цигани — ето ти съдържанието на грозната картина! Ни братска цалувка по студени устни, ни приятелско стискание на ръце — да не би да събудим вниманието и любопитството на сто и толкова очи, които стреляха внимателно нашата раздяла. Мрачни и отчаяни погледи само, на които помагаше тъмният затвор, горчиви въздишки и предстоящи приготовления за нови, по-страшни борби бяха единствените пориви при тая раздяла. Па защо ли много думи, горещи цалувки, ахания и охания там, гдето говори самото сърце, чистата душа и нефалшивите чувства? Защо? Нека с тях си служат дипломатите, предателите и експлоататорите.
Каблешков на кон, а двамата му другари, познатият на читателите вече Ботю и Н. П. Стоянов, по крака, скоро оставиха ловченския конак и взеха из улицата наляво, придружени от около седем-осем заптиета.
— Коренът ви да се изсуши! — казаха няколко души от затворниците, които гледаха от прозореца и на които фанатизмът бе временно възбуден.
— Тях в Пловдив ще да обесят, а тебе тука — ми каза един турчин, като ме опъна за ухото в същото време.
Мина се ден, минаха се два, четири, пет, една неделя, а за тримата комити забравиха вече не само турците от „парцала“, но и аз. На втория ден беше, когато Ахмед чауш съобщи като „тайна“, че тримата комити са откарани за Търново в големият мезлиш. И това се забрави. Но няколко деня подир това тоя същият Ахмед чауш се изправи ненадейно на прозореца, когато повече затворници спяха.
— Ставайте да ви обадя една новина; но нека дойде и
— Нашите комити — продължи той, — Телеграфът, другарят му с дългата брада и онова младото момче, помните ли ги?
— Да — отговориха някои, — възможно ли е? Вчера бяха при нас.
— Първият от тях (Каблешков) се е самоубил в Габрово, а вторият (Найденов) е умрял по пътя — допълни чаушинът.
Гръмогласно и продължително едно „бре-е-е“, което излизаше от устата на около петдесет души, съболезнователно едно „бак-бак“, което се изказа, като че вървеше по ноти, се разнесе из грозния „парцал“. Върнаха се затворниците по местата си, насядаха и разискванията и размишленията се започнаха за съдбата на пострадалите. Темата беше добра, можеше да занимае затворените няколко часа, ако не и деня, още повече че случката с Каблешкова заключаваше в себе си н нещо странно, дело бабаитско. Глупост и срам би било, ако се предположеше на минута даже, че суровите тия хора, сбирщина от крадци и убийци, е била трогната за участта на две презрени същества, и гяури, и комити. Не. Но най-после допуснете, че и тия, макар и такива, имаха човешко сърце и душа, можеха минутно да бъдат поразени от жестокото събитие. За положително аз мога да кажа това, че никой от тях се не засмя, никоя уста се не отвори да скверни и злослови падналия мъченик. Сетне, вече, когато от дума на дума се дойде до заключение и обсъждане на причините, които са заставили жертвата да се самоубие, тогава чак вече се даде ход на фанатизма.
— Брей, кой му се надяваше! Един кривач душа имаше в тесните му гърди — каза Кискин Пехливан и опъна своя мустак. Той разбираше Каблешкова.
— От страха и мъки го направи — се обади Кючюк Мехмед. — Вижда се работата, че нашите момчета (които го карали) не са си поплювали на ръка.
— Това настрана, но аз се убедих чак сега, че тоя ханзърин не е отебере човек — допълни Бормалията Хасан ага. — Всичко чуто и казано от него, като го допълниш със самоубийството, излиза, че той е бил твърде голям и важен човек в комитаджилъка. За това си мнение, че е вярно, аз обръсвам ей тези — прибави той, като подигна с двете си ръце двата краища на своите ястъклии мустаци.
— Наистина бе, тоя човек в ръцете ни беше, питахме го, слушахме го, но никой изпомежду ни не можа да го разбере — потвърди един стар циганин, който беше лежал във всичките почти затвори на Европейска Турция.
— Срам! Гракахме подиря му, отваряхме си устата като гарги, а той ни мажеше очите, с каквото намери — заключи един башибозук, който се обвиняваше в това, че като отишел да гони комити, наместо тях да бие, убил двамата си другари. — Ако пашите се заинтересуват и кажат: „Хайдете да попитаме ловченските затворници мусулмани, какво те знаят за тоя комита, като е живял с тях?“ — то ще изплезим язици като добитък — свърши той.
— Ти поне защо не ни обади, че Телеграфът е голям комита бе, джанабет? — каза един второстепенен затворник и почна да ме барабани с краката си по гърба, понеже лежеше близо до мене, уж на шега.
— Остави тоя серсем, холам! И той ако знае защо е станал комита, аз съм на мегдан — повтори Бормалията.
До тая минута, т.е. дордето в края на разговора не обърнах вниманието на турците, аз стоях полумъртъв на своето място, гръмнат от печалното известие, че двама другари, двама братя, са престанали вече да живеят.
Как и где се уби Каблешков, кой уби даскал Найдена — нека читателите прочетат по-надолу; а сега да ми позволят две думи отстъпление, да ги запозная със знаменития самоубиец.
V
Родното място на Тодора е прочутото българско село Коприщица, което се намира кацнало измежду най-високите средногорски върхове — Богданът, малкий и големий, Вълкът, Буная, Андреева гора и други. Щастливи са още жителите на това прочуто българско огнище, че селото им се прохладяла от множества синьо-бисерни речици, които скачат от балканските усои като луди гидии и образуват река Тополка. Щастлива и благатка е от своя страна и тая сестра Тополка. Нейните разкошни брегове са били свидетели и на бегликчийско величие, и на джелепски кабадайлък, па и на неограничена свобода, за която околните клисурци и панагюрци не са сънували даже. Тук на тия брегове, под кичестите върби, е траел бегликчийският моабет цели дни и нощи, тук ферманлиите чорбаджии Вълковци, Стояновци, Догановци, Каравеловци и др. са яли и пили под звука на двадесет гайди и цигулки, тук селският ага или субаш е правил кафе на българските делибашии, смирен и покорен, учтив и любезен. Какво вие мислите? Коприщица е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по демократическа от американската. Срещнете, когото и да е коприщенец — тях ги е наспорил господ в сяко село и град, всичката Отоманска империя, включително с България, Румъния, Сърбия и др. — па го попитайте: „Може ли да бъде сравнение между две епохи, стара и нова, турска и българска?“ Но подробности на друго място, а сега на пътя си.
Тодор не е първица от средногорската република. Той се върти около други звезди, някои по-светли, други нему равни, а трети — по-долни. Той е съотечественик на Любена, на Бенковски, на Донча Ватаха, на хаджи Христа, на куп български деятели и възродители от Пловдив и много други. Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки тамам две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, на Луи Леже и пр., и пр. — и такъв паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо! Търсете причините на това, гдето пожелае вашата любознателност. Да ви изкапят очите над стотина дебели томове, да изучите всичките източници на Гизо, на Дреперя, Бокля и Шлосера — пред вас пак ще да си остане нямата Богдан планина със своите белокожи букове. Тук се трябват други извори, които ние няма да кажем засега.
Бащата на Тодора се казва Лулчо Дончев Каблешков. Позната е тая фамилия на мнозина от читателите, особено в Тракия. Чичата на Тодора, дядо Цоко Каблешков, е тридесетгодишен мемлекет чорбаджисъ в Пловдив. Другият му чича Тодор е също познат големец; с една реч, нашият герой е от първокласна фамилия, каквито ги имаме в България. Тия бяха хора богати и влиятелни.
Когато Тодор свършил в своето родно село Коприщица и е пловдивското тогавашно народно училище, родителите му го изпратили в цариградския Галата-сарайски лицей, който се славеше тогава из България; който беше като гордост на родителите пред турските власти, че са предпочели в него да дадат сина си; в който, най-после, се учеха и приготовляваха верни и просветени поданици на империята. От училището той се завърнал в Коприщица, бил в Пловдив на работа при своите роднини, кроил планове да отваря фабрика за захар и най-после постъпил чиновник на Хиршовата железница, началник на беловската станция. Тук
