необразован, но покрай работата си откри, че иманярите изкарват луди пари. Държавата и милицията изобщо не им пречеха. Вместо да ги докладва, Боби им предложи покровителство. За тях това бе добре дошло. Осигуряваше им спокойствие при разкопките. Имаха зад гърба си полковник от Държавна сигурност, което ги предпазваше от възможността някой квартален милиционер да ги закопчае край поредната могила, Наричаха го „Бате Боби“. Радваха се най-много заради възможността да трансферират историческите ценности зад граница. По-рано това бе невъзможно. Естествено, че Боби разчиташе на връзките, които имаха в целия свят Гоцев и Андро.
След промените, настъпили след Десети ноември, Боби се озова с доста приличен капитал и започна собствен бизнес. Започна да ограбва църкви. Имаше достатъчно описи къде какво се намира, но му бе трудно да открие хора, готови да влизат с взлом. Дори най-безскрупулните се страхуваха от поверието, че да се нахлува в храм — носи беда. Боби обаче се справи и с този проблем. Познаваше Милчо — мъж от Ботунец с прякор Рижавия, който копаеше на иманярите за жълти стотинки. Мекушав и страхлив мъж, но дарен от природата с ръст от два метра и тегло над сто и трийсет килограма. Боби го беше заловил точно когато разкопаваше поредната могила.
— К’во става баровец — потупа го по гърба той и му показа картата си от Държавна сигурност.
— Аз съм общ работник — отвърна му онзи, след което се насра от страх.
После падна на колене и го помоли да не докладва на милицията.
— Ще ти дам имената на всички иманяри — обеща му Рижавия.
— Приемам, ако ми станеш доносник.
— Твой съм.
Боби наистина го направи сътрудник на ДС, където му дадоха кодовото име „Бай Миле“. По това време момчето беше само на 25 години, но вече нямаше нищо свято за него. Имаше си и съдружник — някой си Любо от Видин. Също грамаден като него, само че много силен и жесток. Нахлуваше в църквите посред бял ден и прибираше всички дарения.
Боби отвори вратата на ресторанта и се отправи директно към масата на Гоцев. Той беше суетен. Обличаше се артистично и екстравагантно. Носеше огромен златен кръст. Генералът трудно се сдържа да не се разсмее. Той все пак имаше изграден вкус. — Здрасти началник! — фамилиарно поздрави Боби.
— Сядай! — отвърна небрежно генералът и за пръв път се загледа сериозно в оплешивяващото му теме. Момчето се мъчеше да изглежда като хората, сред които се движеше. Дори с цената на косата си. Но простоватият му речник бързо го издаваше.
— Трудно ще излезе от теб интелектуалец!
— Купувам ги като църковни мишки — отвърна борецът — Те са дори по-бедни и от плъхове.
— Руснаците не можаха да ме научат да пия водка — промени темата генералът. — Пия лека биричка. Свикнах покрай американците.
— За какво ме извика? — попита Боби и си поръча двойно уиски.
— Нищо особено. От теб искам да ми откриеш някое смело борче. Да бъде съобразително и хитро.
— Помакът не ти ли допадна?
— Нужен ми е по-умен. Да има качества на лидер и непременно да е приключил със спорта.
— Няма проблем. Много от тях наскоро се завърнаха от Унгария. Но ще те помоля да не ми забъркваш името.
— Естествено — отвърна Гоцев. — Аз също имам интерес да си чист като сълза. За нас също е важно да останеш икона.
— Ще говоря с Венко.
Венко бе полковник от Държавна сигурност. Нямаше постигнати резултати като състезател, но през последните петнадесет години придружаваше борците където и да пътуваха. Започна от „куфар“ и после се издигна до „чичко“. Генерал Гоцев определено не харесваше и Боби. Напусна заведението и остави борецът-легенда да се налива сам.
ГЛАВА 15
Венко и Черешара чакаха Гоцев в кварталната кръчма „Соколец“. Беше събота следобед и нямаше почти никакви хора. Генералът обичаше подобни места. Спокойствието му даваше сигурност. Венко имаше добродушно, кръгло лице. Бе доста пълен и килограмите видимо му тежаха. Издигна се покрай приятелството си с Боби, към когото се държеше направо раболепно. Моташе се по света като „куфар“, но борците го обичаха за разлика от другите навлеци. Венко имаше славата на самоук психолог и беше успял да спечели доверието им. Преценяваше прекрасно кой за какво може да бъде използван.
Гоцев познаваше както качествата, така и слабостите му. Бившият „куфар“ не можеше да го заблуди с постоянните отпуски по болест и с мечтата да се пенсионира преждевременно. Освен всичко друго, на Венко му беше малко съвестно, че набутва Черешара в тази игра. Съвсем малко. Все пак собствената кожа е винаги по-близо до тялото, отколкото чуждата.
Гоцев пристигна навреме. Появи се в тъмночервен анцуг с бели кантове отстрани. Такива раздаваха само военните.
— Много си спортен, началник! — тутакси се подмаза Венко. — Ще трябвам ли за по-нататък.
— Заминавай! — пренебрежително разреши генералът. Повече го интересуваше младежът пред него.
Гоцев внимателно го разгледа преди да започне разговора. Момчето наистина вдъхваше доверие. Освен това имаше някакво скрито обаяние. Излъчваше особен чар.
— Казвам се Васил — подаде самоуверено ръка той.
— Ти си от Кюстендил — римува весело Гоцев.
— Така е.
— Как беше в Унгария? Разбрах, че там си бил тартор на борците.
— Всички бяхме равни.
— Тук обаче ще ти се наложи да станеш тартор!
— Щом трябва…
— Така те искам, момче! — ухили се Гоцев. — Събери група юнаци, които няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си. Колкото повече, толкова по-добре.
— И какво ще правим?
— Каквото си искате. Тъпите демократи разсипаха всичко, което бяхме постигнали за четиридесет и пет години. Трупат мангизи на наш гръб.
— Е?
— Накарайте ги да плащат за възможността да развият бизнеса си и поддържайте стреса им всеки ден. Не им искайте малко. Искайте им половината, а понякога всичко. Наплашете ги така, че да ви го дават доброволно.
— Борчетата не са лоши хора — плахо възрази Черешара.
— Не ме интересува — ухили се Гоцев. — Трябва да витаят легенди за вашата жестокост и отмъстителност. Мангизлиите да се напикават нощем само като се сетят за имената ви. Няма да имате проблем с парите. От теб се иска да подбереш подходящите хора.
— Какво правим с куките и милиционерите?
— Това е моя грижа.
— Но вие нямате власт? Как ще ни защитавате?
— Заблуждаваш се, момче! Тайните служби не пенсионират никого, но и никога не излизат от властта.
— В Унгария работех за Каро. Не мога да се отърва от него?
— Кой е той?
— Гребецът Карамански.
— Ще го оставим набързо по бански — изсмя се развеселен Гоцев.
