се по своя воля и глупост с бала пари. В тяхното семейство ги имаха много. Ударът си беше крупен и нямаше как да не повдигне самочувствието ми. Доказах сам на себе си, че не съм само охранител и спокойно мога да организирам едри измами. Изпитах по-голямо удоволствие от планирана операция, отколкото от полагащите ми се три хиляди долара. За пръв усетих какво може да ми замени битките на тепиха, които дотогава ми липсваха. Научих и поредния си урок: спортът изгражда необратимо желанието винаги да излезеш победител. И това е напълно приложимо във всяка друга дейност. Дори и в бандитизма.
С тези пари не беше никакъв проблем да си уредя нов домашен отпуск. Още повече имах да вземам от полагаемия. На всичко отгоре моят доктор се завърна, разбира се с обичайния ценоразпис. Веднага ме изпратиха във Военно-медицинска академия, където документацията се уреди за нула време. Казармата обаче е особена конструкция. Субординацията стои в основата на нейното съществуване. Ротният не ми отказа, но ми заяви, че трябва да вземе съгласието на командира. Той беше съвсем нов. Все още не ме познаваше. Старият командир, на когото разчитах, отиде в резерва без време.
— Ти ли си този, който за една година служба има четири месеца отпуск по болест? — посрещна ме с неприязън новият командир.
— Аз съм — отвърнах му кротко. Бях се научил вече да сдържам нервите си.
— Какъв спортист си щом мислиш само как да изкръшкаш? Кой те търпи?
— Борбата е тежък спорт — обясних му учтиво. — Има тежки травми, които се превръщат в хронични — показах му коляното си и допълних: — Налагат се чести почивки, за да мога отново да изляза на тепиха.
— Ти си бил интелигентно и възпитано момче — изненада се той. — Пускам те, но ако се върнеш отново с тридесет дена отпуск по болест, ще гледаш портала само насън.
Новият командир не беше от глупавите. Веднага разбрах, че с него трудно ще изляза на глава. И все пак трябваше да го прецакам по някакъв начин.
Венци ползваше полагаемия годишен отпуск. Прескочих посредника Крейзи, който винаги вземаше сто долара отгоре. Отидохме директно при дежурния лекар и Венци брутално му предложи същите сто долара за един месец свобода.
— Познаваш ли го? — попитах аз.
— За първи път го виждам.
— Даваш ли си сметка какво може да стане?
— А ти даваш ли си сметка, че корупцията във военна болница е толкова голяма, колкото е висока сградата.
Дежурният лекар се съгласи тутакси и ми даде едно бръснарско ножче, с което трябваше да си среже кожата в основата на показалеца. След което кървящ да се поява пред сестрата в отделението, за което отговаряше. Останалото беше негова работа. Като видя нараненият ми пръст, сестрата веднага го извика, а той й нареди да приготви инструменти, за да зашие сухожилието. Беше умен тарикат. Играеше ролята си по-добре от народен артист. На всичко отгоре уви китката ми в гипсова отливка, за да не може никой да наднича там.
За беда точно когато си вземах документите за отпуската, отнякъде се появи шефът. Естествено, че ме позна веднага. До този момент бе взел от мен над хиляда долара. Замълча си, но повика дежурния лекар навън и двамата започнаха там сериозна кавга.
— Тук нищо не става без участие на големия началник — върна се при мен дежурният лекар.
— Какво иска?
— Иска си тристате долара. Ако откажеш, като нищо ще ти спре отпуската.
— Нямаш проблеми — дадох ги аз, но се заклех някой ден да си върна тези пари двойно. Ядосах се на Венци, макар че прекрасно съзнавах — той направи всичко само от добри намерения.
Не бях зъл по природа, но спортът ме беше научил да побеждавам. Пренасяхме всичко в реалния живот. За да печелиш, трябва да поддържаш спортна злоба. Аз обаче все повече не можех да понасям загубите. Прибрах се в поделението с гипсирана ръка. Командирът побесня:
— Предупредих те, мърда! Досега те болеше коляното! След това ми идваш с гипсирана ръка и нова отпуска по болест.
— Съдба! — повдигнах рамене аз.
Хич не ми пукаше. Знаех, че никой не може да отмени решение на лекар от ВМА. Дори се забавлявах.
— Докато се бръснех вкъщи, огледалото се счупи и си срязах сухожилието — обясних спокойно.
— Ти си страшно нахален, отвратително нагъл… — разкрещя се командирът и нареди да повикат шефа на лечебницата.
Той също бе лекар. Знаеше добре какво е скъсано сухожилие и отказа да свали гипса, заради опасността да го скъса отново. Бе запознат прекрасно както с правата, така и задълженията. Ако осакатеше млад човек, щеше да се изправи пред военен съд. Тогава командирът съвсем полудя.
— Сваляй гипса, тарикат, аз поемам отговорността! — обърна се той към мен.
— Господин полковник, това е лудост! — възпря го за пореден път шефът на лечебницата. — За да проверите дали наистина е срязано сухожилието, трябва да свалите и шевовете.
— Вървете и двамата на майната си! — изгони ни в крайна сметка командирът.
И до ден днешен не знам къде отиде докторът, но аз се прибрах вкъщи. Още един месец нямаше да помириша военна униформа.
ГЛАВА 11
Жените бяха съществена част от нашия живот. Ние ги обичахме, а те обичаха парите ни. Както и телата ни. Все пак бяхме спортисти, макар и бивши и всичко по нас беше мускули и мъжка сила.
Епизодично правехме оргии, които ни разтоварваха от напрежението на занаята. Празнувахме рождените си дни диво и необуздано. Моят беше на 27 август. Поканих съдружниците си — Венци, Илиян и Марин. Андрей дойде сам. Всички носеха пиене, но единствено Венци се бе сетил за мезе. Изтърси цяла чанта с крадени консерви с телешко варено. За жени обаче не бяхме помислили. Трябваше да ги търсим по телефона. Аз намерих първите две. Следваха в театралната академия. Днес те са национално известни, но тогава не ги знаеше никой.
— Къде сте? — попита едната.
— У нас — отвърнах аз.
— Къде у вас?
— Близо до Подуене.
— Идваме — съгласиха се те, след като разбраха точния адрес. — Да вземем ли нещо?
— Вземете презервативи.
Дамите бяха известни в нашите кръгове с любовта си към мангизите и към здравите мускули. Не струваха скъпо. Особено за парите, които изкарваха. Но се славеха като капризни и винаги искаха повече внимание, отколкото заслужаваха. Поне докато ни обслужваха.
— Никой няма да ги ебе преди мен! — предупредих Венци, който вечно ходеше с надървен хуй. — Като минат през леглото ми, правете каквото искате.
— Егоист — разсърди се Марин. — Такъв си и в бизнеса.
— Ако нямах рожден ден, щях да ти счупя главата.
— Да, но имаш рожден ден и е по-добре да ми подариш една от мадамите.
— Ще ти извикам друга.
Обадих се на едно старо гадже, което се оказа свободно за вечерта. Беше гимнастичка в националния отбор и около нея се въртяха все хубави мацки.
— Можеш ли да доведеш две-три пички — попитах я.
— Колко си груб. Ако искаш купон, мога да ти доведа две-три прекрасни дами.
— Плащам таксито. Ще ви чакам долу. Момичета наистина се оказаха готини и доста освободени от предразсъдъци. Започнаха да се разсъбличат още като влязоха в хола. Венци направо полудя по тях. Марин и Илиян си глътнаха езика. Колкото бяха печени в краденето, толкова бяха вързани в ебането. Все още възприемаха жените като част от друг свят, от който те нищо не разбират.
