местонаходището на чудното изворче. В Чехословакия между другото всички те, слугите на ГБ и партията, си подвиха опашките и хич не бързаха да драскат рапорти. И с основание: всички наоколо са въоръжени, неволно могат и да те застрелят или нощем по погрешка да те прегазят с танк, както спиш. Такава практика процъфтяваше повсеместно. Сметките се разчистваха бързо независимо от разликата в езиците и интересите.
Командирът на батальона също не бързаше да докладва за положението. Не искаше да си слага таралеж в гащи. Предпочиташе да търси сам, включвайки в търсенето на спирта всички офицери от батальона.
Ясно беше, че запасите от спирт в батальона са огромни: всяка заран минимум по едно войнишко канче на всеки от 400-те войници. Батальонът постоянно променяше местопребиваването си. Значи спиртът не е в гората, не е заровен в земята, а се движи с нас. В нашите коли. Но къде? Бяхме огледали всичко. Милиметър по милиметър. Дори проверихме не е ли налян спирт в гумите на бронетранспортьорите. Но и там го нямаше.
Ако ежедневното пиянство ставаше само в моята рота, щях да си имам сериозни неприятности. Но същото ставаше и в съседните роти. Затова бях спокоен. Въпросът за спирта ме вълнуваше чисто теоретично: къде ли, дявол да го вземе, може да е скрит?
Съвсем категорично взех решение да открия спирта. На всяка цена. Каквото и да се наложи да пожертвам. А можех да пожертвам само един предмет, златния си часовник „Полет“. Това беше едничката ми скъпа вещ. Какво друго може да притежава един съветски лейтенант освен часовник и гребенче?
Часовникът беше просто великолепен и отдавна бях забелязал, че един от радистите от свързочния взвод го заглежда с доста голям интерес. Не знам защо, но смятах този радист за алчен човек, макар че почти не го познавах.
По време на обеда, когато около полевия свързочен възел нямаше жива душа, а радистът, знаех това, дежуреше вътре, при това сам, аз се отбих в свързочния възел. За командир на рота посещаването на батальонния свързочен възел е нещо съвсем естествено.
Мълком свалих часовника си и му го подадох. Той гледаше часовника и не се решаваше да го вземе, докато не разбере какво ще му поискам срещу него. Като радист той, разбира се, знаеше горе-долу руски. Иначе нямаше да е свързочник.
— Трябва ми спирт. — Отметнах глава назад, имитирайки как хората пият силни напитки, — Разбираш ли, спирт. — Почуках се по гърлото, показвайки как той кълколи.
Той закима с глава. Мюсюлманин, ама всичко разбира. И явно всеки ден заедно с другите си пийва от лечебната напитка.
— Десет литра, разбираш ли. — Показах десет пръста. — Десет.
Той бързо взе часовника и каза: „Вечер.“
— Не — казах аз, — сега ми трябва.
Той повъртя часовника в ръцете си и неохотно ми го върна: сега не бива.
Прибрах часовника в джоба си и бавно тръгнах към изхда, но преди да стигна до вратата, рязко се обърнах. Войникът гледаше подире ми с огромно съжаление. Аз бързо извадих часовника и му го напъхах в ръката:
— Сам ще си взема.
Той кимна. Бързо омота часовника в носна кърпа, мушна го под кончова на ботуша си и веднага ми прошепна на ухото само една дума.
Аз го мразех. И все пак още преди да се отбия в свързочния възел се зарекох на никого, включително и на командира на батальона, да не разказвам как съм намерил спирта. За да не злепоставя войника, не хукнах веднага към щаба на батальона, изчаках няколко часа. И чак надвечер почуках на вратата на командирската машина. Комбатът седеше потънал в униние.
— Другарю полковник, искате ли да изпиете с мен по канче спирт? — От моя страна това беше огромно нахалство. Но той, естествено, ми прости.
— Къде е? — изрева той, скочи от креслото и здравата си удари главата в бронирания таван. — Къде е, мамка ти? Аз се усмихнах:
— В радиаторите.
Всеки бронетранспортьор има по два двигателя и тъй като те работят в изключително тежки условия, всеки двигател има много развита течностна охладителна система с големи радиатори, които лятно време се пълнят просто с чиста вода. Войниците бяха излели всичката вода от радиаторите на всички машини на батальона и ги бяха напълнили със спирт. Пиеха го вечерно време, като лягаха под машините уж за обслужване и ремонт.
Командирът на батальона незабавно строи батальона и след това лично тръгна край колоната, отваряйки кранчето за източване на всяка машина. Есенната гора бързо се пълнеше с чуден аромат.
А след още един ден радистът, който ми разкри общата тайна, бе намерен пребит почти до смърт в храстите до свързочния възел. Спешно го откарахме в болницата, като обяснихме на медиците, че е пострадал при среща с контрареволюцията.
А след още няколко дена, когато други събития ме накараха да забравя злочестия образ на радиста, при мен дойде друг радист и ми подаде моя златен часовник „Полет“.
— Другарю лейтенант, ваш ли е тоя часовник?
— Ъъъ... — казах аз. — Изобщо мой е. Благодаря. А къде го намерихте?
— Един от нас очевидно ви го е задигнал.
— Заради това ли го обработихте толкова зверски? Той ме погледна внимателно в очите.
— И заради това.
ИЗПРОВОЖДАНЕТО НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ
Кошице — Прага
Тревогата обявиха към пет часа заранта. В гората студът е кучешки. Искаше ми се само да спя, забил нос в яката на шинела. Изпълзях бавно изпод топлия шинел, главата ми бучеше от снощната веселба — нито една душа в цялата рота не беше се помръднала след сигнала за тревога. Само за месец дисциплината спадна до катастрофално равнище.
Изрових от дълбините на паметта си една специално подготвена за подобни случаи тирада и тихо, без кой знае каква злоба я изрекох на ухото на ротния старшина, който се преструваше на заспал. Старшината мигновено скочи: не че беше се уплашил от заканите ми. Не. Просто фразата беше доста натруфена.
Старшината тръгна покрай редиците заспали войници и сержанти и взе да ги сритва и да ги псува на майка.
Когато ме будят на разсъмване след нощ в студена гора, винаги ставам много зъл. Не знам защо. В гърлото ми се струпваха най-мръсни псувни и аз се озъртах да видя върху чия глава да ги изсипя. Но когато си кръстосахме погледите с първия срещнат войник, се сдържах. В очите му имаше май повече злоба, отколкото в моите. Мръсен, брадясал, неподстриган, много седмици невиждал гореща вода, автоматът през рамо и пълни паласки с патрони. Само да го закачиш сега — ще те убие, без да се замисли.
Офицерите бяхме събрани на съвещание. Началник-щабът на полка обяви бойна заповед, според която нашата дивизия спешно се предаваше от 38-а армия от Прикарпатския фронт на 20-а гвардейска армия от Централния фронт. Предстоеше ни да извършим многостотинкилометров преход през цялата страна и надвечер да се разгърнем северно от Прага за прикриване на войските от 20-а гвардейска армия. Цялата верижна техника: танкове, влекачи, тежки бронетранспортьори — бе заповядано да оставим тук и да се движим като екскурзианти, използвайки колесните машини.
Заповедта беше абсолютно неразбираема, включително и за началник-щаба, който я беше получил от горе. Но време за дискусии нямаше. Бързо формирахме колоните, сигналът за готовност — белите флагчета започнаха да се появяват над командирските люкове (при прехвърляне на войските радиовръзката е забранена). Най-сетне бели флагчета се появиха над всички машини. Сигналистът на челната машина повъртя флагчето над главата си и ясно посочи на запад и ние пак потеглихме към неизвестността.
Темите за тревожни размисли бяха достатъчно. Ако приемем силата на танковете за единица, в
