— Не желая да разговарям с вас; вече не сте нищо. Господарят е наблизо.
В девет часа отидох при него и аз. Държанието му към мен бе същото като към санитаря. В продължение на повече от половин час възбуждението му растеше. Ако и да си дадох вид, че не го наблюдавам, не го изпусках от полезрението си. По едно време в очите му се появи онзи специфичен блясък, характерен за лудите, когато са обладани от идея фикс, и се успокои напълно. Седна на ръба на леглото с примирен вид и се загледа в пространството пред себе си с празен поглед. Помислих, че бих могъл да разбера дали апатията му е искрена или престорена, ако го заговоря за питомците му, тема, която никога не го е оставяла безразличен. Отначало не отговаряше, докато накрая възкликна:
— Те вече нямат никакво значение!
— Какво? — попитах удивено. — Нима искаш да кажеш, че не те е грижа за паяците ти? (Паяците са сега неговото хоби и бележникът му е пълен с цифрови колонки)
На това той отвърна по енигматичен начин:
— Девиците от кортежа радват очите на онези, които чакат пристигането на младоженката, ала когато тя се появи, тези очи се отвръщат от тях.
Не пожела да обясни смисъла на тези думи и остана потънал в упорито мълчание.
Тази нощ се чувствам потиснат. Мисля само за Люси и за това колко различни можеха да бъдат нещата.
Свърнах тутакси обратно и наредих на пазача да доведе три-четири човека, които да ме последват в градината на дома Карфакс, тъй като лудият можеше да представлява опасност, решеше ли да се съпротивлява. От своя страна, грабнах една стълба и прекрачих зида, приземявайки се от другата страна. Край една отдалечена част на къщата успях да съзра Рънфилд, долепен о голямата обкована с желязо дъбова врата на параклиса. Като че ли говореше с някого, но ме беше страх да се доближа още, та да надам ухо, понеже можеше да се подплаши и да побегне. Все пак след няколко минутки разбрах, че не си дава сметка за нищо наоколо, така че се прокраднах по-близо до него, още повече, че моите хора също бяха прекатерили зида и вече обикаляха от другата страна. Тогава го чух да казва:
— Тук съм, за да изпълня волята ти, Господарю! Аз съм твой роб и зная, че ще възнаградиш верността ми. Чаках те дълго и сега съм на твоите заповеди.
Когато се нахвърлихме върху му, се бори като тигър. Много е силен и по това прилича повече на звяр, отколкото на човек. Никога по-рано не бях виждал маниак да изпада в такъв пароксизъм от бяс и се надявам повече да не видя. За щастие накрая успяхме да го обуздаем. Вече не ще може да се освободи, тъй като е в усмирителна риза и привързан с верига о стената на една килия, заключена с катинар. Крясъците му на моменти са ужасяващи, но мълчанията, които следват, са още по-тревожни, защото са сякаш заредени със заплаха за смърт.
Преди малко изрече първите си смислени думи:
— Ще имам търпение. Господарю.
Писането на дневника ми ме успокои малко и мисля, че ще мога да поспя.
Глава девета
Драга Люси,
Сигурно си в напрежение да узнаеш какво е станало, откакто пристигнах тук. Джонатан е само едно подобие на себе си и не помни какво му се е случило от много време насам. Следвайки съвета на сестра Агата, не отворих дума за неговите преживявания, за да не би събуждането на спомените за тях да бъде съдбоносно за мозъка му. Тази сутрин той ме извика и ми показа дневника, който е водил по време на пътуването си, с думите: „Мила, ти знаеш убежденията ми относно доверието, което трябва да съществува между съпруг и съпруга; не мога да допусна, че би могло да има нещо скрито между нас. Известно ти е, че съм преживял силен шок и че спомените ми за причините са доста смътни и объркани. Тайната е тук, в тези записки и аз не искам да я зная. Ти самата ще решиш за себе си дали да споделиш незнанието ми или да ги прочетеш. Ако избереш последното, никога не ме осведомявай за съдържанието им, освен ако не дойде момент, в който това е наложително.“ След като изрече това, той се отпусна уморено на леглото, а аз го целунах и пъхнах бележника под дюшека.
Сестра Агата ми каза, че е изпратила да доведат капелана на близката църква. Така че ще се оженим след около час, когато очаквам Джонатан да се събуди…
Церемонията бе много вълнуваща. Когато останах насаме със съпруга си, измъкнах бележника изпод дюшека, увих го в бяла хартия, обвързах го с небесносинята панделка, която свалих от врата си, и го запечатах с восък, като за печат използвах годежния си пръстен. Показах това на Джонатан, уверявайки го, че ще го запазя така за целия ни живот като видим знак на взаимното ни доверие. Добавих, че никога не ще го отворя, освен ако не се наложи за собственото му добро или под натиска на извънредни обстоятелства. Тогава той ме притисна към себе си с все още отслабналите си ръце, целуна ме и като че в този миг скрепихме тържествена клетва…
Люси, много съм щастлива и искрено ти желая същото.
Драга Мина,
Радва ме мисълта, че скоро ще бъдеш у дома заедно със съпруга си. Иска ми се да се върнете колкото се може по-скоро, та да прекарате няколко дни с нас. Тукашният въздух ще вдигне на крака Джонатан, както направи с мен. Имам превъзходен апетит, чувствам се пълна с живот и спя добре. Знай, че спрях да се разхождам, спейки. Артър смята, че напълнявам прекалено. Впрочем, забравих да ти кажа, че той е тук. Заедно се разхождаме, яздим, гребем и играем тенис. Обичам го повече от всякога. Ще се оженим на 26
