присърце.
Една вечер голяма група подпийнали цигани, окичени в злато, напираха да влязат в заведението. Румен беше на смяна. Застана пред тях и заяви, че няма да ги пусне, защото са мотани. Те веднага организираха тълпа. По цигански обичай започнаха да отправят един през друг неразбираеми обвинения. Аз Венци и Андрей бяхме наблизо. Можехме да ги разпилеем начаса, още повече нямахме никакви други развлечения за вечерта. Тогава се появи Боко.
— По-кротко, момчета! — спокойно се обърна към тях той. — Приятелят ми ви обясни, че не можете да влезете в казиното в това състояние. Ако имате някакви претенции, да минем зад хотела.
Говореше с напълно нормален тон. Дори дружелюбно. Но в начина му на изразяване се чувстваше заплаха и циганите с животинския си инстинкт доловиха това. Направо изтрезняха. Смутолевиха нещо като извинение и си тръгнаха мирно и тихо.
— Благодаря ти — сдържано стисна ръката му Румен. След което отиде до тоалетната.
— Не си мислете, че Пашата се уплаши — усети нашето разочарование Боко. — Той е по-див и необуздан от вас, затова се намесих.
— Тия мангали заслужаваха бой.
— Боят не решава нищо. Румен е охранител и трябва да се грижи за семейство. Това се прави предимно с такт. Пък и все някой ден ще се намери кой да те пребие — довърши лекцията си Боко.
Той безспорно ни досаждаше с постоянни си напътствия, но го приемахме. Беше мъжко момче. Румен също го обичаше. Разказа ни за състезание в Унгария преди години, когато някакъв англичанин пренебрежително блъснал Боко. Вероятно всичко трябвало да се размине, ако това не се било случило на официалното откриване. Нашият човек носел националния флаг. Боко се сбил с цялата английска група. Успокоил се чак след като ги натръшкал всичките. После гордо вдигнал знамето. Отстранили го веднага, но след прибирането в България го похвалил лично лидерът на държавата Тодор Живков. Боко умееше да се пласира и това се виждаше с просто око.
Такива бяха вечерите ми. Но и утрините не им отстъпваха. Трябваше да ходя до Военна болница, където симулирах рехабилитация на ръката. Лекарят, който ми прибра парите за фалшивата операция, настояваше да изиграе ролята си докрай.
— Ще държиш пръстите си свити — даде ми съвет той, след като ми махна конците. — Номерът минава, когато се правиш, че не можеш да си разгъваш показалеца. В центъра по рехабилитация ме посрещна руса жена. Изглеждаше около трийсетгодишна. Косата й беше събрана на кок. Имаше отегчен вид, но го компенсираше с огромна доза сексапил. Опипваше ръката ми нежно и с подчертано внимание. Съвсем естествено за едно младо момче това бе силно възбуждащо, но трябваше да се правя, че изпитвам силна болка. Циркът продължи само два дни. На третия ден тя най-неочаквано постави дланта ми с болното сухожилие върху гърдите си, което разпознах като откровена покана за секс. — Видя ли, че раздвижих пръстите ти! — засмя се жената. — И мъртъв да бях щях да се раздвижа — отвърнах аз. Беше самата истина.
Тя наистина притежаваше качества и достатъчно развит бюст, за да не бъде подмината с пренебрежение. Най-лошото в такива връзки е, че трябва да слушаш споделени житейски неволи. Мадамата не направи изключение. Омъжила се много млада за по-възрастен от нея лекар и бързо се разочаровала от него. Всъщност всички семейни жени, с които впоследствие имах връзки, ми говореха същото. Явно репертоарът е еднакъв и отдавна уточнен.
— Той чука наред сестрите в отделението — оплака се тя.
— Можеш ли да му се сърдиш, след като аз чукам теб? — контрирах я.
Блондинката се захили и за пореден път поиска нестандартен секс. Постоянно сменяше менюто. В началото беше интересно, но на десетия ден се чудех как да се оттегля без скандал. Тя не беше вчерашна. Забеляза промяната в държанието ми и за моя изненада не реагира като пренебрегната жена. Опитът си казваше думата. Замени ме с огромна лекота. При една от следващите симулации пред кабинета заедно с мен чакаше едър и симпатичен новобранец. Сменили му гипса предния ден. Тя излезе, огледа войничето и го покани да влезе първи, въпреки че бях дошъл по-рано. Всичко стана ясно. Разделихме се като интелигентни хора, които са си дали един на друг каквото им е било нужно.
ГЛАВА 13
Дебелият Андро, когото всички от неговия кръг наричаха помежду си Луканката, излезе от кооперацията без никакво притеснение. Кварталът беше тих и спокоен. Единственият му проблем идваше от стръмнината на улицата към парк-хотел „Москва“. Никога не бе обичал физическите усилия. Пък и отдавна отвикна да върви пеш. Предпочиташе да работи с мозъка си и то когато ставаше дума за пари.
Всъщност Андро разполагаше с богат арсенал от автомобили. На негово разположение бяха два мерцедеса — класа, едно БМВ-седмица, както и четирима шофьори по всяко време на денонощието. В двора си държеше вехта шкода за парлама. Единствено тя му се водеше като собственост и той често шеташе нагоре-надолу с нея. Обичаше да се прави на скромен и народен човек. Навсякъде твърдеше, че луксозните возила били на приятели фирмаджии. Изпращали му ги, когато имали нужда от експертни консултации.
Луканката всъщност разполагаше с целия финансов ресурс на комунистическата партия, което означаваше и на държавата. Бе раздал милиони долари на абсолютно неподходящи хора. Въобразяваше си, че може да ги превърне в бизнесмени, които при нужда да поддържат каузата. Това обаче не стана. Повечето от тези парвенюта започнаха да живеят нашироко. Купуваха скъпи коли и поддържаха алчни любовници. Стратегията му пропадаше с всеки изминал ден.
Въпреки, че бе престъпник от изключително висока класа, Андро си оставаше непоправим романтик. Искрено вярваше в добротата на хората и дори себе си смяташе за добър човек. Изобщо нямаше представа за проблемите на нормалните граждани. В известен смисъл бе жертва на популизма, с който любимата му партия управляваше повече от четиридесет и пет години. И през ум не му минаваше, че цялата държава върви пеш. Андро очевидно не харесваше този начин на придвижване. На всичко отгоре му предстоеше важна и много неприятна среща с генерал Гоцев.
Той живееше на същата улица, но от другата страна на трамвайната линия. Бе неприятен и стряскащ тип. Действията му в повечето случаи не можеха да се предвидят. Андро и генералът се познаваха още от Москва, където някога следваха заедно, но след това Гоцев изненадващо замина за САЩ. Там се изпращаха само прецизно проверени и сигурни хора.
И двамата естествено бяха вербувани от КГБ. Дебелият обаче беше страхливо мекотело и затова неговата задача се ограничаваше в доносничене за висшия ешелон в България.
Гоцев беше решителен и смел. Не можеше да му се отрече. Обичаше да се доказва и на него разчитаха да пробие в САЩ. Това означаваше да създаде своя мрежа, дори да опита да проникне в ЦРУ. И той постигна целта си по един остроумен и доста рискован начин — позволи да бъде разконспириран от ФБР. Разбира се, веднага го прехвърлиха на ЦРУ.
Генерал Гоцев имаше лична драма, за която знаеха много малко хора. Дъщеря му беше с непоправими увреждания.
— Обичам детето безумно. Това е причината, да работя за КГБ — обяснил той на разследващия офицер.
— ОК, ние знаем за твоя проблем — отвърнал му американският офицер. — Приемам признанието ви като съгласие да си сътрудничим.
Гоцев нямаше никакви скрупули. Стана двоен агент без угризения. Умееше да се подсигурява срещу издънки. Пред КГБ изтъкна версията, че нарочно се е разконспирирал, за да проникне в структурите на ЦРУ. Не забрави да добави верността си към идеите на комунизма. Без съмнение бе добър актьор. Като малък имаше мечта да се снима в някой филм. Американският начин на живот откровено му харесваше. Остана там десет години. Когато го отзоваха в България, банковата му сметка на Каймановите острови бе набъбнала твърде много. След завръщането трябваше да шпионира собствената си държава в полза на Русия и САЩ, но това въобще не го притесняваше.
