Дракула

стаята ни. Мисис Уестънрей се страхува за Люси и ми довери, че съпругът й, бащата на Люси, също е страдал от сомнамбулизъм. Приятелката ми ще се омъжва през есента и вече подготвя дрехите си и мисли за уреждането на съвместния им дом. Разбирам вълненията й, въпреки че Джонатан и аз ще започнем общия си живот по-просто. Мистър Холмууд, единствен син на лорд Годалминг, ще дойде скоро, при първа възможност, защото баща му не е добре със здравето, и Люси вече брои минутите. Иска да го заведе на нашата пейка в църковното гробище и да му покаже оттам красотите на Уитби. Предполагам, че чакането я изнервя; ще се оправи, когато той пристигне.

3 август. Времето минава, а нямам новини и от Джонатан, и от мистър Хоукинс. Надявам се, че не се е разболял. Така или иначе трябваше да ми пише. Гледам писмото му, но нещо не ми харесва. Почеркът е негов и все пак като че ли не е написано от него. Люси не е ставала много насън през последната седмица, ала в нея забелязвам нещо странно и непонятно: дори и насън като че ме наблюдава. Опитва се да отвори вратата и като установи, че е заключена, започва да тършува за ключа из цялата стая.

6 август. Изминаха се още три дни и все така съм без вести. Това напрежение започва да става нетърпимо. Ако знаех до къде да пиша или към кого да се отнеса, щях да бъда по- спокойна, но никой нищо не знае за Джонатан от датата на онова лаконично писмо. Моля се Богу да ме сподоби с търпение. Люси е по-възбудена от всякога.

Нощес небето внезапна помръкна и старите рибари уверяват, че има опасност от буря. Риболовните лодки се завръщат прибързано, с очевидна тревога. Насам се приближава мистър Суейлс, насочил се е право към мен…

Впечатлих се много от промяната в клетия старец. Сядайки до мен, каза кротко:

— Искам да споделя нещо с вас, мис.

Озадачена от вълнението му, взех сбръчканата му длан между своите и го помолих да говори открито. Така че старецът, без да изтегля ръката си, изрече:

— Опасявам се, драга, че може да съм ви стреснал преди няколко седмици със своите разкази, но не това е било намерението ми и искам да го помните, когато вече не ще бъда на този свят. Не се страхувам от смъртта, но и бих я избягнал, ако можех. Така или иначе часът трябва да е близък, тъй като сто години са повече, отколкото човек може да се надява. В този бурен вятър има нещо със звука, мириса и вкуса на смъртта. Във въздуха е и я чувствам да приближава. Боже, стори тъй, че да се отзова с леко сърце на повика ти, когато го дочуя!

Вдигна набожно ръце, сваляйки в същото време шапката си. Подир няколко минути мълчание, през които като че ли се молеше, стисна ръката ми и се сбогува с мен, благославяйки ме. Зарадвах се, когато един познат представител на бреговата охрана се появи с далекоглед В ръка. Спря се да поговори с мен както обичайно, но през цялото време наблюдаваше някакъв странен кораб.

— Не мога да го позная — възкликна той. — Прилича ми на руски, но се движи доста странно. Сякаш не може да реши каква посока да вземе. Без съмнение си дават сметка за приближаващата се буря, но не знаят дали да потеглят на север в открито море или да спрат тук. Вижте го пак! Сменя посоката си с всяко подухване. Утре ще разберем повече за него.

Глава седма

Кореспондентска статия, публикувана в

„Дейлиграф“, 8 август

(залепена в дневника на Мина Мърей)

Уитби. Този град преживя една от най-внезапните и големи бури, които някога са били регистрирани и чиито последствия бяха едновременно странни и уникални. Времето беше задушно, нещо обичайно за месец август, и късният съботен следобед бе по-приятен от всякога. После задуха югоизточният вятър и бреговата охрана веднага предупреди за наближаваща буря. Малко по-късно вятърът затихна напълно и към полунощ царяха абсолютен покой, горещ въздух и онази смътна напрегнатост, която толкова въздейства на чувствителните натури. Малко светлини можеха да се видят в морето, тъй като дори и параходите, които обикновено плават близо до брега, се задържаха в открито море и се различаваха само няколко риболовни лодки. Единственият платноход, който се виждаше, бе една чуждестранна шхуна, придвижваща се на запад с разгърнати платна. Глупостта или невежеството на нейния екипаж бе обект на общите коментари, докато тя се виждаше, като в същото време й се правеха знаци да прибере платната си. Преди да се стъмни окончателно, въпросният кораб все така клатеше платна под напора на вятъра сред развълнуваното море.

Около 22 часа въздушният покой стана застрашително потискащ, а тишината — толкова дълбока, че лаят на едно куче в града се чуваше ясно отвсякъде. Малко след полунощ от морето долетя странен шум и бурята се развихри изневиделица. С бързина, която в онзи миг изглеждаше невероятна, а и сега си е все така необяснима, целият вид на природата като че бе обхванат от конвулсии. Вълните се надигаха с нарастваща ярост, докато за броени минути морето, което дотогава приличаше на огледало, се превърна в ръмжащо и всепоглъщащо чудовище. Скоро под светлините на фара, на известно разстояние от него, попадна шхуна с разгърнати платна, като че ли същата, която бе забелязана преди това. Вятърът бе променил посоката си към изток и онези, които наблюдаваха бурята, изпаднаха в смут, като видяха каква опасност застрашава съда. Както стояха нещата, беше невъзможно той да се добере до пристанището. Фарът съсредоточи светлините си на мястото, където се очакваше корабокрушението и хората гледаха със затаен дъх. Внезапно вятърът задуха на североизток и остатъкът от мъгла се разпръсна. Тогава, скачайки от вълна на вълна с главозамайваща бързина, странната шхуна с разпънати платна се втурна в пристанището. Светлината я следваше неотстъпно и любопитните потръпнаха, тъй като на руля имаше завързан труп, чиято обронена глава се поклащаше по ужасен начин ведно с кораба. На борда не се виждаше друга човешка фигура, обстоятелство, което изтръгна вик на удивление от устата на наблюдателите: оказваше се, че по чудо корабът е стигнал до пристанището, без да бъде управляван! И всичко се разви с по-голяма бързина от тази, с която пиша тези думи. Шхуната не се спря, а връхлетя върху пясъчно-чакълестия бряг под източната скала, известна като Тейт Хил.

Дежурният представител на бреговата охрана пръв се изкачи на борда. Аз, вашият кореспондент, също бях допуснат там, така че бях един от малцината, които видяха отблизо завързания о руля мъртвец. Гледка като тази не се наблюдава често. Ръцете на мъртвия моряк бяха вързани една връз друга за едната спица на руля. Под тях бе привързано и едно разпятие. Поривистите движения на платната трябва да бяха въртели руля така, че въжетата бяха протрили месото, оголвайки костта. Състоянието на нещата бе протоколирано и един лекар, хирургът Дж. М. Къфин, който пристигна малко след това, заяви след огледа си, че човекът трябва да е мъртъв от около два дни. В джоба на последния имаше една грижливо запушена бутилка, а в нея — руло хартия, което се оказа, че е добавка към корабния дневник.

Не е и нужно да се пояснява, че мъртвият кормчия бе свален с надлежната почит от кораба, където достойно беше стоял на пост до смъртта си, и бе пренесен в моргата, за да чака разследването. Внезапната буря вече отмина. Тълпата се разпръсна и небето започна да аленее над йоркширското поле. Ще изпратя навреме за следващия брой повече подробности около изоставения кораб, който успя да влезе в пристанището по толкова чудноват начин, и то в разгара на бурята.

9 август. Обстоятелствата около изоставения кораб се оказаха не по-малко учудващи от пристигането му. Изясни се, че е руски, че се нарича „Деметер“ и че идва от Варна. Палубата му почти изцяло е покрита с бял пясък, а товарът му е доста скромен: големи дървени сандъци, пълни с пръст. Този товар е предназначен за адвоката от Уитби мистър С. Ф. Билингтън, който тази сутрин се качи на борда и влезе в правдата си. Направи впечатление факта, че юридически всичко бе в ред и това предизвика всеобщи коментари.