— Ако искаш да изкарваш повечко пари, идвай в офиса към 12 часа — каза ми той. — По това време ходим да търсим нови обекти.
С него не бяхме в една група, но другите момчета още на следващия ден споменаха за нов китайски ресторант, някъде в Лозенец. Намерихме мястото веднага. Собственикът го беше разположил на долния етаж на къщата си. Изглеждаше доста прилично. Заварихме истински китайски готвач да се върти около два казана и веднага ги обърнахме. Чорбаджията тутакси дотича от горния етаж. Изтръпна като ни видя.
— Влизай в колата! — срита го един от нашите.
— Що бе, момчета? — опъна се той.
— Много питаш — набутаха го другите на задната седалка и му наведоха главата, за да не вижда къде отиваме.
Това в общи линии нямаше значение, защото в крайна сметка щяхме да стигнем до офиса на ВИС. Правихме такива номера от психологическа гледна точка. Някои от „клиентите“ дори се попикаваха от страх.
В офиса ни посрещна Тони, който се водеше директор по търговската част. Той беше бивш сервитьор и Васил му имаше пълно доверие, защото в гладните години бе застанал твърдо зад него. Когато Бореца се върнал от Унгария, заварил апартамента си празен, като кафез. Жена му го беше напуснала заедно с цялата мебелировка. Тони живееше под него и му даде шест стола, — на които да спи. Такива жестове не се забравят.
— Колко печелиш, тарикат? — попита уплашения — собственик той.
— Пет хиляди марки на месец — опита се да излъже онзи.
Ние го бяхме наритали достатъчно в колата, за да ни признае, че изкарва над десет хиляди. Пък и на Тони такива не му минаваха. Почти целият му живот се изчерпваше с бакшиши и ресторантьорски сметки.
— Пет хиляди вземаш само от салатите, мухльо! Не ме лъжи!
— Десет хиляди — призна си онзи.
— Това значи петнайсет хиляди. Ще ни даваш десет от тях.
— Много са ми.
— Виждаш ли ги тези изгладнели вълци — посочи ни тогава Тони. — Десет хиляди или веднага те качват на Витоша.
— Както кажеш — клекна собственикът. Междувременно секретарката съвсем равнодушно попълваше типовете договори, в които трябваше да се нанесе само името на клиента и сумата. Така не се губеше време. И накрая човечецът кротко подписа.
Тони още на място ни раздаде по две хиляди и петстотин марки на човек. Оказа се, че това е традиция във ВИС. Групата, която доведе нов клиент, си разделя по равно първата вноска.
Работният ден нямаше край. Тъкмо се бяхме прибрали, когато в офиса нахлу длъгнест, уродлив тип. Наричаха го Джуна. Знаехме го като катерач по балконите и перфектен крадец. След него се появи и Бранко Сводника. Той не пропускаше нито едно красиво момиче и правеше всяко от тях проститутка. Беше обзаведен с изключително красива метална бухалка.
— Ставайте момчета! — развика се Джуна. — Тръгваме към Илиянци.
— Какво ще правим там? — попита един от нашите.
— Биете наред и не отговаряте на никакви въпроси — обади се Бранко.
— Някакъв китаец ми върти номера. Него трябва специално да го обработите — допълни го Джуна.
По пътя най-безцеремонно обясни, че изпълняваме стратегията му за овладяване на пазара. Малко по- късно това стана.
Разпиляхме павилионите на жълтурковците още с влизането си. Особено жесток беше Бранко. Славеше се като изключително безскрупулен и безмилостен към всички. Нахвърли се веднага върху китаеца, за когото говореше Джуна и започна да го налага ожесточено с металната си бухалка. Привършихме набързо и се върнахме в офиса.
— Какво стана? — обърна се Васко към Джуна.
— Превземаме пазара.
— Отсега нататък си Мето от Илиянци или ако искаш Мето Илиянски.
— Може.
Баретите нахлуха в офиса трийсет минути по-късно. Ние веднага се проснахме по очи на земята и това ни спести много разправии. Нахвърлиха ни в душегубката и ни закараха в районното управление на „Люлин“. Там ни заключиха в общо помещение, но след около час извикаха петима, между които бях и аз. Вече имахме карти, на охранители от компанията ВИС-1. Оперативният полицай ги държеше в ръката си. Разглежда ги дълго. После някой му звънна по телефона. Явно Васил беше задействал системата за спасяване.
— Да — повтаряше през цялото време той. — Разбирам. След това хвърли картите на масата и ни изгледа с огромно омерзение.
— Убили сте човек, а сега трябва да ви пусна. Свободни сте!
Дори не бяхме разбрали, че онзи тъп сводник е претрепал с металната си бухалка китаеца. Беше го бил до смърт.
ГЛАВА 17
Вечерта в офиса отново настъпиха размествания. Пелтека както винаги изчезна в неизвестна посока и остави за отговорник своя човек Петко. Петко на свой ред не изчака и десет минути преди да обяви, че има някаква работа. Седнахме да играем на карти. Всичко изглеждаше кротко и спокойно. До момента, в който Васил Илиев се обади отнякъде.
— Къде са ония ебалници? — попита ме той.
— Нямам представа — отвърнах.
— Ще се разправям с тях по-късно, сега ти поемаш. Искам да идете в дискотека „Нерон“. Имам сведение, че брат ми ще дойде с неговата пасмина — Гяволето, Златистия и други подобни боклуци. Няма да ги пускате! Трябва да ги спрете на всяка цена! Познавах Жоро Илиев от борбата, но той влезе в дисципа и му загубих дирите. После се забърка в едно убийство край морето и двамата братя престанаха да си говорят. Жоро изобщо беше труден човек. С него контактите бяха изключително сложни, дори невъзможни. Обграждаше се с рецидивистите, които познаваше от затвора и не признаваше никого друг.
Дискотека „Нерон“ тъкмо набираше скорост. Нямаше по-модерно заведение от нея. Охранителите носеха баджове с надпис ВИС-1 и се държаха господарски, макар, че бяха под наше подчинение. След полунощ им се обадих няколко пъти.
— Пристигна ли Жоро? — питах ги.
— Ние си знаем работата — отговаряха ми наперено те. — Предупредени сме да не го пускаме.
Към два часа решихме да поспим и изгасихме лампите в офиса. Телефонът ни събуди минути по-късно. Обаждаше се един от бодигардовете, успял да избяга и да се добере до най-близкия телефон.
— Идвайте! Жоро и Златистия са тук — с разтреперан глас съобщи той. — Изгониха всички от дискотеката и ни изпокъсаха баджовете. Заявиха, че не признават такава фирма.
— Какво правят сега?
— Жоро чука една барманка в сепарето, а Златистия обра „БлекДжек“ — а.
— Идваме! — обещах аз.
Момчетата обаче хич не бяха навити на тази акция. Мотаха се с явна неохота и съвсем не бързаха. Добре, че пристигна Пелтека.
— Какво правиш ти, бе? — скара ми се той.
— Правя това, което ми нареди Васко — отвърнах му аз.
— Те са братя, мой човек, не можеш да им угодиш. Ако нараниш единия, другият ще те гони цял живот. Освен това Жоро е луд. Остави го да прави каквото си е намислил. Десетина минути по-късно побърканият
