Даскал Найден, човек с челяд и с преминала възраст, беше отпаднал съвсем, повечето мислеше, отколкото да крои някакви планове, които нищо общо нямаха с неговата горчива съдба. Освен това той беше ранен още с куршум в лявата ръка във време на хващанието им в планината. Както споменах, Каблешкови бяха хванати почти на същото място, гдето и аз, т.е. пак в околността на Троян. Предал ги българин. Били всичко четирима души, още двама с тях: Георги Търнев от Пловдив, от познатата патриотическа фамилия в Каршияка, и едно учителче от Казанлък, на име Стефан. Тия спели, когато ги нападнала потерята и изгърмяла върху им. Георги и Стефана заклали на мястото още и им натъкнали главите на колове. Щели да заколят и Каблешшва, но съветът им решил и намерил за по-добро, че ако носят две глави и карат двама души живи — бабаитлъкът е по-голям. Това съображение ги запазило живи. У Георги Търнева намерили около 800 лири, негови пари, която плячка твърде много застърви башибозуците да се щурат по-ревностно из планината и търсят комити и под земята. По-нататък ние ще да кажем как са дошли Каблешкови до Троян, а сега ще да продължим своя разказ.
Няколко деня подир моето докарвание в Ловеч започна правителството да арестува и някои ловченски младежи, заподозрени в комитаджилък, които хващаха по къщята им и дюгените им. Тия бяха братя поп Луканови, Илия и Христо, Димитър Панталонджията, Христо Какринелията, Тодор Станчев, Станю и др. Турското правителство не беше се излъгало в своя избор, защото всичките хванати, не говоря за нови грехове, бяха другари на Левски. Сега те не бяха от действителните комити, не бяха помирисваля шума и барут, от къщята им ги дигаха, както казах. Тяхната вина беше, че кой продавал барут, у кого се намерили много фишеци, цървули и пр., а най-главното пък, че бяха ловчени, главната квартира на комитите. За братя Луканови и не говоря, защото у тях и кокошките бяха комити. Всичките, като познати граждани, отнасяха се с тях малко по-човешки. Едно, че нямаше букаи и синджири, а, второ — че не ги кълняха с паницата. Причината бе твърде ясна. Домашните на тия последните не бяха ексик от затвора, т.е. било гостбица, било чорбица, тютюнец и пр., се капваше. А кой изкусваше най-напред тия артикули? Разбира се, чауш ага. Ето где беше разковничето на по-човешката обноска. Ами бакшиш сегиз-тогиз, от който и най-фанатикът забитин не би се отказал? А от нас сиромасите каква полза? Юмрук в гърба и зелена паница.
От тях всичките в нашия „парцал“ туриха само Димитра Панталонджията, когото на другия ден с помощта на една бяла меджидия, заклещена между пръстите на чаушина, извадиха го по на добро място. Кдблешков, когото беше втресло в това време, надигна се, кашля, въртя, сука, намери време да се доближи до Димитра, комуто вдъхна кураж и даде наставления какво да говори и как да се държи пред турците. Не беше той така от простите и обикновени комити. Рицарската му и идеална душа и убедителното му слово не можаха да не повлияят поне минутно и върху убийците и конекрадците турци и цигани от затвора, от които и най-долният, и най-ничтожният бяха убедени в това време, че са сто пъти по-горе от всекиго българина. Много пъти, вечер, около нашия синджир се натискаше пъстра навалица, да слуша какво ще да разказва Телеграфът. Тук не липсуваше и горделивият турски бабаитин, легнал по очите си или се изкеврил на една страна с опулени очи срещу разказвача; пехливанинът помак с нарочно отворени гърди, покрити с дебело руно косми и с подпършени ръкави, готов на всяка минута да плесне ръце за борба; дивият и отчаян черкезин, че не е свободен в такова благоприятно за
А Каблешков с дебела и ръждясала халка на врата, с два синджира, спуснати по слабините му и болните му гърди, които, взети изцяло, повече тежеха от неговото същество, разказва различни масали и фантастически приключения с възточно съдържание.
— Колко гроша получаваше в месец, когато беше телеграф — питат турците.
— Хиляда — отговаря Каблешков.
— Бре-е-ей? — се чува по целия затвор.
— Ами баща ти колко говеда имаше? — попитат пак любопитните.
— Триста и повече — казва той.
— Тю, и още тръгнал да прави комитаджилък по Балкана — повтарят агите.
— Язък за младините му — повтаряха други, след като свършеше той, и всеки си отиваше на мястото.
— Ако бях един паша, освободил бих тоя българин — заключаваше трети.
Както казах, Каблешков и даскал Найден отричаха още, че са имали първенство в Коприщица; големите смутове в Пловдивско бяха направили да закъснеят сведенията от това село. По тая причина и на тях даваха само по двайсет пари на ден за хляб, както и на другите затворници, които пари бяха твърде малко, да може да се нахрани човек. Затуй сговорихме се двама с него един ден да направим демонстрация на двора, когато ни изкарват по вън, което ставаше сутрина и вечер; но в това време, когато се намира в конака каймакаминът и негово преосвещенство Йосиф Ловченский, който по онова време беше там български владика. Тая демонстрация се състоеше в това, да легнем сред двора, като ни кара заптието, което непременно, както смятахме ние, ще да обърне внимание на големците, ще попитат защо лягат тия момчета, а ние тогава ще да отворим уста да си изкажем претенцията. Демонстрацията стана наистина, но плодът й беше тоя, че на заптиите беше заповядано, ако не станем с добро, то като кучета да ни завлекат в затвора. Понеже при нас в синджира беше вързан и Найден, който се отказа да вземе участие в нашата демонстрация, то ние само двама налягахме на земята, а той клекна на колене до главите ни, защото общият синджир неволно го опъваше. За да покаже, че не е „бунтовник“, той следваше да протестира и ни викаше: „А бе какво направихте?“ Но като се даде воля на заптиите да ни влекат към затвора, най-напред него изгориха през кръста с тоягата. Той скочи на крака, а ние лежим още и чакаме удовлетворение. Припасаха и мене два-три пъти, аз се огънах, но не бутнах; но като повториха и потретяха, намерих се при даскала Найдена. Оставаше само Каблешков, половината му тяло на земята, а половината вдигнато със синджира. Един го биеше с тояга, а други го ритаха. Той не мръдна от мястото си, което страшно разлюти турците, в това число и затворниците.
— Удряйте бе! Какъв е тоя маскарлък, един царски душманин да продава комитаджийски сербезлък в двора на конака? — говореха мнозина.
Всички бяха побеснели. Каблешкова завлякоха в затвора за краката, а главата му се удряше от неравния калдъръм, защото го извадиха от синджира. Него втресе през нощта и чак на другата вечер дойде на себе, си.
Два-три деня после това произшествие, рано заранта на 3 юний, надзирателят на затвора, Ахмед чауш, след като отключи синджира, в който бяха свързани, съобщи на тримата другари — Каблешков, даскал Найден и нашия Ботю, с когото са запознати вече читателите и когото бяха докарали вече обратно от Троян — да се приготовляват, защото ще да вървят на дълъг път, неизвестно накъде. Това
— Навярно нас изпращат в Пловдив, гдето трябва да украсим бесилницата! — каза стреснато Каблешков, защото Ловеч не беше от ония големи капии, гдето да разглеждат и осъждат съвършено; ето защо ние очаквахме с нетърпение от ден на ден да ни подкарат за друг, по-голям град.
После малко той ни каза скрито, че е решен да се убие, защото се чувствува слаб да издържи многобройните изпити, придружени с мъки, и по тая причина може да обади някои работи, от което ще да пострадат други сиромаси. От тримата другари пътници, освен Ботю, който беше здрав и як мъж, останалите двама едвам можаха да отраят два-три часа по пътя, а особено ако се случеха заптиите някои проклети хора. Сухите като дърво цървули, които събраха оттук-оттам, едвам бяха се закачили на краката им. Дордето наближи време да тръгнат, Каблешков го втресе съвършено; но това не побърка заптиите да го оковат в дебели синджири и белезници. Когато ги изкараха на двора обаче, гдето Каблешков не можеше да се държи на краката си, турците се принудиха да му докарат един слаб кон, върху който го качиха, а отдолу, под корема на коня запетляха краката в букаи.
V
Нашата жива раздяла с тримата пътници беше от ония, които рядко се случват в човеческия живот. Синджири, букаи, лалета и белегчета, глад, бой и мъки, бесилка, отиванието на трима едномисленици и братя по чувства в пълна неизвестност, оставанието на други сам-самниничък между 60 души турци и
