Записки по българските въстания

тях нямало претенциозни войводи, юнаци от кръчмарския стол, и ястъклии мустаки, които да искат осигуряванието на своите семейства, които да разказват на своите другари и любовници, че отиват вече и пр. Апостолите за бъдещото Априлско въстание бяха истински патриоти, хора с известни убеждения и характер. Ето защо техният план не можа да се узнае и от най- тънките шпиони. Само Каравелов, Ботев и други малцина в Букурещ знаели, че неколцина ще минуват в Турско, но кои именно били тия, какъв им бил планът — и на тях не било известно.31

Касите на Добродетелната дружина, т.е. обществото на старите безчувствени богаташи, плющели от злато, но никой се не обърнал да попроси помощ от тия последните, защото всеки знаел, че техните пари са зъмска кост, тия чакали да жертвуват, когато се освободи България. Още повече: ако новината, че смутители се готвят да нарушат дълбокия сън на агата без знанието на Русия, щяла да разтревожи немалко и богаташите, за които не било вярно, че ще да се стърпят от да не се похвалят на някой консул, че младите пак развалиха, както това стана с Хаджи Димитровата чета.

Апостолите се отнесли до Иван Стоянов, горещ български патриот в Гюргево, който ги онабдил парично за пътни разноски и да си купят револвери.

III

Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато ледът добива най-твърда форма, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, което увеличавало още повече нетърпимия мраз; на двата му бряга имало струполено ледени планини, по които тук-там се влечала тънка мъглица, която кристализирала и замразявала още повече и така умрялата природа. Всичко било тихо и спокойно и на двата бряга на славянската река, всяка жива душа се намирала в своето жилище, дебелото чувство — в своите разкошни палати, а сиромахът — в окаденото си скромно, но запазено поне жилище от лютия карпатски вятър; никой не искал да се наслаждава от януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по леда без паспорти, без да ги съгледа даже и наблюдателното око на влашкия граничар и на турския колджия, които така също топлели своите дебели кожуси…

В тая грозна нощ сто гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държали за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които се съдържало всичкото им богатство.

Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание, те били Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово. Другите апостоли минаха малко по- после, кой отгдето му прилегне. Стамболов, Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, на мястото, називаемо Сърбче; втори — през Свищов, трети — на Лом и пр. — без да ги подуши ни най-малко турското правителство. Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий.

На мястото, гдето минали Волов и Бенковски, сред Дунава зеела незамръзнала ивица, широка няколко стъпки. С цел да я избиколят, т.е. да намерят здраво място, покрито с лед, тия обикаляли надолу и нагоре, но напусто. Най-после били принудени да вземат други мерки. Там наблизо на влашкия бряг имало струпани дъски, от които тия взели една-две, турили пи върху леда и преминали отгоре им незамръзналото пространство на бездънния Дунав, след като се умокрили до колене от разляната наоколо вода.

От Дунава до Балкана през къде са минали нашите гости, засега ми е невъзможно да определя точно. Около 10 февруарий тия слязват в Сопот, оттам в Карлово се спрели при Ганча Гайтанджията, който ги препоръчал до с. Каратопрак на братя Петка и Петра Атанасови.

Било работен ден, часът окол единадесят и половина по турски вечерта, село Царацово изпращало демя с обикновена апатия. Бачо Иван Арабаджията, верният другар на Левски, дялал пред скромната си къщица букова обцида и тежко-тежко си поемал душата, защото само за вечерта имало брашно. Той съгледал, че откъм северна страна на селото се показали двама души на коне, но никак не обърнал внимание да ги разгледа коя са; монотонните удари на теслата му следвали да падат едновременно върху сухата обцида. На дните на Левски той наблюдавал пътищата постоянно, но откак издъхна героят, тъжно събитие за бай Ивана, което броеше вече цели три години, той беше се отчаял, не вярваше, че ще да се роди втори Левски, забравил беше думите на Дякона: „Ако аз умра, на мястото ми ще да се явят стотина души.“ „Хора дойдоха; тебе търсят“ — казала стопанката на бача Ивана, който не забележил, когато двамата пътници го подминали и хлътнали под скромната му стряха.

Бай Иван запъхнал теслата в пояса си и влязъл вътре. Той казал обикновеното „добре дошли“ и не повторил друго.

— Живо-здраво, бай Иване! Не ме ли познаваш? — казал един от пътниците — който бил Волов32 а другарят му — Бенковски — и прегърнал бай Ивана, когото целунал в устата.

„Кому минаваше през ума, че ще да посрещна тоя ден такива скъпи гости — говореше по-после бай Иван. — Аз ме досрамя, като гледах, че двамата апостоли на свободата, които господ беше надарил с висок ръст, не можаха да стоят прави в ниската ми къщица.“

Рано на другия ден бай Иван осъмнал до голямата могила зад Каршияка. Той отишел до Пловдив, проводен нарочно от Волова, за да извести тамошните патриоти за дохожданието на гостите.

Глава VI. Агитацията в IV окръг

I33

На харманлийската станция аз имах обичай, като пристигнат треновете, да минувам в спалнята на Иванова, която беше откъм линията, за да гледам през прозорците със спуснато перде какви лица носи железницата. Един ден — това беше на 26 февруарий — затекох се по обикновеното правило в поменатата стая, като чух, че свири тренът. За да премина по-бързо салона, който разделяше моята стая от оная на Иванова, от стах да не ме съгледа някой, аз блъснах твърде силно вратата, като да ме гонеше някой или аз да гонех другиго.

Чудо! Аз бях принуден да се отстъпя към вратата, защото завесите на прозорците бяха спуснати от по- напред и близо до масата стоеше висок човек, чъртите на когото не можах да позная от един път. Аз сбърках конците, но и непознатият не чувствуваше себе си добре особено като влязох тъй лудешката и като гледаше напредя си фигура, не по правилата на благоприличието облечена.

— Ти кой си? — попитах аз, като нямаше друго що да кажа.

— А ти кой си? — отговори непознатият и ръката му се помръдна към лява страна, т.е. гдето стои револверът.

Докато се готвех да последвам примера на непознатия, т.е. да му покажа, че и аз съм от ония хора, които носят револвер, той се спусна да се здрависаме.

— Ти ли си бил? Уплаши ме — каза той.

Напредя ми стоеше Волов, с когото само един път бяхме се виждали в 1874, в Русе, когато той се връщаше от Букурещ, гдето беше ходил на събрание, изпратен да представлява шуменския комитет. Той дошел с трена от Пловдив и за да не го гледат хората из станцията, казал му Иванов да отиде горе.

Волов беше дошел нарочно за мене, да ме вземе от станцията за апостол. Благородният Волов беше поразен от радост, че святото дело отива напред. Той разказа с възхищение, че дните на турската държава се броят вече, народът бил готов да въстане в една минута, като един човек, че отгдето минали, били посрещани като Христа, не можели да надпреварят да отидат навсякъде, депутации от по няколко души ходели да ги търсят по селата, имало досега готови около 5000 души да въстанат на първи позив и пр., и пр.

Само едната част от казаното от Волова беше достатъчна да произведе у мене възхищение. Аз пламнах цял-целнаничек от неговия разказ, цялата нощ не затворих очи да си въображавам разни планове и