че капитанът е герой и че ще му устроят обществено погребение на възвишението. Утре с въпросното погребение ще се приключи с тази поредна „морска мистерия“.
Дневникът на Мина Мърей 10 август. Погребението на клетия капитан беше много трогателно. Заедно с Люси отрано заехме обичайното ни място, откъдето не ни убягна никаква подробност от ритуала. През цялото време Люси бе много неспокойна и съм склонна да мисля, че нейните нощни разходки вредят на здравето й, което винаги е било деликатно. Странно ми е, че самата тя не признава да има мотив за безпокойството й, макар че и може би не разбира какво става с нея. А и има едно обстоятелство, което поне отчасти би могло да оправдае душевното й състояние: тази сутрин на нашата пейка благият мистър Суейлс бил намерен мъртъв, със счупен врат. Според лекаря старчето паднало назад, вероятно изплашено от нещо, тъй като лицето му било застинало в такова изражение на ужас, че тези, които го видели, изтръпнали.
Мисля, че всичко, което се случи напоследък, ще се отрази зле на свръхчувствителната натура на Люси, затова ще направим една дълга разходка, та дано физическата умора не й позволи да предприеме пак нощните си излази.
Дневникът на Мина Мърей 11 август, три часа сутринта. Силната нервна възбуда ми пречи да спя, така че седнах да пиша дневника си… Бях заспала рано поради прекомерна умора, когато внезапно се събудих. Седнах в леглото с ужасно усещане на страх и смътно чувство на празнота наоколо ми. Стаята бе тъмна и не можех да видя леглото на Люси, затова запристъпях внимателно към него. Запалвайки клечка кибрит, открих, че я няма, а също така, че вратата е отключена, ако и вечерта да я бях заключила. Не пожелах да тревожа майка й, която напоследък доста боледуваше, така че облякох една дреха и тръгнах да я търся. Помислих си, че не би могла да е извън дома, защото дрехите й бяха на място, а тя имаше върху себе си само нощница. Със свито сърце обходих всички помещения и накрая стигнах до антрето, където видях, че входната врата е отворена. Без да се губя в догадки, наметнах един плътен шал и излязох. В този момент часовникът отбелязваше един часа и навън нямаше жива душа.
Хрумна ми, че може да е тръгнала към нашето обичайно място и се затичах в тази посока. Разстоянието ми се стори безкрайно; коленете ми се разтрепериха и се задъхах, докато изкачвах стълбичките, водещи към възвишението. Един облак, обгърнал месечината, ми попречи да установя отдалече, дали Люси е на любимата ни пейка. Обаче, когато се приближих още малко, различих очертанията и на пейката, и на бялата фигура на Люси. Ала имаше и нещо дълго и черно, надвесено над нея. Изплашена, извиках: „Люси, Люси“ и това нещо вдигна глава и можах да видя едно бяло лице с пламтящи като въглени очи. Люси не се отзова на вика ми и аз продължих да тичам към входа на гробището. Като навлязох в него, църквата се озова между мен и пейката и я закри от погледа ми за няколко мига. Когато отново я видях, облакът бе отминал и луната светеше с цялото си великолепие, което ми позволи да видя сгънатата фигура на Люси, с глава, отпусната на облегалката. Бе напълно сама и когато се наведох над нея, се оказа, че все още спи. Устните й бяха полуотворени, а дишането, — учестено, едва доловимо. Вдигна ръка и притисна яката на нощницата към гърлото си, като че се пазеше от студа. Наметнах шала върху раменете й, опасявайки се да не настине, и го захванах с една голяма безопасна игла. В тревогата си трябва да съм го направила грубовато, убождайки я, защото пак поднесе ръка към гърлото си и изстена. След това й сложих обувките си и започнах внимателно да я будя.
За щастие никой не ни забеляза по обратния път към дома. Пристигайки, я сложих да си легне и преди да заспи, тя ме помоли да не казвам на майка й за случилото се. Отначало се поколебах, но после й обещах да не го правя. Заключих вратата и завързах ключа на китката си. Сега Люси спи дълбоко… Далеко над морето се виждат първите отблясъци на зората.
Същият ден по обяд. Люси изглежда добре. Изразих съжаление, че съм я убола с безопасната игла. Има две червени дупчици на гърлото си, а видях и кърваво петно върху яката на нощницата й. Със смях тя ми отвърна, че въобще не си е дала сметка за това.
14 август. Прекарах целия ден на възвишението, четейки и пишейки. Все така нямам известия от Джонатан и това ме потиска. На Люси това място й харесва не по-малко, отколкото на мен, и не без затруднения я отвеждам от там в часовете за хранене. Този следобед тя направи странна забележка. Завръщайки се към къщи за вечеря, се поспряхме, както правим обикновено, за да съзерцаваме залеза. Мълчахме, когато изведнъж прошепна като на себе си: „Пак червените му очи! Същите са!“ Този толкова странен и безпредметен коментар ме стресна. Поотдръпнах се от нея, за да я наблюдавам тайно, и забелязах, че се намира в полусънно състояние и че лицето й има необичайно изражение, неподдаващо се на тълкувание. Без да казвам дума, проследих погледа й. Като че гледаше към нашата пейка, край която стоеше една тъмна и самотна човешка фигура. Потръпнах, защото за миг ми се стори, че непознатият е с огромни пламтящи очи; но едно второ вглеждане от моя страна разсея това ми заблуждение. Обърнах внимание на Люси върху някои подробности от красивия залез и тя, сепвайки се, дойде на себе си. Може би се бе замислила за онази ужасна нощ, в която бе отишла там сама. Вечеряхме, без да коментираме каквото и да било. Люси имаше главоболие и си легна рано. Като видях, че е заспала, излязох да се разходя край скалите, обхваната от носталгични мисли по Джонатан. Беше прекрасна нощ на пълна луна. На връщане вдигнах поглед към прозореца на нашата стая и видях наведения силует на Люси. Помислих си, че е застанала така в очакване на завръщането ми и й махнах за поздрав с кърпичката си. Ала тя не се и помръдна, от което ми стана ясно, че всъщност е в спящо състояние. Очите й бяха затворени, а славата й — облегната на страничната рамка на прозореца. До нея имаше нещо, приличащо на огромна птица. Изтичах нагоре по стълбите, но когато връхлетях в стаята, тя вече се бе запътила към леглото си, като дишаше тежко, прикривайки с длан гърлото си, сякаш да се запази от студа.
Без да я събуждам, я завих грижливо и се погрижих прозорецът да е добре затворен, а вратата — заключена. Толкова е миловидна като спи, въпреки че е по-бледа от всякога и има тъмни кръгове под очите, което не ми харесва. Струва ми се, че е изплашена от нещо. Бих искала да зная какво е то.
15 август. Люси има посърнал и уморен вид и спа днес до късно. На закуска се оживи малко, когато научихме, че бащата на Артър е по-добре и иска сватбата да се състои колкото се може по-рано. Мисис Уестънрей е едновременно радостна и тъжна, защото е вече осъдена на смърт. Оставали й само няколко месеца живот. Помоли ме да пазя това в тайна. Сега повече от всякога ще е опасно да бъде подложена на силно вълнение.
17 август. Всеки ден нараства тревогата ми от липсата на вести от Джонатан, а отгоре на всичко виждам, че Люси продължава да линее. Не разбирам какво й става. Храни се и спи добре, разхожда се на чист въздух, а пък страните й все бледнеят и през нощта се задъхва, като че ли й липсва въздух. Ключът от вратата на нашата стая е постоянно вързан на китката ми, но тя става, тръгва и сяда до отворения прозорец. Миналата нощ я намерих наведена от него и когато се опитах да я събудя, не успях; оказа се в несвяст. Когато все пак я накарах малко да дойде на себе си, тя бе отпаднала и мълчаливо ронеше сълзи между дълги и мъчителни поемания на въздух. Попитах я защо се бе надвесила от прозореца, но тя поклати глава и отбягна погледа ми. Надявам се, че неразположението й не се дължи на онова злощастно убождане. Огледах й гърлото, докато спеше; малките ранички не са заздравели. Още са отворени и дори като че ли са се уголемили, а краищата им са леко побелели. Всъщност представляват малки бели точки с червено по средата. Ако не се затворят до ден-два, ще настоявам да ги види лекар.
