дърво; но и неговият глас скоро трябвало да онемей, защото му отговорили с берлинския челичен круп и защото на третия път взел формата на копаня — пукнал се, искам да кажа. Скъпо заплати Хафуз паша своето влизание в Панагюрище. Покритите от куршуми юнаци на няколко места се спирали в отстъпванието си, докато ги разбият окончателно, и отваряли огън срещу нападателите. Около 170–200 души турци са паднали на панагюрските обкопи, в числото на които имало и двама-трима мюлезими и юзбашии, когато от наша страна убитите и ранените са сравнително незначително число. Наистина, че от Априлското въстание панагюрци броят да са дали за българската свобода 600–650 души мъченици, но тия са повечею жена н деца и недъгави хора, избити не в сражението, а по къщята си, из улиците и по таваните, без никакво оръжие в ръце.
Най-после силният дъжд, за който споменах нагоре, нанесъл жесток удар на нашите борци. Докато напълнят една пушка, докато я подсилят, трябвало да стоят наведени над нея, за да я запазят от дъжда със скута на дрешката си, без да забележат, че паласката с книжните фишеци се излагала на мокротата всецяло. Разбира се, че това не е можело да се продължава за по-дълго време — не чакали проклетите турци, дордето си напълни пушката нашият въстаник, а изпразвали насреща му по няколко пъти своята иглянка. След отстъпваяието на борците пред грамадната настъпающа царска сила, техните обкопи, както и самото Панагюрище се завзело от победителите. Страшни и отмъстителни били тия спрямо всичко, що е българско. Тяхната и така разпалена ярост се увеличила още повече, когато тия, преди да им се удаде да станат господари на селото, трябвало да минат като по мост върху труповете на своите съотечественици и другари, избити от довчерашните покорни уж раи.
Захванала се ужасната сцена: огън и меч; който сварил да избяга към гората, спасил се. Женски отчаяни плачове и боязливите крясъци на децата заглушавали въздуха. В очите на неприятеля и тия последните се считали за противници, и тия на равна степен с бащите си и своите мъже изпитали студеното желязо на ятагана и продълговатия куршум на
— Лъжете, кучета! — отговаряли двамата наши герои и пушките препуквали от прозорците.
Най-после топовете били обърнати към тая къща, която отдалеч подпалили чрез бомбардирование. Необикновените буйни натури завинаги принасят добро на своите ближни с решителните си постъпки. И постъпката на нашите двама герои не отстъпила от това общо правило. Дордето турците, заедно със своя паша, се занимавали да правят преговори с Рад Клисаря и Стояна Пъков, панагюрските победени жители намерили свободно време да избягат от селото навън. Друг един юнак, Тодор Хайдутинът, из с. Радилово, за когото споменах нещо в първата част на книгата си, така също се затворил в къщата на Делчо Ширков. Ог тая къща старият български юнак е гаврътнал 25 души неприятели, без да повредят него ни най-малко. Той сполучи да избяга и после почина от собствената си смърт. Всичките околни къщи, около които се търкаляли 25-те жертви, предали се на огън по заповед на главнокомандуващия, а върху лицата на падналите солдати башибозуци туряли барут пак турците и ги подпалили.
Докато се изравнят условията със Стоян Пъков и Рад Клисаря, цялата армия на Хафуз паша се била спряла до долното хороигрище, при къщата на хаджи Симеона, отгдето се изпращали депутациите.
— Ако тия комити имаха двадесят души такива юнаци (като Пъкова и Клисаря) — казал Хафуз паша, според разказванието на предателя Ненко Балдевченина, — то ние не можехме влезе така лесно в това московско село.
Въобще най-голямата и жестока битка, може да се каже без увеличение, е станала вътре в селото, когато юнаците бяха разбити вече и всеки от тях действуваше отделно за своя сметка. Освен гореспоменатите юнаци твърде левски се е борил и Георги Джелов, а много други, действията на които е невъзможно да сз опишат и предадат на българското потомство, защото буйният огън ги е уничтожил заедно с убитите от тях жертви от неприятеля. Георги Джелов се закрепил до един плет, отгдето в късо време можал да натрупа напредя си до десятина души, късите пискюлчета на които се търкаляли отстрана. А други борци, които бнли над Драголин махала, не отстъпили дотогава, докато редовната войска не влязла в хендека им, докато сражаващите се — турци и българи — не се заловили за гушите. Тук са се отличили най-много Станчо Маринов и Костадин Кацара, които с голи ножове застанали на двата края на хендека и насърчавали своите другари. Няма пример — с твърде микроскапичееки изключения — да се е предал някой от панагюрските борци а оръжието си. Петър Щърбанов, като се видял, че е заграден от четири страни, напъхал револвера в устата си и се претъркулил на земята. Освен поменатите юнаци твърде решително са се борили още Никола Мулешков, Рад Кепелецът, познатият на читателите Ворчо войвода и други още много. Трябва да ви кажа и това, че турската редовна войска, която нападна с Крупови топове върху 800, най-много 1000 души въоръжени въстаници (числото на въстаниците беше по-голямо, но аз не смятам и ония, които бяха въоръжени само с брадви и колища), броеше до 3000 души без башибозуците. Така или инак, но панагюрци обезсмъртиха името на своя скромен градец. Тяхното Оборище и градът им трябва да държат първо място в страниците на българската нова история, заедно с пукнатия им на две половини топ. Славно свършиха панагюрци!…
III
Между това населението сполучило да избяга в ближната гора, както споменах по-горе. Победителите, като не довтасали да възпрат бежанците, поздравили ги само отдалеч със своите беглишки куршуми, така щото мнозина, повечето жени, бяха наранени. Всичките панагюрци, които правеха част от нашата хвърковата чета, отидоха да търсят по планината своите домашни или поне да се научат що е станало с тях. Едни от тях се върнаха, без да узнаят нещо; други се научили, че техните излезли уж живо и здраво, но какво са станали после, никой не видял; трети намерили само стари майки, някои ранени, а някои примрели от глад; четвърти случайно сполучили да излязат при милите си деца, наедно събрани или само няколко от тях, насядали около зелената шумка, които прострели ръце към своя въоръжен баща и му разказали със сълзи на очите, че майка им я заклали читаците; пети, напротив, само майката сполучили да намерят, която се тръшкала от земята и с пресипнал глас ходела да търси рожбите си, и пр., и пр. Всички пъшкаха и въздишаха. Но — чудно и дивно — после много мисления, туй било, онуй станало, така ще бъде, мнозина го удряха на смях и подигравка. Не е лъжа, гдето се е рекло, че човек претръпва пред най-големите ужаси, а после вече, когато се орахати, само от едно въображение за миналото тръпки го побиват и почва да се чуди как не е умрял едно време от страх!
…Нашият стотник от четата, Марин Шишков, намерил стопаницата си там негде из гората, ударена с два куршума на най-опасните места, тръшната на земята сама-самненичка, без да има даже кой да й подаде капка водица, толкова нужна на ранената жертва. Шишков се повърна при четата повторително и поиска да заведе доктора при нея, за да й извади куршумите и превърже раните. Докторът ни, Василчо Соколски, който не беше твърде мъченик на своята професия, отказа да отиде, освен ако и аз го придружа до мястото на болната, което се намираше от нас на ? часа разстояние надолу из урвата. Колкото и да не ми се щеше да подигам жлъчката на нещастните и полуубнтите, през средата на които щяхме да преминем не без клетви и негодувания, от една страна, по принужденията на Бенковски, а, от друга, от уважение към М. Шишков, аз се съгласих. С нас заедно тръгна и секретарят (в оставка вече) Т. Георгев, който втори път отиваше да търси своята майка, която дотолкова го обичаше, щото на тръгване беше му дяла едно сребърно кръстче — знак на майчина любов. След половина час трудно пътувание през криви тесни пътеки и стръмни долини, започнахме да срещаме тук-там из шумата въоръжени въстаници, по няколко души на едно място, налягали
