— Мълчи и не говори вече, низка твар! Ти, когато не си бил достоен да помогнеш на своята жена, когато не те е заболяло на сърцето от нейните викове, не трябва да мърсиш тоя свят! — каза Бенковски. — Дръжте тоя дявол да му ударя петдесят тояги, за да знае втори път как трябва да се пази отечество, жена и деца — прибави той.
След няколко удара нещастникът биде обезоръжен и предаден на стражата. Същото стана и с другите бежанци-панагюрци, които пристигнаха тая нощ на Еледжик да търсят защита при войводата и неговата хвърковата чета. Бенковски на тях искаше да си извади гнева, че наместо да бягат, тия трябвало да загинат в своето село. Тяхното число възлизаше на 20–24 души. На другия ден, събота, 1 май, свика се голям военен съвет, на който присъствуваха освен главатарите на еледжикските въстаници и всичките още чужденци, които бяха ни последвали от Белово. След дълли препирни, които излязаха вън от всякакво благоприличие, едвам можахме да дойдем до едно споразумение, за което едва ли имаше двама души да вярват, че ще може то да се осъществи. Беше решено, че трябва да заминем за Панагюрище, да съберем разбитите там въстаници и нощно време да нападнем неприятелския лагер, за да възстановим първия ред на работите. За тая цел щяхме да вземем помощ от петричени и мечени, на които се и изпратя известие да бъдат готови, когато преминем покрай лагерите им с четата си; а от Еледжик не щяхме да вземем ни един човек, по причина че и тяхното положение беше критическо, както казах. За последен път изпратихме няколко куриери до окръзите: Търновски, Врачански, които по какъвто и да е начин трябваше да узнаят вървежа на работите. Началството над еледжикските въстаници пак се повери на известните Теофил Бойков, Стоян Муховченина, Гено Теллията и др. Преди да тръгнем, Бенковски държа реч с цел да посмири що-годе развълнуваните духове.
— Важна и бърза работа ме заставлява, мили братя — каза той, — да ви оставя за няколко деня на своята съдба. Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Както ви е известно, там върлува вече турският ятаган, мнозина наши братя и сестри се намират вече роби, под турските чадъри. Питам ви, братя, не е ли това свята християнска длъжност на всекиго от нас, да се притечем в помощ на страдающите? Щом ние сполучим с божата воля да отблъснем неприятеля, незабавно ще да се свърнем пак при вас… В разстояние на това време вие се слушайте един други братски, трудете се изедно за успеха на общото дело и се надявайте богу…
Тая реч на Бенковски беше за последно виждание. Ако някои от слушателите вярваха, че ще да ни видят втори път, то за Бенковски не може да се каже това същото.
Вижда се работата обаче, че речта не произвела еднакво впечатление на всичките еледжикски въстаници. Щом ние сме заминали за Поибрене, няколко души въстаници, повечето от муховця — най- големяте обожатели на Бенковски, — впуснали се да ни изпреварят през криви пътеки и се наместили на едно място, отгдето ще да минем, за да убият войводата и по-главните негови другари. Причината на това била, че сме оставили Еледжик в най-критическата минута. Съзаклетниците стояли вече на тясната пътека със запрегнати шишинета, насочени към пътя. Но щом се появил Бенковски, върху когото трябвало да се сипят куршумите, натъкмените указателни пръсти на коркулуците не се помръднали.
— На мястото си замръзнахме, когато го погледнахме в лицето — говореше ми след няколко години един от тия съзаклетници. — Уплашихме се, дожаля ни да теглим куршум на тогова, който ни направи най-напред да познаем, че сме българи и че трябва да си имаме свое царство.
Освен това немалко са повлияли и далматинците, за да не се извърши убийството, защото съзаклетниците знаеха, че те държат страната на Бенковски.
При захожданието на слънцето ние пристигнахме в Поибрене, което беше съвсем пусто от хора, без да знае някой от нас, че по пътя сме били изложени на няколко шишинета (съзаклетниците се били наредили на десния бряг на р. Тополница, между Еледжик и Мухово). В дюгена на Даскала намерихме само един селянин, пиян до безсъзнателност. От лична вражда към съдържателя на дюгена и че имал да дава на тоя последния, сега той беше намерил време да си отмъсти. След като изкъсал всичките негови записи и тефтери, напил се и пуснал на земята бъчовите с вино и ракия. Зимникът беше станал до колене от пуснатата жидкост, а нашият човек плаваше отгоре му като по океана. Бенковски заповяда да го изтеглят навън и след няколко въпросн, на които той не можа да отговори, ритна го с крак два пъти в гърдите и жертвата се простря на земята в несвесно състояние.
„Хората правят пазарлък за живот или смърт, а ти, свиня, си се напил като на Заговезни!“ — говореше му той.
Тая вечер ние замръкнахме на една висока рътлина в меченската гора, недалеч от въстаническия лагер на последното това село, отгдето и се снабдихме с храна както за нас, така и за конете, защото в Поибрене не намерихме жива душа, както казах, а от Еледжик нямаше що да вземаме. За помощ от хора тия казаха, че ще изпратят направо в Панагюрище. Ние преспахме под открито небе, около зелените шумки. Времето беше се изяснило, дъждът отдавна бе престанал. Макар и да нямаше месечина по небесния свод, но запалените наоколо села удовлетворяваха тая нужда. Първо място между тия земни огнени кълба държеше Панагюрище, като най-голямо и най-близко до нашия лагер. Не само че то светеше, но и нагряваше още. Вълшебно и величествено се подигаха неговите пламъци над зелените средногорски дървета, като че те да излязваха от ада. Тия осветляваха богато всичката околия, която в това време беше пълна с множество нещастници, любители на свободата и на своите човешки права, които гледаха отвисоко как заклетият им петстотингодишен душманин уничтожаваше всичко мило и свято за българина. От гърмежа на пушките, от бучението на пожара и избягванието на всичкото население из гората, зверовете, обитатели на тая последната — вълци, лисици, свини и пр., — бяха се подплашили и хукнали да бягат, накъдето им видят очите. С много от тях ние се срещнахме в пътуванието си, които, щом ни виждаха, дръпваха да бягат на друга страна. Една върволица сърни, на брой 5–6, излязоха напредя ни твърде наблизо, за което мнозина от другарите казаха, че срещата с тия невинни животни предвещавала добри сетнини.
Другарите бяха насядали умислено около шумките, по няколко души на едно място, които въздишаха и си приказваха за едно-друго по работите на твърде нисък глас, като че да правеха съзаклятие. В същото положение се намираше и Бенковски; той беше си опрял гърба на една шумка, с едната си ръка държеше коня, с другата сухо коматче хляб, от което гризеше малко по малко. Наникъде нямаше да се чуе весела думица. Меченските въстаници, огньовете на които светеха в една близна долчина, гдето тия бяха заедно с фамилиите си, никой не дойде при нас, както това ставаше от по-напред. Момчетата, които бяха от Панагюрище, поискаха да вървят още тая нощ за селото си, гдето се дигаха няколко ръце да искат тяхната помощ, но ние ги задържахме. При всичко това обаче мнозина от тях нарушиха дисциплината, като си отидоха и без знанието на войводата.
На 2 май, пред изгряванието на слънцето, ние потеглихме за Панагюрище през гората направо. След малко достигнахме една височина, називаема Лисец, час и половина далеч от селото към северна страна. Тук, от това място, селото Панагюрище се вижда като в тава. Сега обаче то не можеше да се види, с изключение на няколко само къщици по края. Не можеше да се види то по тая проста причина, че цяло- целниничко беше потънало в огън и гъст дим. Ни пушки, ни топове не се слушаха вече, защото и двете страни бяха оставили вече неприятелския мегдан, покрит с няколко обезобразени трупове. Панагюрското население се беше оттеглило вече в гората, на мястото Разлатица, малко по-долу от Лисец, в една долина. В селото бяха останали само няколко стари и недъгави баби, дребни деца н пр., които по тоя или оня начин не бяха успели да избягат през линията на настъпающата войска. За съдбата на тия нещастници нищо положително не се знаеше. Главният лагер на турската войска така също беше се оттеглил вън от селото към черковицата „Св. Петка“, а няколко само плячкаджии, повечето башибозуци, пречаха из селото да колят, палят и обират. Според разказванието на очевидци, панагюрският онбашия Даут вървял начело на палачите, на които показвал кои са къщите на башкомитите. Щом ние се спряхме на Лисец, изпратихме хора да събират разбитите панагюрски юнаци по гората, за да се посъветваме по кой начин да нападнем на турския лагер. Мнозина от тия последните не закъсняха да се явят с оръжието с. Тия бяха одърпани и окъсани, с изгорели и почернел лица, с хлътнали очи и слепени устни, понеже не бяха яли хляб от няколко деня. Тия бяха нещастните борци при Балабановия лес и Бърдото, гдето станаха най-големите битки при защитата на Панагюрище. Начело на неприятелските войски беше Хафуз паша, който дойде откъм Стрелча, предводим от много башибозуци и местни турци, запознати и с най-тайните пътеки. На 29 априлий стана най-отчаяната битка; юнашки са се сражавали нашите панагюрски борци със своите стари шишинета против редовната войска и длъгнестите куршуми на шнайдерите и винчестерите.88 Малко по-надалеч от тях е свирнал и кантаревият топуз, пуснат от черешовото сухо
