хилядите тела на моите предшественици.
В ареста няма сънища. Само дълбоко пропадане, само пълно изключване на целия организъм. През цялата нощ в килиите не гасят заслепяващата светлина. Наровете са голи. Пролуките между дъските са широки три пръста. Студено е. Завиваш се само с шинела си, който ти се разрешава да подлагаш и под главата и хълбоците си. Шинелът е мокър. И краката ти са мокри. Не усещаш глада — все пак е изминал само първият ден.
Арестът не е затвор. В затвора има колектив — добър, лош — но колектив. Второ, в затвора държат хора, които поне веднъж са въстанали срещу законите, срещу обществото, срещу режима. В ареста — наплашени войници, измешани с курсанти. А курсантите са хора, които доброволно се готвят да станат най- безправната група в обществото — съветски офицери, с тях могат да правят каквото си щат. Всички, с които съм лежал там и с които съм имал възможност после да обсъдя всичко видяно, единодушно са на мнение, че режимът във всеки от хилядите съветски арести може да бъде затегнат още повече без какъвто и да било риск за съпротива от страна на арестантите. Особено в големите градове, където курсантите са мнозинство.
Събудих се посред нощ, но не от студа и не от страхотната воня на деветте мръсни тела, натикани в съвсем малка, непроветрявана килия. Не, събудих се от нетърпимо желание да посетя клозета. Когато си премръзнал, това е нормално. Половината килия вече не спеше. Подскачат, потропват. Най-големите оптимисти тихо, през шпионката увещават извеждачите да се смилят и да ги заведат до клозета. Извеждачите обаче са неумолими. Защото знаят какво ги чака за излишна либералност. В ареста няма отходни кофи, защото той не е затвор, а военно учреждение. И го посещават висши началства. За да им е приятно на тези началства, отходни кофи не се използват. Теоретично е предвидено, че извеждачът (тъкмо оттам произлиза наименованието му) трябва от време на време да извежда арестантите един по един до клозета. Тази мярка обаче може напълно да подкопае цялото възпитателно въздействие на та кова важно мероприятие като изхождането. Тъкмо затова се пресичат опитите на либералните извеждачи (а те са пак курсанти, сменяни всяко денонощие) да се вслушват в молбите от общите килии. С килиите на следствените, подсъдимите и осъдените работата е друга.
Лежащите в тях ги извеждат при първа молба. С единичните килии нещата са по-зле. Но и оттам понякога извеждат нощем. Сигурно защото в тях държат психари, които са готови на всичко. А с общите, където има здрав колектив, положението е отчайващо. Тях изобщо не ги извеждат нощем, защото стражата знае, че колективът, страхувайки се от общата отговорност, на никого няма да позволи да се изходи в килията.
Напълно съм убеден, че песента
Извеждачо,
заведи ме до кенефа,
хайде, братче!
е родена не в затвор, а в арест. Не е важно в кой — киевски или ленинградски, читински или уланбаторски. Важното е, че тази песен е стара и популярна в цялата Червена армия.
В това време тежкото резе издрънчава, което може да означава или необяснима милост на конвоя, или негов гняв по повод на настойчивите молби. Всички, които преди миг подскачат из килията като котараци, безшумно рипват на наровете си и се спотайват, преструвайки се на заспали. В килията обаче просто напъхват дебелия писар, който почти през цялата нощ бе чистил клозетите след вечерното изхождане, и вратата пак се затръшва. Дебелият писар е направо измъчен, на зачервените му от недоспиване очи личат сълзи, тлъстите му бузи треперят. Той се покатерва с пъшкане на нара и щом докосва с мръсната си буза коравата дъска, мигновено заспива.
Килията в това време отново се разшавва. Аз заедно с всички започвам да танцувам от нетърпение.
— Щабна мърша — ядосва се висок мургав войник от химическите войски, — изпикал се е в кенефа и сега кърти.
На всички, които вече сме се събудили, им се спи дори повече, отколкото им се живее, защото само сънят може да запази остатъка от силите ти. Но един-единствен от нас спеше сега. Затова омразата към него кипва у всички ни едновременно. Високият химик съблича шинела си, мята го върху главата на мигновено заспалия човек и ние се втурваме към него. Аз скачам на нара и го ритам по корема, сякаш е футболна топка. Лишен от възможността да вика, той само скимти. Към вратата на килията ни бавно се приближават стъпките на извеждача, който е дочул някакъв шум. Равнодушното му око съзерцава сцената и стъпките се отдалечават пак така бавно. Извеждачът е свой човек, курсант, сигурно много пъти е лежал тук. Той ни разбира и по въпроса е напълно солидарен с нас. Сигурно му се ще да влезе в килията и да добави един-два тупаника, само че не е редно постовите да посягат. За такова нещо има наказания.
Сега сигурно е пет заранта. До ставане има още трийсетина минути. Най-тежкото време. Ох, няма да се устискам! Май всички килии вече са се събудили. Вероятно във всички килии сега пердашат онези, които са се оказали най-големи калпазани в тактиката или на работа, на вечерната проверка или отбоя.
Първата сутрин в ареста. Колко я чакахме! Така поетите чакат изгрева на слънцето. Само че нашето нетърпение е по-голямо от това на поетите.
Никога през живота си не съм тичал толкова бързо както при първото ми сутрешно изхождане в ареста. Покрай мен профучават стени, подове и стълбища, лица на извеждачи и пазачи. И в главата ми има само една мисъл: „Дано сколасам!“ Нищо не може да ме отвлече от тази мисъл, дори нечие съвсем познато лице и черните танкови пагони, които профучават насреща ми. И чак когато се прибирам в килията и си поемам дъх, се сещам. Този курсант е от новобранците, които ни смениха в КПП-то след нашето арестуване, а това може да значи само едно: Владимир Филипович Чиж, генерал-полковник и заместник-командващ окръга, на влизане в училището арестува нас, а след един час, на излизане от училището, е арестувал онези, които ни смениха.
Суров човек е генерал-полковникът. Жалко само, че освен от това, как му се отдават почести, не се интересува от нищо друго.
Измежду милиардите хора, населяващи нашата грешна земя, аз съм един от малцината озовали се в истинския комунизъм и, слава Богу, завърнали се оттам живи и здрави.
Това стана така.
В ареста по време на сутрешния развод ефрейтор Алексеев, забождайки мръсния си пръст в нашите омазнени гимнастьорки, обяви припряно: „Ти, ти, ти и ти — обект N8.“ Това значи танковият завод, да се товарят износени вериги: съсипваща работа и абсолютно неизпълними норми.
— Ти, ти, ти и ей тия десетимата — обект 27.
Това е гарата, разтоварване на композиции със снаряди май още по-лошо.
Конвоят веднага подбира поверените му арестанти и ги води да се качват на камиона.
— Ти, ти, ти и ей тия — обект 110.
Това вече е съвсем лошо. Нефтобазата. Чистене на огромни резервоари отвътре. Така се омирисваш на бензин, керосин и други гадости, че после не можеш нито да ядеш, нито да спиш и те цепи главата. Други дрехи не ти дават, а в ареста къпане няма. Но днес май ми се размина.
Ефрейторът се приближава. Къде ли ще ни изпрати днес
— Ти, ти и ей тия тримата — обект 12.
Къде ли е това?
Отведоха ни настрана, конвойният си записа нашите имена и ни даде обичайните 10 секунди за качване в колата, а ние като хрътки, леки и пъргави, се метнахме под чергилото на новичката газка. Докато конвойният се разписваше за нашите души, сръгах с лакът един кльощав курсант с артилерийски емблеми, явно най-опитния измежду нас, който, щом чу цифрата 12, доста се оклюма.
— Къде е това?
— В комунизма, при Чорбаджийката — бързо прошепна то и пак шепнешком тегли една солена
