Васил не посмя да попита как точно ще стане това. С поведението си генералът създаваше впечатление за огромна мощ. Виждаше се с просто око, че за него всичко бе лесно, възможно и изпълнимо.
— Приемам — подаде му отново ръка Черешара.
— Има си хас да откажеш! — направи се, че не забелязва жеста Гоцев. — Аз ти предлагам неща, за които не си мечтал. Правя те шеф на подземния свят — вдигна се генералът и отръска кантовете на червения анцуг.
Точно в този момент Васил окончателно разбра, че единствено смъртта може да го отдели от хорото, на което се е хванал.
Казармата лоша или добра свърши. Прибрах се и веднага заминах на спортен лагер в Созопол. Базата бе в окаяно състояние.
— Няма бъдеще вече в борбата — седна една вечер до мен малкият Кашон.
— Така е — съгласих се аз. — Трябва да си търсим хляба на друго място.
Големият Кашон пристигна няколко дни по-късно. Караше лада седмица, на която се радвахме като малки деца. Разглеждахме дори чистачките на фаровете като чудо невиждано. После наруга брат си заради мързела му, вкара го в залата и го пребори неколкократно. Почти го наби. Показа му как трябва да се защитаваш и как трябва да побеждаваш.
Два дни по-късно в лагера пристигна Васко Бореца. Подари ни двайсет чифта борцовки — обувки, без които борците се чувстват несигурни на тепиха. Ние вече гледахме на него като на мит. Славата му на рекетьор от нашите среди ни даваше допълнително самочувствие. Освен това той наистина обичаше борбата и беше щедър. Изглеждаше забележително за онова време. Подстриган канадска ливада. Облечен в анцуг с националния трикольор вместо кант и с маратонки „А“. Останахме зашеметени. След тренировките Васко се отпусна на пейката около тепиха самотен като обрулен лист. С просто око се виждаше, че му е мъчно за годините, прекарани в спорта. — Как си? — седнах до него.
— Всякак — отвърна ми неопределено той.
Познавахме се отдавна, но не бяхме близки. Пък и разликата в годините не бе за подценяване.
— Трябва ми работа — осмелих се аз.
— Борбата не ти ли стига?
— Не е същото, което беше.
— Аз ще ви спонсорирам. На твое място бих останал на тепиха докато съм здрав.
— Там е белята, че вече не съм здрав.
— Ще ти дам работа, но да знаеш, че връщане няма. И никога не забравяй кой е направил избора.
Няколко дни по-късно напуснах лагера и още същата вечер към седем часа вечерта отворих вратата на новия офис на ВИС-1. Посрещна ме Моркова. Поредната странна фигура, свила се под крилото на Васко. Вътре седяха други боклуци, които той бе събрал от квартала си „Дружба“. Видяха, че съм спортист и тутакси надянаха враждебни физиономии. Те не обичаха в света им да нахлуват хора с възможности. Не ми пукаше от тях, но все пак бях нов човек и седнах кротко встрани. Едва тогава чух странните звуци, идващи от банята. Никой не реагираше. Аз също реших да изчакам. Половин час по-късно оттам изскочи разчорлено момиче, което се оказа дневната секретарка на офиса. Изтича до вратата и успя да се среши точно преди да се звънне. После целуна някакво съвсем обикновено момче, гушна се в обятията му и си тръгнаха. Веднага след това от банята изскочи нагъл тип с ехидна усмивка.
— Кво стана, бе? — зинаха всички срещу него.
— Духа ми като за световно — отвърна той. Така започна моят първи работен ден. Естествено не бях очарован от порядките, но не забравях какво ми беше казал Васко: „Помни, че ти избираш!“ Още повече минути по-късно в офиса нахлу шефа на бригадата за спешно реагиране, надяна боксови ръкавици и започна яко да млати наглия тип.
— Ще ти спукам главата, копеле мръсно! Аз съм те довел тук. Няма да ме излагаш! — развика се той. Прякорът му беше Пелтека.
Изглеждаше доста прилично за човек от тези среди — висок, рус и строен. Умееше да управлява хора, да командва и да раздава правосъдие, макар че носеше страхлива душа.
— Какво става? — попитах аз.
— Нищо особено — не ми обърнаха внимание другите. — Когато някой от нашите се провини, го налагаме с боксови ръкавици. Колкото да му дойде акъла.
Харесах Пелтека, но и той като другите ме смяташе за шпионин на Васил Илиев. Още същата вечер ме включи в акция. Обадиха се от някаква смрадлива кръчма в квартал „Хаджи Димитър“ и за първи път видях къде стоят аксесоарите на рекетьорите. Просто отвориха гардероба. Вътре висяха достатъчно бухалки и всеки взе по една. Васил Илиев вече караше BMW 5 Power, така че имахме възможност да ползваме неговите стари коли — митичната зелена ланча и един очукан бял опел. Пристигнахме за нула време. До този момент смятах охранителната дейност за превантивна. Очаквах разговори, убеждаване и кротко изхвърляне на провинилите се от заведението. Случи се точно обратното. Момчетата започнаха да налагат двама пияни мъже с бухалките още от вратата. Дори не можах да се включа. Пребиха ги и ги изхвърлиха като парцали навън.
ГЛАВА 16
Същата вечер усетих безскрупулната мощ на ВИС. Пелтека ни напусна веднага след като се върнахме от акцията.
— Отивам да чукам, момчета! — заяви той. — Не мога да пропусна нощта.
Този, когото беше претрепал с ръкавици, се оказа негов човек и той ни го остави за отговорник. Казваше се Петко. Забелязах, че не го свърта на едно място и след половин час той също изчезна някъде.
— Наблизо съм. Вие, лягайте да спите! — нареди той. Насядахме кой където намери, но към шест часа сутринта Петко ни разбуди.
— Ставайте, че възникна проблем!
Яхнахме отново колите и този път потеглихме към друга кръчма на Слатинския редут. Оказа се, че Петко се е скарал с някакъв дебелак. Искаше просто да си отмъсти. Реших да се включа по-активно и първи го ударих с юмрук зад тила. След което нашите хора го смляха.
Когато ме приемаше на работа, Васко ми каза:
— В този занаят има много кръв. Никога не гледай пребития, защото ще се озлобиш и ще загубиш чувство за мярка.
Това и направих, но онези не мирясаха. Вече развиделяваше и хората минаваха страхливо покрай нас. Прокрадна се дори една полицейска кола, която не посмя да спре. После натоварихме дебелака в багажника на колата и го закарахме зад зоологическата градина. Там Петко поиска да го държим докато го бие. Беше толкова пиян, че не можеше да намери лицето му. Накрая му удари една глава, но вместо да нарани него, нарани себе си. Уцели го по зъба. Добре че минаха някакви възрастни хора, забързани за работа. Иначе не мога да се представя какво щеше да стане.
Петко се оказа артист. Изигра изключително смешна сценка.
— Айде, Гошко, да те водя в къщи — хвана за ръка той дебелака. — Толкова си се напил, че две не виждаш! — Сетне изчакахме старците да си заминат и отново го срита: — Повече да не съм те видял в това заведение!
— Няма да ме видиш! — обеща откачил от страх онзи и кой знае защо добави: — Само не казвай на мама!
Явно беше истински дебил, не по-малък от Петко. Захвърлихме го в канавката и си тръгнахме. Същият Петко, обаче ми даде ценен съвет:
