Бъдещите актриси се казваха Камелия и Теодора. Още в началото на купона решиха да направят пийп-шоу. Разсъблякоха се без да им мигне окото, легнаха на пода и започнаха да се ближат настървено. В секса им нямаше никаква игра. Чукаха се най-откровено. За представлението им бях обещал по петстотин лева, но през ум не ми минаваше, че ще го изпълнят едно към едно. Венци не издържа. Нахвърли се върху тях и ги заопипва с такава ярост, че чак се засрамих. Не от неговата безогледност, а от неговата слабост.
Гимнастичките изобщо не реагираха. Гледах въргалящите са по килима тела, сякаш наблюдавах спектакъл. По никакъв начин не изразявах отношение. В един момент просто другите станаха и се съблякоха чисто голи. После вече бяха между краката на Илиян, Марин и Венци. Андрейчо стоеше отстрани и се хилеше. Той беше стар воайор. Животът му се състоеше само от сплетни и клюки. Умираше да гледа как познатите му се излагат. И все пак не издържа. Свали си дрехите набързо и се вмъкна между Камелия и Теодора. Те го поеха тутакси. Разработиха го на двойна езда, както ние наричахме едновременното изпълнение на минет и жанет. Всичко това ставаше пред очите на гимнастичките и те съвсем озверяха. Очевидно ги бяха натъпкали с излишни хормони. Първи го отнесе Венци. Той беше най-хубавото момче и нямаше как да се отърве. Наложи му се да ги чука подред, докато Марин и Илиян ги целуваха и мачкаха циците им. Венци видимо нямаше опит с жените, защото свърши много бързо. Остави ги недоебани, което ожесточи окончателно мадамите. И тогава дойде ред на двамата крадльовци Марин и Илиян. Гимнастичките се нахвърлиха върху тях като гладни лъвици. Изчукаха ги набързо и после продължиха женския си купон. Явно не го правиха за първи път. Лесбийството беше доста разпространено в спортните среди.
След като всеки изчука всеки, извадихме питиетата. Някои от момичета хвърлиха по една дрешка върху себе си, но повечето останаха голи. Венци, Марин и Илиян надянаха слиповете си. Аз бях напълно облечен, така че не ми се наложи да правя каквито и да е движения.
Просто изчаках продължението на събитията.
— Справихме ли се? — попита Венци.
— Като за педеруги доста добре — изсмя се Камелия. Тя очевидно беше най-вулгарна и най-еблива от всички и дори цяла рота войници нямаше да й стигнат. Иначе изглеждаше доста възвишена. Обожаваше да се появява по телевизията и да раздава морал. Прави го и до днес.
— Ние трябва да си тръгваме — заявиха в един глас гимнастичките. На лагер-сбор сме.
— Ще ви закараме! — скочиха Марин и Илиян. Точно тогава обаче аз пуснах записа от концерта на Лед Цепелин. Бях го записал по време на едно от състезанията в чужбина. Момичетата направо полудяха. Венци излезе на балкона и се качи на комина. Той беше полуразрушен и на другия ден си дадох сметката, че оживяването на глупака е цяло чудо. По-логично беше да падне, отколкото да остане върху нециментираните тухли.
Оргията достигна върха си. Естествено беше комшиите да повикат милиция. Ченгетата пристигнаха настървени, но хъсът им падна веднага. Поискаха да влязат в апартамента и ние им отворихме. Момичета ги посрещнаха чисто голи.
— Какво ще кажете за по едно кафе? — попита Теодора. Ако беше извадила пистолет нямаше да ги изненада толкова.
— Може ли да намалите малко звука? — помоли притеснено по-младото ченге. — Ние само минаваме оттук.
— Защо не останете? — предложих им аз. — Момичетата обичат мъже в униформа. Милиционерите сигурно харесваха жените толкова, колкото и ние. Явно желаеха секс повече дори от нас. Вкарахме ги в оргията с огромна лекота. Камелия и Теодора ги разсъблякоха и преди още да се усетят. Гимнастичките заработиха усърдно върху тях. Всичко щеше да мине мирно и тихо, ако Венци не беше видял търкалящото се по пода милиционерско оръжие на по-младия. Беше вече достатъчно пиян. Вдигна го и започна да стреля с него в тавана. Жените се разкрещяха. Адреналинът преливаше през балкона. Оттук нататък нямаше спиране. На всичко отгоре по-дъртият се оказа педераст. Поиска всичко, което заслужават жените. И го получи от Илиян. Стана пред очите ни, като на сцена от спектакъл. Когато свършиха, не ни остана нищо друго освен да ръкопляскаме. Илиян беше толкова мотан, че дори се поклони.
— Колко искате за визитата? — попитах ченгетата аз.
— Колкото дадете — ухили се младото ченге.
— По сто лева на човек — предложи Марин.
— На мен двеста — обади се дъртото ченге.
— Ти трябва да ми платиш — обади се Илиян. — Отнесе яко ебане от здрав пич, какъвто не си срещал.
— Ще ви арестуваме — започнаха да се обличат полицаите. Бяха изключително смешни.
— Арестувайте ни — показах им гилзите аз. — Ние ще обясним къде сте стреляли.
— Не сме стреляли ние.
— А има ли кой да ви повярва? — Вие сте добри момчета и момичета — тръгна към помирение дъртото ченге. Всъщност той едва ли имаше и трийсет години. — Що не се разберем като хората.
— Хайде, омитайте се! — не издържах аз и ги изхвърлих като пачаври.
Купонът се скърши изведнъж и всички загубихме хъс за други лудории. Не ни беше за първи път.
ГЛАВА 12
През отпуската всяка вечер с Венци бяхме в казиното на хотел „Плиска“. Там вече работеше Андрейчо. Водеха го като охрана на входа, но по-скоро беше портиер. До него стоеше мълчалив и здрав тридесегодишен мъж. С времето се опознахме и от оскъдните му реплики разбрах, че е бил барета във Враня. Дори състезател в националния отбор по карате. Наричаха го Румен Греблото, защото през юношеските си години бил гребец.
— Защо напусна баретите? — попитах го една вечер.
— В такива поделения няма безопасни акции — трябва да разчиташ сто и двайсет процента на човека до теб и на този, който ти пази гърба.
— А ти защо не разчиташ?
— Скапа се поделението. Повече от момчетата станаха престъпници. Започнаха да излизат в бойни екипировки и маски, както се ходи на служебни акции, но ограбваха магистрални тирове със стока или преминаващи през България богати чужденци.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно. Връзката им с митничарите бе публична тайна. От митницата им подаваха имената на колите, които си заслужаваше да бъдат ограбени.
— Ти защо не си участвал в тези акции? — обърна се Венци към него.
— Още един път ме попитай и ще ти извия врата — разгневи се Румен.
— Какво толкова съм казал?
— В една държава щом полицаите станат престъпници, тежко и горко на всички.
Една вечер при нас се отби треньорът му по карате. Бяха връстници, но Румен се обръщаше към него само с „тренер“, което говореше за сериозно уважение. Името на треньора беше Бойко, а прякорът му Боко Тиквата. Така го наричаха хората от най-близкото му обкръжение. Заради твърдата му глава. Той пък наричаше Румен „Паша“. Причината беше съвсем елементарна. Румен поддържаше характерна за турските паши от старите снимки брада. Твърдеше, че била неговата запазена марка. Боко току що се бе уволнил от пожарните подразделения на МВР. Хареса ни започна често да излиза с нас. И ние го харесахме, макар че се държеше наставнически.
— На грешен път сте, момчета! — заяви един ден той. — Трябва да се върнете отново към спорта.
— Борбата ни погуби здравето — отвърнах му аз. — Не ни даде нищо.
— Тогава се заеми с бизнес. Обидно е да останеш беден в този богат свят.
— Какъв?
— Аз организирам охранители. Това мога, това правя. Смятам, че и на вас ще ви отива.
— В никакъв случай! — избухнах.
— Сега не сте съгласни с мен, но някой ден горчиво ще съжалявате — приключи Боко.
Румен мълчеше отстрани. Не каза дума. Просто се виждаше, че портиерската работа никак не му е
