Сърцето й сиря да бие и Рейвън почувства как, лишена от кислород, започва да олеква и полита… Този път не умираха само части от нея. Умираше цялата. Наистина умираше, слава Богу…
Но един глас й напомняше, че тя ще умре, а мъжът, когото толкова много е обичала, никога няма да разбере, че не е убила неговото бебе.
Той трябваше да разбере истината! Трябваше да знае, че не го е унижавала и предавала! Трябваше да знае…
Рейвън почувства в себе си прилив на сила, която отхвърли притискащата я тежест. Тя мъчително си пое въздух и се извърна към него. Той… той се притискаше към нея, сякаш й вярваше, въпреки всичко, и не можеше да понесе мисълта, че тя ще умре.
— Беше твоето бебе, нашето бебе, Ник, и аз го изгубих. Толкова се опитвах да го опазя, но не можах. Прости ми.
— Рейвън? — Мъглата от ярост се разнасяше и той видя ясно очите, които отразяваха отчаянието в нейния глас.
— Направих аборт тази седмица. Вчера. Болките и кръвотечението започнаха още в четвъртък вечерта. Тестът за бременност днес трябваше да докаже, че бебето си е отишло, а кюртажът за утре е… — Тя се запъна и не можа да продължи.
— Е какво, Рейвън?
— Е за мен — призна тя. — В случай, че все още в организма ми има останки от плода, които биха могли да предизвикат инфекция.
Ник чу извинението й и се взря в нейното прекрасно, страдалческо лице. Лицето на тази жена, която наистина вярваше, че не трябва да се нрави нищо за нея, защото не заслужава никакви грижи.
— О, скъпа моя — прошепна той. Притегли я към себе си, прегърна я и почувства нейната слабост, обезкураженост и още нещо, което го ужаси. Рейвън присъстваше само тялом в ръцете му, но иначе витаеше далече от него.
— Защо не си ми казала нищо? Трябваше да бъда с тебе.
— Не исках да знаеш — каза тя с отпаднал глас.
— Но щеше да ми кажеш за бебето… за нашето бебе… нали?
— Да. Само когато можех да бъда сигурна, че ще успея да го износя. Знаех, че го искаш, че ще го обичаш и че ще го приемеш в семейството си.
— Ами ти, Рейвън?
Нежността в гласа му сякаш я обърка.
— За мене най-важното бе детето да бъде с тебе, сестрите си и твоите родители — отговори тя след кратко колебание.
По тялото й полазиха тръпки, които приковаха погледа на Ник върху нейната безцветна кожа и изтощено, повяхнало лице.
— А сега май трябва да те пъхнем в леглото.
Очите й се разшириха учудено при тази проява на загриженост за нея.
— Дори съм ти купил нещо специално, което можеш да облечеш.
Сърцето я заболя от тези думи. След целия този ад, през който бе преминала, той хладнокръвно искаше да правят секс, а при това й бе купил и нещо „специално“. Почувства се предадена и примирена. Така да бъде!
— О, Рейвън! — прошепна той остро. — Нима наистина мислиш, че те имам само за поредното секси маце? Нима наистина вярваш, че тази вечер, когато ние — ние, Рейвън — страдаме за загубата на нашето неродено дете, аз бих могъл да направя подобно нещо?
— Не съм сигурна…
— Е добре, трябва да бъдеш сигурна.
Крайно време бе да разбере що за човек е той и че чувствата му са нещо повече от чисто сексуални. Но работата беше в това, че тя се съмняваше не толкова в него, колкото в себе си. Рейвън Уинтър явно не знаеше, че заслужава нещо повече от това да доставя сексуална наслада.
— Трябва да бъдеш сигурна — повтори той без следа от острота в гласа си. После извади малка кадифена кутийка в огненочервен цвят и я протегна към нея. — Надявам се да го носиш непрестанно, Рейвън. В леглото, извън него, винаги.
Тя отвори кутийката с разтрепераните си бледи пръсти. Вътре, върху луксозна кадифена поставка, лежеше диамант — пламтящ огън в неразтапящ се лед, бижу, прекрасно изработено в най-добрите традиции на Тифани.
— Ник…
— Ще се омъжиш ли за мен, Рейвън?
Ник наблюдаваше замъглените от напиращите сълзи очи. Той ставаше свидетел на борбата между мнението й за себе си и това, в което трябваше да повярва, благодарение на тяхната любов. И когато накрая любовта започна да побеждава съмненията й, в погледа й се прокрадна притеснение.
— Рейвън?
— Ами момичетата?
— Признавам, че не знаех как точно да постъпя — усмихна се той. — Реших обаче, че първо трябва да говоря с теб. Пръстенът стана готов едва днес, но мислех да поискам ръката ти още в Санта Барбара. Възнамерявах заедно да обсъдим как да им съобщим, когато получех твоето съгласие. Такива бяха плановете ми, но изглежда и момичетата са правели заговор зад гърба ни. Снощи свикаха семеен съвет, на който категорично пожелаха да разберат дали имам чувства към теб и какво възнамерявам да правя по- нататък.
Ник замълча, за да изпие с устни една прокраднала се по страните й сълза.
— Според мене бяха притеснени, че не сме заедно през уикенда. Когато някой член от семейството е болен, останалите трябва да бъдат с него, да го обичат и да му помагат. Те те обичат, Рейвън. Аз също. Обичаме те.
Рейвън си мислеше, че предишния ден е изплакала всичките си сълзи. Лъжеше се. Те отново напираха да се излеят.
— Позволи ми да страдам заедно с теб, Рейвън — прошепна Ник, забелязал нейната тъга. — То беше и мое дете. Позволи ми да остана с теб, да поговорим за него и да обсъдим бъдещето си. А на сутринта ще посетим заедно доктора. Съгласна ли си?
Тя поклати утвърдително глава. Искаше да прошепне „Благодаря“, но се спря. Това би могла да го каже някогашната жена, чиито жестове на учтивост бяха посрещани с недоверие. Сега от сърцето й напираха да се излеят други думи, които разкриваха нейната вътрешна убеденост, че и тя — киселинното дете — все пак имаше какво да даде от себе си.
Рейвън вдигна глава към мъжа, който бе направил толкова много за нея, и прошепна в упоение:
— Обичам те.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Това е Николас Голт. — Рейвън се обърна се към току-що влязлата в стаята лекарка и тихо добави: — Бащата на бебето.
— Добре дошли — поздрави усмихнато Сара Рокуел.
— Здравейте. Искам да бъда до Рейвън по време на всичко, планирано за днес — прегледа и кюртажа… всичко. Обещах, че ще й държа ръката през целия ден, и няма да си отида за нищо на света.
— Тогава защо не започнем веднага с прегледа? — предложи гинеколожката.
Ник видя малко от процедурата, на която присъстваше за пръв път в живота си, но знаеше, че Сара Рокуел не причинява болка на Рейвън, защото нейната бледа ръка, впита в неговата, не помръдваше.
— Как се чувстваш, Рейвън? — запита доктор Рокуел, след като помоли пациентката си да се изправи и се облече.
— Добре. Успях да си отпочина през нощта, а и от неделя насам не съм имала кървене и спазми.
