всякакви предположения. Стари другари по идеи и оръжие, Икономов, Обретенов, Апостолов и пр. минали вече, а аз продължавам да спя в зебловия чувал!… Ех, младини, младини!
На другия ден Волов замина за Едрене да се срещне с Георги Димитров (книжарин), за да узнае не може ли да направи нещо в Кърклисийско, в Малко Търново, в Баба-Ески и пр., по които места Георги Димитров познаваше много българи.
След завръщанието на Волов дълго време ние размишлявахме по кой начин именно трябваше да отида аз до Пловдив, когато подобно пътувание без тескере представляваше известна мъчнотия и за най-покорния рая. Освен това мене ме познаваха по всичките станции до Пловдив. Аз измислих следующия план: имах шапка от ония, които носят по железницата чиновниците. С тая шапка на главата и с едно стъкло в ръката, като се спре трена на пловдивската станция, ще се затека към ближната там гостилница, уж да си пълня стъклото — нещо обикновено на всичкия персонал от железницата, следователно, никому не щеше да се види странно, от страна на заптиите, за да ме възпрат.
Моят план се одобри и от Волова, и от Иванова. Сутринта на 28 февруарий, като остана няколко минути до пристиганието на трена от Одрин, аз излязох вече на отворено, стъпих наред с хората, видяха ме всичките и заптието Мустафа не закъсня да ме поздрави с „добре дошел“. Волов, за да предразположи тоя последният да ни погледне с по-добро око, помоли му се да му развали една лира между изходящите се там търговци и когато му повърна дребосъка, една меджидия, т.е. цялата му заплата, която получаваше от царщината подир 5–6 месеца, заклещи се между пръстите му. Иди ти после тая щедрост на Волова уверявай Мустафата, че лицето, което му даде бялата меджидия, е комита! Той направи признателно
Като се простих с моята благодетелка, мадам Мария, със спасителя си Иванова, която прошка може би да беше последната, затворих се във вагона на железницата, дето след малко влезе и Волов, съпровождан от Мустафата, който затвори подиря му вратата. Мен ставаше жално, от една страна, че се разделях с оная местност и среда, която ми беше скъпа, пълна с възпоминания — и скръбни, и радостни; а, от друга, може би че тръгвах на път, който не беше постлан с цветя.
После три четвърти от часа тренът влизаше на търново-сейменската станция, моето старо свърталище. Покрих си очите с дрехата и се престорих на заспал, а Волов се изпречи на прозореца откъм станцията, уж че гледа нещо, така щото никой нямаше възможност да погледне в нашето отделение, за което Иванов беше се разпоредил още на Харманлий да бъде отделено, само на наше разположение.
Тук тренът се бави тридесят минути, които ми се сториха, че са по-дълги от часовете. Гласовете на разни познайници — и добри, и лошави, които тичаха надолу-нагоре — достигаха до моя слух. Колко мъчно ми беше, че не можах да се обадя на някои от тях, даже и на Добря, който ми служеше като агентин оттука, да ми явява що се говори за мене.
Всичките станции до Катуница преминахме благополучно; оставаше само пловдивската, най-страшната. Наговорихме се с Волова, че като дойде време да слязваме на Пловдив, ще тръгнем към разни посоки, за да покажем, че не се познаваме, така щото, ако пострада някой от нас, то сам да си изплаща греховете, както види за по-добро, без да апелира към другаря си. А в противен случай, ако хванат и двамата ни, то ще да се защищаваме братски, т.е. ще прибегнем към револверите, защото, ако ни хванеха живи, по-голямо зло ни очакваше.
Тоя ден беше неделя, та затова голямо число граждани, заедно с гръцки и български ученици, бяха излезли на станцията, единственото място пролетно време за разходка.
— Не бой се; ако се случи нещо, то пред очите на толкова народ човек не усеща как ще да умре — каза Волов.
Като минахме покрай публиката, която се беше наредила покрай линията, мнозина се посбутаха и видях, като поздравиха другаря ми с кимванието на едното си око, което ме караше да повярвам на думите на Волова, че действително съучастниците са многобройни.
— Мнозина има тука, които са
Работата ни на пловдивската станция се свърши много по-добре, отколкото си мислехме. Волов отиде с другите пътници да си показва тескерето на определеното място, а аз се изхлузих покрай самите заптии със стъклото в ръката и право в хотела. Публика беше пълно и повън, и вътре в хотела, а това обстоятелство беше благоприятно. Щом сложих стъклото на масата и казах да го напълнят, излязох през другата врата и се намерих отзад станцията при пайтоните.
И в самата пловдивска станция апостолите имаха свой агентин, някой си Стоян Панагюреца, в стаята на когото влязох да си оставя шапката и турих на главата си нарочно приготвения фес, с който заличих всяко подозрение.
Из пътя за града тръгнахме един по един: Волов вървеше напред, а аз подир, на разстояние колкото да можа да го виждам. Определеното ни място, гдето щяхме да се съберем, беше ханът на братя Търневи, находящ се в Каршияка, на самия край на махалата, до карловския път. Тоя хан служеше въобще за прибежище на всичките апостоли от IV окръг, които там слязваха с конете си, и стаята, която е над портите отгоре, стоеше завинаги празна, запазена за тях.
Като наближихме до къщата на Такелата, която е отвън града, към станцията, Воловата чанта, с която той се представляваше, че е тежък базиргянин, пристигнал от Цариград, се скъса, тупна на земята и картушите от револвера му се разпиляха по пътя. Тоя прост случай бе достатъчен повод за по-нататъшни разпоряжения от страна на бдителното правителство; но благодарение, че лицата, които бяха свидетели на това произшествие, се случиха твърде невинни същества. Тия бяха ученички от гръцкия пансион на Зарифи, от името на когото носеха началната буква (Z) на дясната си ръка. Приятелят събра набързо страшните зърна, поогледа се надолу-нагоре като отърван престъпник и крачките му се увеличиха към града.
В хана на Търнева не намерихме Бенковски, който според думите на Волова трябвало да го чака тука. Съдържателят на хана, който беше така също съзаклетник, даде на Волова една записка, оставена от Бенковски, в която той известяваше, че по нетърпима нужда заминал за Самоков, гдето от по-напред се предполагаше да отида аз.
II
Работниците от Пловдив не закъсняха да ни посетят вечерта. По желанието на един измежду тях, на име Кочо Чистеменски (Кундураджията), страшният герой от старата перущенска черкова, оставихме хана вечерта и се пренесохме на къщата му, находяща се в махалата Капти Християн. С първо влизание още в стаята, напредя ни се представи наредбата или обстановката на един български патриот. Стените бяха украсени с картините на Павловича, между които на първо място стоеше влизанието на българский цар Симеона в Цариград. Над масата между портретите стоеше закачен револвер, с хубав червен гайтан и с чер калъф, който според тогавашния вкус съставляваше част от мебелите. По-нататък висеха друг род оръжия, отрити и наредени, като че тия бяха първата необходима нужда на една къща.
— Нямам си още пушчица, но от ония, за които моето сърце се топи денонощно — каза Кочо. — А на жената е мило да жертвува своите венчални украшения.
Тук бяха още Димитър Златанов, Хр. Търнев и други разпалени работници, дошли да поговорят нещо върху работите. В Пловдив бяха още по-първи работници Хр. Благоев, К. Калчев, син на богати родители, нещо твърде рядко, и учителят Наботков, който се срещаше само с апостолите. Шумни и самонадеяни бяха тия разговори. Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем от базиргяните фаисчии със задължение, че ще им наплати сумата после два месеца, т.е. когато се развие байракът; трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка и да тури ръка на различни възелци, съдържащи нейната мъка; четвърти отиваше още по-надалеч против нравствения правилник; пети заключаваше, че като му причерней на очите, т.е. като види, че остава с голи ръце, без оръжие, ще да нападне някому със сила, да вземе средства.
— Аз мисля, бай Ванков, че нашето свято дело оправдава средствата, позволено е и да поизлъгваме на места — питаше чистосърдечно Кочо Кундураджията.
От всичко това аз се убеждавах малко по малко, че работите не са, както по Заарското въстание, че тука се готви нещо по-сериозно. В отсъствието на Волов и Бенковски за няколко дена бяха пристигнали в
