Сега обаче Андро се нуждаеше от неговата помощ, въпреки че прекрасно познаваше характера му. Видя го едва след като пресече трамвайната линия. Генералът спокойно чакаше на предварително уговореното място. Бяха връстници, но Гоцев го превъзхождаше по телосложение и външен вид. Изглеждаше строен и слаб. Бодър и невероятно запазен за годините си. За разлика от Андро, който криеше затлъстялото си тяло в костюм, генералът се обличаше спортно. Той изобщо вършееше като младо момче. Бе усвоил това поведение от престоя си в Америка. Сега се хилеше отсреща облечен в джинси и спортна риза. Поздрави го с неприкрита ирония:
— Здрасти, Анди!
— Стига с това „Анди“!
— ОК, Андрюха!
Андро ненавиждаше маниера на Гоцев да театралничи и да се прави на шут и предпочиташе да говори суховато, само по същество.
— Защо ме домъкна тук? — продължи раздразнен той. — Можехме да се видим в ресторанта на Интерпред или просто да се срещнем вкъщи.
— Престани! — прекъсна го безцеремонно Гоцев. — Знаеш отлично. Дори тапетите имат уши. Пък и за теб е добре да се поразходиш. Отпрал си корем като бременна жена. После двамата се размърдаха нагоре- надолу. Стигнаха до гроба на Дънов. Не се обичаха, но си бяха нужни.
— Имаме проблем — промърмори Андро.
— Ти имаш проблем. Моите съм ги решил — отвърна му Гоцев.
— Правиш се на голям тарикат, обаче политическата власт я изпуснахме и сме на път да изпуснем икономическата. Както върви, като нищо ще ни натикат в затвора.
— Какво общо имам аз? — дръпна се генералът. Той винаги знаеше докъде свършва разговора и откъде започва конспирацията. Луканката явно искаше нещо от него. И генералът го научи само след минути.
— Знаеш, че не обичам насилието — почеса се по врата дебелият, — но как да ти го кажа?… Имаме сериозна нужда от наша ударна организация с желязна и кървава дисциплина. Като тази на сицилианската мафия. Тя ще държи хората в стрес, а оттам и в подчинение.
— По-кротко, Андро.
— Нека граби, бие, убива и насилва, когото си поиска — съвсем загуби контрол Луканката. — Новите са мекушави. Играят си на демокрация, но нямат представа от организация, а пък законите им нищо не струват. Положението трябва да стане нетърпимо и след това на бял кон се връщаме ние, облечени в подходящи костюми.
— А какво ще правим с тази пасмина когато забогатее? — погледна го съвсем сериозно този път генералът.
— Ще я унищожим с лекота — засмя се Андро. — Можем да им дадем пари, за да кротуват. Можем да ги затворим. В крайна сметка можем да ги изселим.
Гоцев слушаше със сериозен вид, но вътрешно се подсмихваше. Удивляваше се как може подобен наивник да разполага с финансовия ресурс на цялата партия. Познаваше престъпността в Съединените американски щати. Прекрасно знаеше, че никой не може да се оправи с големите пари. Поне до този момент нито една държава не бе успяла.
— Добре — съгласи се той. — Какво по-конкретно искаш от мен?
— Искам да създадеш структурите. Новите мафиоти няма да имат проблеми с парите. Дори да са прости цървули, с твоето влияние и с финансите на хората, които представлявам, още утре ще се събудят босове.
— Тази работа ще свършат само борците.
— Борците ли? — изненада се Андро. — Те нямат достатъчно ум за подобна дейност.
— Не ги познаваш — отвърна му генералът. — Може да са селянчета, но амбициите им са огромни и са изключително задружни. Приличат на сицилианците.
— Ами хубаво — съгласи се дебелият. — Аз също познавам един от тях, викат му Илия Зъбчето. Струва ми се голям боклук. От УБО ни изпревариха и го напълниха с пари.
— Съгласен съм с теб. Момчето не струва пет пари, но по-трагичното е, че пазвантите на властта правят зад гърба ни собствена организация. И за това си виновен, ти, драги! Защо ги остави безконтролно да разполагат с толкова много средства?
— Кой ме е питал? Гръбчев, а след него и Кашев бяха много влиятелни и се ползваха с личната протекция на Тодор Живков. Измислиха нововъведение в схемата и ми отнеха парите. Обаче и ти, и твоята Държавна сигурност също не свършихте нищо. Сигурен съм, че нямате внедрен човек в техните среди.
— Не е моя вината — озлоби се внезапно Гоцев. — Обаче съм подготвил такъв гангстер, че техният лигльо Илийчо ще се посере като разбере.
— Договорились! — не се стърпя да употреби любимия си русизъм Андро. Следваше с огромни усилия генерала по стръмната уличка на гърба на руското посолство.
— Не сме още! — отвърна сухо Гоцев. — Искам позиции в горивата, както и връзка с контрабандните канали.
— Имаш ги!
— Затова ще отговаря един мой далечен роднина и бивша барета. Все още не е достатъчно брутален, но след като усети вкуса на големите пари, ще се обучи. Вярно момче.
— Добре — успокои се Андро. — За контрабандните канали имаш ли човек?
— Естествено, при това изключително подходящ. Абсолютно животно. Препоръча го онова леке Боби Радев.
— И той ли е борец?
— Какъв друг? Наскоро излезе от затвора. Помаче от някакво ловешко село.
— Помак ли? — искрено се учуди дебелакът. — Винаги си твърдял, че мразиш малцинствата.
— Този ми трябва, за да утъпче пътеката. После ще видим.
Андро наистина се боеше от генерала, но нямаше алтернатива. Нищо на този свят не ставаше лесно. По-важното бе, че вече започваха истинска работа.
ГЛАВА 14
Генерал Гоцев седеше на закътана маса в градината на ресторант „Ловен парк“. Извървя пътя дотук пеш, направо през гората. Предпочиташе парковите квартали на София. Правеше срещите си недалеч от жилището си. В центъра ходеше само, когато имаше неотложна работа. Сега чакаше Боби Радев.
Той бе особен човек. Борец от изключително висока класа, легенда в борбата. Държавна сигурност го вербува още преди двадесет и пет години, а Гоцев работеше с него от петнадесет. Назначи го в отдел „Ценности“, след което му изпусна юздите.
По-талантливите български художници и скулптури обичаха да се правят на дисиденти, това нямаше нищо лошо, но Боби имаше задължението интелигентските напъни да стават без изхвърляния. Приобщи се към тях лесно. Приеха го като честен и почтен човек, както и като голям спортист, който можеше да носи много на пиене. Той наистина издържаше повече от всеки друг. Художниците се нафиркваха бързо, псуваха властта, а Боби записваше тайно разговорите с касетофон.
— Комунягите харесват най-тъпата ми картина, но на запад могат да минат други две — доверяваше му един от известните сред тях. Наистина имаше талант. За съжаление нямаше характер.
— У нас пазарът на художествени произведения е до точката на замръзването — убеждаваше себе си и цялата маса близък на него приятел. Също талантлив, но предпочиташе да тиражира графичните си творби, вместо да рисува масло.
По-умните от художниците отдавна знаеха, че Боби е ченге. Неговата толерантност спечели доверието им. Даваха му най-хубавите си картини. Той ги препращаше на Гоцев и с помощта на дебелия Андро, разпродаваха всичко в Европа. Рекетът ставаше чрез записи на касетофона. Боби ги привикваше един по един, пускаше им опусите срещу властта и заплашваше всеки един поотделно, че ако престанат да му дават картини, не им мърда затвор. Превърна ги в крепостни, осигуряващи големи печалби на триото мошеници.
Боби бе изключително наблюдателен и предпазлив, когато ставаше дума за пари. Изглеждаше прост и
