Каролайн изглеждаше развеселена.
— Вероятно си права. Тейт е странна птица. В някои отношения разсъждава като собственик на ранчо, но е напълно доволен да превива гръб наравно с всички работници. Той е последният истински каубой, готов да язди и работи до изнемога, предан до дъното на душата си на своята професия, съгласен да даде живота си за стопаните и да направи всичко по силите си, за да спаси ранчото. Хубаво е, че имаме такъв човек тук, и някой ден — въздъхна тихо — от него ще излезе достоен наследник на Бил Кинг. Само да каже.
— А защо не? Тук си живее прекрасно. Ти винаги си предлагала на своите хора повече удобства от всеки друг.
— Да — кимна тя замислено. — И никога не съм била убедена, че това е толкова важно за тях, колкото съм очаквала. Те са странно племе. Почти всичко, което вършат, за тях е въпрос на чест и гордост. Биха работили на някого безплатно, защото чувстват, че му го дължат, или защото е постъпил справедливо с тях, а друг биха напуснали, защото считат, че не заслужава. Всеки един от тези хора е непредсказуем. Дори Бил. Никога не знам докрай какви са намеренията му.
— Сигурно е голяма работа да ръководиш такова ранчо.
— Интересно е — усмихна се Каролайн. — Много интересно. — После забеляза, че Саманта е приковала поглед в часовника си. — Какво има, Сам?
— Нищо. — Изведнъж бе някак притихнала. — Шест часът е.
— Да? — В първия момент Каролайн не разбра, после се досети. — Новините ли? — Саманта кимна. — Всяка вечер ли ги гледаш?
— Опитвам се да не го правя. — Очите й си бяха възвърнали страдалческото изражение. — Но накрая все не устоявам.
— Мислиш ли, че това е добре за теб?
— Не — бавно поклати глава Саманта.
— Да кажа ли на Лусия-Мария да донесе телевизора? Това няма да я затрудни.
Сам отново поклати глава.
— Рано или късно трябва да престана — тихо въздъхна тя. — Мога да спра още сега. — Сякаш трябваше да се пребори с лоша привичка — натрапчивото желание всяка вечер да гледа лицето на Джон Тейлър.
— Мога ли да ти предложа нещо, което да отвлече вниманието ти? Едно питие? Новини по конкурентна телевизия? Кисели бонбони? Парцали за рязане? — Каролайн се шегуваше с нея и Сам се разсмя. Тя бе прекрасна жена и, изглежда, разбираше всичко.
— Ще се оправя, но като стана дума… — Погледна Каролайн през масата с вид на момиче, което иска за абитуриентския бал нещо непристойно голямо, например визоновата наметка на майка си. В меката светлина дългите й руси коси, разпуснати свободно по раменете, само засилваха впечатлението за младост. — Ще те помоля за една услуга.
— Какво говориш? Не се сещам за нещо тук, което да не е на твое разположение.
— Аз пък се сещам — каза Саманта с широка детска усмивка.
— Какво ли може да е?
И тя прошепна двете магически думи:
— Черния красавец.
Каролайн се позамисли, после възкликна развеселена:
— Значи това било! Разбирам…
— Лельо Каро… може ли?
— Дали може какво? — Каролайн се облегна назад с царствена осанка и весели пламъчета в очите.
Ала Саманта не беше от хората, които лесно се отказват.
— Може ли да го яздя?
Каролайн не отговори веднага, изведнъж бе започнала да се тревожи.
— Мислиш ли, че вече си готова за това?
Саманта кимна бавно, убедена във верността на казаното от Джош: имаш ли нужните качества, не можеш да ги загубиш.
— Да.
Каролайн я бе наблюдавала заедно с Бил от големия панорамен прозорец, докато яздеше в централното заграждение. Конете просто бяха в кръвта на Сам. Това бе неделима част от нея, нещо като инстинкт, дори след като не го бе правила повече от година.
— Защо искаш да го яздиш? — попита тя, отметнала глава встрани и напълно забравила за вечерята.
Когато Саманта заговори, гласът й бе тих, а погледът отнесен. Вече не си спомняше за предаването на Джон и жената, при която бе избягал. Единственото, за което можеше да мисли сега, бе разкошният черен жребец в конюшните и колко много й се иска да го почувства под себе си и да се понесе с него срещу вятъра.
— Не знам защо — честно си призна тя. Сетне се усмихна. — Просто изпитвам чувството, че… — поколеба се за момент и погледът й отново стана замислен — че трябва да го направя. Не мога да ти го обясня, Каро. В този кон има нещо. — Замечтаната й усмивка моментално се отрази в очите на Каролайн.
— Знам. И аз го почувствах. Затова трябваше да го имам. Макар да изглежда глупаво жена на моята възраст да държи такъв кон. Трябваше да се подчиня на вътрешното си чувство, та дори и да ми е за последен път.
Саманта кимна в знак, че я разбира напълно, двете жени се погледнаха в очите, обединени от онова, което винаги ги бе теглило една към друга през годините и разстоянията. В известен смисъл те бяха като едно цяло, сякаш по душа бяха майка и дъщеря.
— Е? — Саманта я гледаше обнадеждено.
— Добре — усмихна се Каролайн. — Язди го.
— Кога? — със затаен дъх попита младата жена.
— Утре. Защо пък не?
6
На сутринта Саманта с мъка се надигна от леглото, ала само след миг престана да усеща болките, защото си спомни разговора с Каролайн предишната вечер. Изтича в банята и застана под душа, подложила раменете и главата си на горещите струи, и вече нищо не я болеше. Нямаше намерение да губи време дори за закуска. Храната не я интересуваше. Не и днес. Не й трябваше нищо повече от чаша горещо кафе в кухнята на Каролайн и после щеше да отиде направо в конюшните. Само при мисълта за това на лицето й цъфна усмивка. Тази сутрин не можеше да мисли за нищо друго.
Последните метри измина тичешком, усмивката все още играеше в очите й. В един ъгъл на огромното помещение разговаряха тихо двама мъже, освен тях нямаше никой. За другите бе твърде рано. Те още закусваха, мъчейки се да се разсънят с местните клюки и обичайните сутрешни разговори в голямата трапезария.
Саманта взе седлото и тихичко, едва ли не на пръсти, тръгна към преградата на Черния красавец. Ала веднага забеляза, че мъжете я наблюдават; единият бе вдигнал вежди. Бяха прекъснали разговора си и я гледаха с безмълвна почуда. Тя им кимна също така мълчаливо и влезе в преградата. Започна да успокоява жребеца с нежни мъркащи звуци, прокара ръка по дългия му грациозен врат и потупа мощните му хълбоци. В началото той я гледаше нервно, дърпаше се встрани и назад, после спря и сякаш взе да души въздуха около нея. Тя остави седлото върху вратата, надяна му оглавника и го изведе от преградата.
— Госпожо?
Гласът я сепна, когато връзваше юздите за дирека, за да оседлае Черния красавец. Обърна се да види кой е. Беше единият от двамата работници. Тя го позна, беше добър приятел на Джош.
— Госпожо Тейлър?
— Да?
— Вие… ъъ… Не искам да… — Той се смущаваше, но явно бе разтревожен и Сам го дари с лъчезарната си усмивка. Тази сутрин косите й се спускаха свободно по гърба, очите й сияеха, а лицето й бе порозовяло
