— Как?
— Ами препускайте по цялото ранчо. Това е по вашата част. — Ухили се саркастично, метна се на седлото и потегли.
Саманта за миг съжали, че не е мъж. Точно в този момент с удоволствие би го ударила. Но той вече беше изчезнал.
Както се оказа, загуби цели два часа докато ги открие, два часа езда през шубраците по малкото познати пътеки и безкрайно лутане по непознатите. В един момент дори се усъмни дали Тейт нарочно не е избрал някаква работа, която да ги задържи в по-отдалечените райони, та тя да не стигне до тях. Слънцето грееше ярко и докато обикаляше всяко познато кътче, за да ги търси, Сам се сгорещи, независимо от ледения декемврийски въздух. Попадна на други две малки групи и една по-голяма, но от Тейт нямаше и следа. Все пак накрая ги откри.
— Добре ли пояздихте — попита със смях той, когато Саманта дръпна юздите и Навахо започна да рови земята с копита.
— Очарователно, благодаря. — При все това бе доволна, че изобщо ги беше намерила, и погледът й не трепна пред искрящите на слънцето смарагдови очи. Без да каже дума повече, обърна коня си и отиде при останалите. След малко скочи от седлото и помогна при пренасянето на едно новородено теле в бохча от одеяло. Кравата бе умряла само преди няколко часа, а, изглежда, и то нямаше да оцелее. Един от мъжете метна едва дишащото животинче пред седлото си и пое в равномерен тръс към обора, където щеше да го остави на друга крава, с надеждата тя да го приеме като свое. След по-малко от половин час Сам откри още едно теленце, дори по-дребно от първото, което на всичкото отгоре очевидно бе загубило майка си няколко часа по-рано. Направи сама бохчата и вдигна телето на седлото си с помощта на млад работник, който бе прекалено заплеснат в нея, за да е особено полезен. После, без да чака инструкции, потегли в лек галоп към централния обор.
— Ще се справите ли сама?
Тя сепнато вдигна поглед и видя Тейт Джордан да язди спокойно до нея. Лъскавият му черно-бял пинто образуваше интересна двойка с нейния кафяво-бял апалуса.
— Да, мисля, че ще се справя. — После погледна загрижено животното и попита: — Според вас ще оживее ли?
— Съмнявам се — сухо отвърна той, продължавайки да я наблюдава. — Но винаги си струва да се опита.
Саманта кимна и пришпори коня, а Тейт се отдръпна и пое обратно. След няколко минути тя стигна в обора, експертите поеха телето и се занимаваха с него повече от час, но не успяха да го спасят. Когато се върна при търпеливо чакащия отвън Навахо, в очите й напираха сълзи. Преметна крак през седлото и внезапно изпита гняв, задето усилията й бяха отишли напразно и нещастното животинче не бе оживяло. А там някъде по хълмовете имаше и други като него, чиито майки по някаква причина бяха умрели при раждането в мразовитата нощ. Мъжете непрекъснато следяха за телещи се крави, но по правило всяка година известен брой оставаха неоткрити и неизбежно измираха. През зимата това бе нещо обикновено, хората тук бяха свикнали. Ала не и Саманта, осиротелите теленца някак си й напомняха за децата, които не можеше да има. И тя препусна обратно, решена да направи всичко, та следващото, което намери, да оцелее.
Този следобед докара още три телета, увити в одеяла и преметнати пред седлото. Препускаше в бесен галоп, както сутринта с Черния красавец, а мъжете я наблюдаваха с любопитство и уважение. Ниско приведена над врата на коня, тя представляваше странна и красива гледка, яздеше както никоя друга жена в ранчо „Лорд“, включително и самата Каролайн Лорд. Необикновеното бе, че докато я гледаха как лети през хълмовете и как Навахо изчезва в далечината като кафява мълния, те разбраха, че е родена ездачка, както малко други жени. И когато вечерта се прибираха в конюшнята, всички се шегуваха с нея като със свой човек.
— Винаги ли яздите така? — Отново бе Тейт Джордан, с разрошена коса под големия черен Стетсън, със светнали очи и набола брада, започваща да хвърля сянка по лицето му на вечерното слънце. В него имаше някаква сурова мъжественост, която винаги бе карала жените да спират, когато го видят, сякаш внезапно загубили дъх. Ала Саманта не страдаше от подобна слабост. Нещо в самоуверения му маниер я дразнеше. Той бе толкова сигурен в своя свят и в своята работа, в хората и конете си, а вероятно и в жените си. В първия момент не отговори на въпроса му, после кимна с бегла усмивка.
— Когато има защо.
— А тази сутрин?
Защо й вадеше душата? Какво го засягаше?
— И тогава имаше сериозна причина.
— Нима? — Зелените му очи я пронизваха, докато яздеха един до друг към дома след трудния ден.
Този път Саманта не отклони поглед, сините й очи открито срещнаха неговите.
— Да, имаше. Това ме накара отново да се почувствам жива, господин Джордан. Накара ме да се почувствам свободна. Отдавна не съм се чувствала така.
Той кимна замислено и не каза нищо. Саманта не бе сигурна дали я е разбрал, дали поне се е опитал. А Тейт Джордан й хвърли още един поглед и продължи нататък.
7
— Тази сутрин няма ли да яздите Черния красавец?
Тя едва се сдържа да не го среже, преметна крак през Навахо и се настани на седлото, сетне неволно се усмихна.
— Не, реших да му дам почивка, господин Джордан. А вие?
— Аз не яздя расови коне, госпожо Тейлър. — В зелените очи имаше смях, буйният пинто танцуваше.
— А може би трябва.
Той не й отговори, пришпори коня и поведе хората си към далечен район на ранчото.
Днес групата им бе по-голяма от обикновено, с тях бяха Бил Кинг и Каролайн. Но Саманта почти не ги виждаше. Бе твърде заета с работата, която й бяха дали. Независимо от първоначалните си намерения и чувства, мъжете вече започваха да я приемат. Предишния ден тя бе показала необикновена издръжливост и безупречна езда, бе останала неотлъчно с тях през всичките онези безкрайни часове, проявявайки изключително усърдие при спасяването на осиротелите телета, и тази сутрин се чуваше само „Ехей! Насам, Саманта!
Ей, Сам, по дяволите… идвай веднага!“ Никакво „госпожо Тейлър“, никакво „мадам“. Тя напълно загуби представа за времето и за всичко друго, освен работата и нещата непосредствено около себе си. Едва на вечеря успя да побъбри с Каролайн.
— Знаеш ли, Сам, ти си чудесна. — Тя й наля втора чаша кафе и се облегна назад в удобния кухненски стол. — Можеше да си в Ню Йорк, да си седиш зад бюрото и да създаваш екзотични реклами, да си живееш в апартамента, за който ти завиждат всички познати, а вместо това идваш тук да гониш кравите, да пренасяш болни телета, затънала до коленете в тор. Поправяш оградите наравно с ратаите, изпълняваш заповедите на мъже с петокласно образование, ставаш в тъмни зори и яздиш по цял ден. Не са много хората, които биха те разбрали. — „Да не говорим, че беше омъжена за един от най-привлекателните мъже в телевизията“ — добави наум Каролайн. — Какво мислиш за работата? — Сините й очи гледаха закачливо и Сам се усмихна.
— Мисля, че върша първото разумно нещо от доста време насам, и ми е страшно приятно. Освен това — ухили се като дете тя — предполагам, че ако се повъртя тук достатъчно дълго, отново ще се вредя да пояздя Черния красавец.
— Както чувам, Тейт Джордан не е бил в особен възторг от това.
— Струва ми се, че той не е във възторг от мен като цяло.
— Може би си го изплашила до смърт, Саманта.
— Едва ли. Какъвто е арогантен, ще трябва нещо доста по-страшно от мен, за да го изплаши.
— Не вярвам да е така. Между впрочем той намира, че яздиш добре. От неговите уста това е голяма
