомняш ли си примера с карфиците: ако ги прави един човек, ще произвежда по три парчета на ден, а ако се разпредели работата между трима, единият реже тела, другият ги подостря, третият им слага топчетата, вече ще излизат триста карфици на ден, по сто на човек. Това се нарича разделение на труда. Колкото по-висока е степента на разделение на труда в едно общество, толкова по-висока е производителността му.
Всяка работа трябва да се върши от майстор, от виртуоз, а не от любител, от дилетант, А сега си представи макар и град Киев и как неговите милион и половина обитатели всеки за себе си прокарва канализация и през свободното си от обществена дейност време я чисти и поддържа в добро състояние. А сега за машините. Маркс е пророкувал победата на комунизма в края на XIX век, но тогава такива машини
