Чантата на Рейвън се намираше във всекидневната, където я бе захвърлила на връщане в четвъртък. И тогава се чувстваше изтощена, но бе щастлива от благополучното развитие на бременността. Рейвън се помъчи да не мисли за това, докато извади тефтера си и се върне при телефона в спалнята.
За по-сигурно продиктува адреса два пъти.
— Зле ли се чувстваш, Рейвън? Звучиш ми… някак си тъжна — запита в отговор Холи.
Рейвън бе готова да отрече, но като че ли нещо я накара да си признае:
— Наистина съм тъжна.
— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило? — деликатно и ненатрапчиво попита Холи. — Ще пристигна в Лос Анджелис около пет и половина следобед. Да намина ли първо към тебе?
Така й се искаше да отговори: „Да!“ Някои от героините на Холи приличаха много на Рейвън — великолепни, преуспяващи жени, които изглеждаха самоуверени, но всъщност в личния си живот бяха измъчвани от дълбоки и неизлечими рани. Холи обаче винаги намираше щастлив край за тях. Не, по-скоро създаваше героини, чиито проблеми накрая намираха щастливо разрешение единствено защото те самите смело преодоляваха и най-големите препятствия, за да се излекуват и спасят.
Рейвън също бе опитала да спаси себе си. Обичаше с всяка частица от своето същество. Но се провали.
Сега дори и магьосник от приказките не би могъл да й помогне.
Може би щеше да се почувства по-добре, ако поговореше с Холи, ако споделеше мъката си с нея. Но не и сега, когато тя на всяка цена трябваше да се срещне с Джейсън.
— Благодаря, Холи, но при мен всичко стана прекалено скоро, за да мога да говоря сега. Всъщност от няколко дни изобщо не съм спала и мисля, че в момента най-много се нуждая от сън.
— Сигурна ли си?
— Нима ме подозираш в неискреност? — насили се Рейвън да отговори весело. — Ще се оправя. Но наистина ще се радвам да те видя, да се срещнем някога.
— Аз също. Не знам обаче колко ще остана в Лос Анджелис.
— Ако не сега, то някой друг път, съгласна ли си?
— Да… съгласна съм.
Рейвън долови по тона й, че тя не бе сигурна дали ще има следващ път. Но трябваше да има. „Трябва да има много следващи пъти — поне за теб и Джейсън, Холи…“
Рейвън се загледа в мълчаливия телефон. Трябваше да позвъни и на доктор Рокуел, и на Ник. Сара Рокуел бе казала да й се обади веднага ако изхвърли тъкан, защото това означаваше аборт, който обаче можеше да не е приключил напълно. Остатъците от плода и плацентата можеха да доведат до непредвидими усложнения за майката. Ето защо трябваше да я прегледат и ако абортът не бе напълно приключил, да й направят тест.
Рейвън изобщо не се притесняваше от фаталните последствия, ако възникнеха такива. Реши да не се обажда, а да посети кабинета на гинеколожката на сутринта, в предварително уговорения час. Не вярваше да съществува някаква опасност за нея, тъй като тя… всъщност изобщо не бе предназначена за майка.
Трябваше обаче да се обади на Ник, за да му съобщи, че острата болка е спряла и че ще се опита да поспи през оставащите до сутринта осемнадесет часа. Така щеше да предотврати евентуалното негово обаждане през нощта или по-ранното му идване. Нужно й беше време, за да събере сили и да му каже истината.
Бременността бе приключила, но Рейвън все още усещаше нейните симптоми: повишена емоционалност, заплашваща да се излее без предупреждение в порой от сълзи. Първоначално ревливото й настроение я обърка, но после Рейвън се хвана за това усещане като за спасителна сламка.
— Стига! — заповяда тя на глупавото си сърце. — Приеми истината такава, каквато е, по дяволите! Просто остатъците от сълзи напират да се излеят. Първо ще се обадя на Ник и после ще им позволя да се отприщят, докато… накрая се почувствам напълно освободена от скръбта си по неродения живот.
Не намери Ник, който по това време яздеше с дъщерите си. Успя да се свърже с майка му и на нея съобщи „добрата“ вест, че се чувства много по-добре и ще се оправи напълно след един продължителен сън до сутринта, когато ще потърси отново Ник.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Холи не можа да пристигне инкогнито при Джейсън. Известният актьор и режисьор живееше в сграда с повишена охрана. Без неговото разрешение успя да се приближи единствено до униформения портиер, в облицованото с мрамор преддверие.
От друга страна това бе добре дошло. Имаше къде да остави багажа си, а и портиерът я увери, че може да й поръча такси веднага щом реши да си тръгне.
Човекът услужливо се обади на Джейсън и само след секунди Холи вече пътуваше нагоре, с частния асансьор за апартамента.
Джейсън вече я чакаше пред лъскавата месингова врата. Около очите си имаше тъмни кръгове.
— Холи?
— Трябва да поговоря с теб — резервирано произнесе тя.
— Заповядай.
Във всекидневната тя отказа поканата му да се разположи удобно на мекото канапе. Вместо това остана права и потърси опора в облегалката.
— Държа да разбера някои неща, Джейсън.
— Добре.
Холи пое дълбок дъх и после започна да рецитира неколкократно репетираните слова.
— Искам да знам дали щяхме да прекараме целия уикенд в хотела, който се намира само на няколко мили от жилището на баща ми, без ти изобщо да ми споменеш, че е жив.
— Да — отчетливо и ясно отговори Джейсън. — Щяхме.
Потвърждението на страховете й ненадейно отприщи гнева, който се бе натрупал в нея. Ядосваше се не толкова заради себе си, колкото заради баща си.
За Холи откритието, че баща й е жив, беше най-невероятният и най-неочакваният подарък. Дори и не бе помисляла да го търси. Но за него всеки ден от последните седемнадесет години е бил изпълнен с тъга, мъчение и преследващо угризение, че не прави достатъчно, за да намери дъщеря си. Нима Джейсън можеше да постъпи наистина толкова жестоко? Щеше ли да лиши Лоурънс за цял живот от възможността да осъществи целта си. Да. О, Господи, той току-що го призна! Сега знаеше отговора и можеше да си тръгне. Само дето яростта и сърцето й настояваха да разбере докрай причините за неговата постъпка.
— И ти хладнокръвно щеше да сториш това на баща ми?! Ако ти бях казала, че имам бледи спомени за него, или че понякога не ми е обръщал достатъчно внимание, защото е бил страшно изморен от непосилния труд, щяхме ли да прекараме уикенда в разглеждане забележителностите на Сиатъл?
Джейсън видя, че цялата е настръхнала от болка и от убеждението, че е предадена от него. Трябваше да я обори заради сърцето си, заради любовта си и заради самия живот. Разполагаше само с едно оръжие в арсенала си — истината. Трябваше да я каже.
— Ако бях убеден, че една нова среща с него ще бъде болезнена за тебе, че ще ти донесе страдания, да, точно така щях да постъпя.
— Ако си бил убеден? Ако сцената не бъде изиграна точно според очакванията на наградения от Академията режисьор, то няма да има сцена? Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Да, Холи, точно това се опитвам да ти кажа.
— Дължа ти толкова много, Джейсън. Но сега те мразя…
— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня? — попита той настоятелно. Очите й не желаеха да срещнат каквото и да било обяснение. — Холи, няма ли да ми позволиш да опитам?
Отговори му с вяло кимване. Не желаеше да говори, защото гневът й ненадейно бе оборен от нежността, тъгата и отчаянието, които долови в гласа му. Нуждаеше се от нов прилив на гняв в себе си, за да може да се откъсне завинаги от него и неговото арогантно обяснение сигурно щеше да го предизвика.
— Представи си за момент, че сме герои в някоя от твоите книги — започна Джейсън. — Ти си
