неговата деятелност е позната по цялата околия; помнят го още беловчени, татарпазарджичени и други. Макар и рано още за годината 1876, макар и да нямаше още Бенковски, а Левски отдавна не бе между живите, Каблешков следвал да проповядва где седне и стане, че само всеобщо българско въстание ще да бъде в състояние да даде свобода и права на България. Той често напущал своята служба и ходел по селата да говори и проповядва тая идея. Н. Абаджиев, който по онова време (1874) бил учител в Македония, в Прилеп или Серес, разказва, че един ден Каблешков осъмнал в тоя град. Чрез него и чрез други още младежи той съставил нещо като комитет, дал много светли надежди и планове. Това било наскоро, когато оставил вече службата си на Белово.
Няколко години вече до въстанието той боледуваше непрестанно, слаб телесно, зиме и лете го тресеше. В такова положение го свари пролетта на 1876 г. в родното му село Коприщица. И апостолите потърсиха него, и той сам ги прие като действителните святи апостоли. Епохата и идеята намериха своята жертва. Той се посвяти цял-целниничек на делото и трълна изново да буди и да проповядва по села и градове. Ходи в Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Аджар, Шипка и пр., като се спираше по пътя си, дордето премине треската. Нему се падна по простия случай да подигне най-напред знамето на Априлското въстание,124 защото го подозряха властите и отидоха да го хващат в Коприщица. Във време на това десетодневно царувание Каблешков стоеше начело на работите.
Но изгоря ближната Клисура, паднаха някои околни въстанически пунктове. Панагюрище се обсади, Конрищица чакаше същата участ, паднаха духовете, почнаха да се чуват гласовете на недоволните чорбаджии. В Коприщица имаше около десетина околни села, надошли с жените си и децата си да търсят права и ново царство. Едно от неуспеха на въстанието, а друго, от разни неприятности, известни в подобни случаи, тия бяха захванали не само да се отчайват, но и да се отнасят враждебно към главатарите на бунта. Разтакаха се из улиците на селото, почнаха да се не покоряват, псуваха, каеха се, сърдеха се, че няма гостоприемство, захвана да им домъчнява за селата, храната и добитъка. С една реч, ставаше онова, което беше естествено и което трябваше да стане. Чорбаджиите, най-големите врагове на въстанието, а именно: хаджи Пею Пеев, хаджи Иванчо Маджаров, хеким Спас, хаджи Лало, Рали Каравелов, Беню Цървулджията125 и други мнозина влязоха под кожата на отчаяната тълпа. Казаха им тия какво стоят, та не вържат младите чапкьни, които, като предадат на пашата, ще да отърват своите луди глави. Тълпата, без да му мисли много-много, въоръжи се против главатарите. Кой с дърво на рамо, кой с оръжие и въже в ръцете, разпръснаха се из улиците да хващат по- първите момчета. Беше 30 априлий, петък, когато около тридесет души бяха навързани с въжета и пояси и подкарани из улиците. Тях затвориха на няколко места из селото, гробищата, в черковата и в спицерията на хеким Спаса. Между затворниците бяха и апостолите Волов, Г. Икономов, Каблешков, даскал Найден и много други по-първи главатари, било от Коприщица, било от селата. Всички се пазеха най-строго от въоръжената тълпа, мнозина се трупаха около зданията и псуваха най-гнусно жертвите. Чичата на Каблешкова, Тодор, мисля, застанал пред спицерията и се обърнал към своя братов син, комуто нищо свято не оставил. Каблешков се върти отвътре зданието, скърца със зъби и се разкайва защо не го е заклал заедно с циганите. По едно време изгорелите за вода пленници поискали една стовна, да си наквасят устата. Тълпата вързала една с въже, която тия изтеглили през прозореца, но вместо с вода тя била напълнена от робите с пикоч!
Целта на чорбаджиите да ги арестуват действително е била да спасят своите глави, като предадат вързани на войската само главатарите. Тая войска, начело с Хасан паша, се намираше близо до селото. Всичко вече било приготвено, когато из панагюрския път се задали трима души конника, които право в село влезли. Тия бяха от нашите панагюрски другари: смелият Иван Ворчо, П. Бобеков и Манчо, които бягаха от Панагюрище, след като се то разби, и отиваха да търсят в Коприщица селемет, гдето мислеха, че и Бенковски може да бъде там. Тия останали като гръмнати, когато им се обадило, че главатарите са навързани от населението и скоро ще да се предадат на правителството. И на тях в същото време захванали да гледат с някаква си подозрителност и враждебност. Но умният Ворчо, стар хайдутин, от един път съобразил що трябва да се прави.
— А бе вие луди ли сте, или нает имате да полудявате? Наши братя, 12000 сърби и 3000 души българчета от влашката земя, с девет байряка дойдоха в Панагюрище, до довечера половината са тука, в Коприщнца! Где са поповете и големците? Скоро всеки да се облича в най-хубавите си дрехи и да излязва на посрещание!
Всеки си прехапал устните. Где е Сърбия, где е Влашко със своите 3 000 българчета и где е Коприщица; но по онова време хората вярваха, простотия владееше. Хитрите коприщени, които преди малко били си турили фесове, пак ги натъпкали в своите джебове и нахлули народните калпаци. След като пуснал Ворчо тая муха, намерил, че не е добре да се губи време. Доближава се до спицерията сам, ритва вратата няколко пъти, но тя била от мешови дъски. Нончевица Цървулджийката, съседка до спицерията му подава една брадва, с която той строшава железния кофар и дава свободен ход на запрените, като се спрял на вратата и рязал с ножа си въжетата и поясите, с които били навързани момчетата. Отведнъж всичко в село се променило, чорбаджиите се скрили, тълпата пак завикала „Да живей България!“. Незабавно нашите трима юнаци викват настрана главатарите и им обаждат кой вятър вее.
Както ние от Панагюрище, така и тия обърнали погледи към „майка“ Стара планина, зад която се намира и славното Търново, отдавна столица вече на българските въстаници. За да вземат със себе си по-добро оръжие и по-избрани момци, прибягнали към измама. Казали, че ще да отидат да нападнат скритом на войската, а за другари искат само такива юнаци, които по добра воля тръгнат подиря им. Който се откаже, а има добро оръжие, да го даде на оногова, който отива. По тоя начин събрали се другари около стотина души. Освен Каблешкова, Волова, Икономова били още с тях клисурският учител Н. Караджов, Хр. Благоев, наш Ботю Иванов и др. Посред нощ напуснали Коприщица и тръгнали за Балкана. Като се съмнало, прочели се и видели, че само 27 души останали, другите — изгубени и избягали. После дълго скитание и нападение всички били кой убит, кой хванат, а никой се не освободил; с изключение на двама-трима души никому не помогнала Стара планина. Каблешков хванали, както казахме, при Троян.
От Ловеч до Търново и от Търново до Габрово горчивата участ на Тодора и даскал Найдена е била такава: боят и мъките били без мярка. На даскал Найден изскубали дългата брада по пътя. Той паднал вече сред пътя полумъртъв, но полека-лека го довлекли до Търново. Свещеник Водски от Габрово, който бил по онова време в затвора, можал да види през дупката, когато влечели из стълбите даскал Найден, а главата му се люшкала. През нощта той починал в затвора. Тодор бил по-бодър, но смазан и отчаян, гологлав, бос и с одърпани дрехи, вижда се работата, че по пътя са го съблекли. Заптиите на търновския затвор поискали да го турят в отделението на габровските учители, пак комити; но тия последните, като му видели кайфета, едно го помислили, че е някой вагабонтин, а друго — предположили, че може да бъде и преоблечен шпионин на правителството. Сиромах Каблешков! А габровските учители в търновския затвор се ползуваха с известно уважение.
Тук в Търново той бил изпитван по няколко часа и за такива подробности, които не се касаели до него. Какво е той говорил пред тая голяма комисия, ние не знаем потънко. Другарят му, наш Ботю, не може да обясни, защото, както казах, той паднал и душевно, и телесно, не бил вече така весел, както го видях аз в Ловеч. Повечето мълчал пред комисията, отговарял на малко въпроси, говорел, каквото ще да го правят, по-скоро да става това. Пак от габровските учители и от Ботя ние знаем, че той още повече настоявал и търсел средства да тури край на своя живот, а заедно с това и на тежките страдания. Един ден влязъл в реторадните места и направил опит да се удари с лопатата, която била там. Заптието, което го пазело, се усетило и го извлякло нанавън.
Но нито Каблешков бил дома си в Търново, нито пък търновската комисия имала материал за неговото обвинение. Мястото му било нему в Пловдив, огнището на смутовете, гдето имаше затворени само негови другари до 300 души. После няколко деня Селями паша потеглил за Тракия със своите войски, като взел и Каблешков със себе си, наш Ботя, Ив. Ворча, който строши спицерията в Коприщица, и други още тракийски въстаници. Но нашият герой бил лицето, което заслужвало вниманието на Селями паша, когото той турил в особена кола. Така го видели и на Дряново. Даскал Минков, от последния тоя град, разказва, че това
В Габрово Селями паша слязъл да нощува в къщата на Иванча Димчев, а Каблешкова закарали в
