5
На другата сутрин Саманта изпълзя от леглото с пронизителен стон, дотътри се до банята и стоя цели петнайсет минути под душа, оставила горещата вода да се лее върху изтерзаните й крайници. Протритите й от единайсетчасовата езда колене бяха пурпурночервени, тъй че напъха в наполеонките си цели валма памук, преди предпазливо да нахлузи дънките. Единствената окуражаваща поличба за предстоящия ден бе, че дъждът бе спрял. Докато вървеше към трапезарията в мрака пред зазоряване, тя вдигна очи към небето. Все още имаше звезди. Днес не се чувстваше толкова плаха, влезе, закачи якето си, насочи се право към машината за кафе и си наля голяма чаша. Видя стария си приятел Джош на една далечна маса и отиде при него усмихната, а той й направи знак да седне.
— Как се чувстваш днес, Саманта?
Тя се засмя кисело, седна на свободния стол и сниши глас заговорнически:
— Слава Богу, че ще яздим, Джош, само това мога да ти кажа.
— Защо?
— Защото със сигурност не съм в състояние да ходя. Едва се довлякох дотук от голямата къща.
Джош и другите двама на масата прихнаха, а единият я похвали за издръжливостта й предишния ден.
— Наистина си страшно добра ездачка, Саманта. — Макар че проливният дъжд й бе попречил да им покаже на какво е способна.
— Някога бях. Доста време мина оттогава.
— Няма никакво значение — разпалено рече Джош. — Имаш ли добра стойка и ловки ръце, това ти е за цял живот. И днес ли ще яздиш Ръсти, Сам? — Гледаше я въпросително и тя вдигна рамене, отпивайки от кафето.
— Ще видим. Не мисля.
Джош само се усмихна. Знаеше, че Сам няма да се задоволи задълго с подобна стара кранта. Особено пък след като е видяла Черния красавец. Щеше да е цяло чудо, ако не го яхне още след няколко дни.
— Как ти хареса големият палавник? — запита той, сияещ от удоволствие.
— Черния красавец ли? — Произнесе името му и в очите й се появи особен блясък. Никой от хората, чието съществуване е свързано с конете, не може да остане равнодушен при вида на расов жребец, обзема го вълнение, напълно непонятно за непосветените. — Той е най-хубавото животно, което съм виждала някога.
— Госпожа Каро ще ти разреши ли да го яздиш? — не сдържа любопитството си Джош.
— Ако успея да я придумам. И бъди сигурен, че ще се постарая.
Сам тръгна към опашката, чакаща за закуска, и го погледна закачливо през рамо. След пет минути се върна с чиния наденички и пържени яйца. Двамата мъже се бяха преместили на друга маса, а Джош вече оправяше шапката на главата си.
— Рано излизаш, Джош?
— Обещах на Тейт да му помогна в конюшнята, преди да потеглим тази сутрин. — Усмихна й се, обърна се да подвикне на един от приятелите си и тръгна.
След двайсет минути Саманта влезе в конюшнята да оседлае, огледа се нерешително за Тейт, все още не можейки да реши как да подхване разговора за смяната на конете. Но нямаше начин в ден като този отново да язди крантата, която й бе определил. Беше сигурна, че след като Каролайн предлага Навахо, той ще е много по-подходящ за нея.
Двама мъже й кимнаха, минавайки край нея. Изглеждаха по-малко раздразнени от присъствието й, отколкото предишната сутрин. Тя подозираше, че макар да я бяха очаквали, не си я бяха представяли точно такава, каквато е. Ала не се съмняваше, че ако не с друго, ще спечели сърцата им, като язди в дъжд и в пек наравно с тях. Щом възнамеряваше през следващите три месеца да работи в ранчото на Каролайн, за нея бе важно хората да я приемат като своя. Все пак си даваше сметка, че неколцина от по-младите са впечатлени от външността и младостта й. Предишния ден, когато в края на изтощителната езда махна ластика от кока си и разтърси мокрите сребристоруси коси, забеляза един от тях да я зяпа като омагьосан. Усмихна му се, а той се изчерви до ушите и се обърна на другата страна.
— Добро утро, госпожо Тейлър.
Твърдият глас я изтръгна от мислите й и когато вдигна очи към Тейт Джордан, Сам изведнъж разбра, че колкото и да я бе притеснил, или поне да се бе опитал да го направи, тя няма да се съгласи цял ден да язди калпав кон, само за да се знае, че той командва тук. Дори в начина, по който я гледаше, имаше някаква упоритост и решителност и самите движения на главата му предизвикваха у нея желание да му се противопостави.
— Уморена ли сте след вчерашния ден?
— Не особено. — Най-малко пред него щеше да признае, че всичко я боли. Уморена ли? Къде ти. Само като го погледнеше човек, веднага му ставаше ясно за колко силен и важен се мисли. Помощник-управител на ранчото „Лорд“. Не е лошо, господин помощник-управител! Сам знаеше, че Бил Кинг е на шейсет и три години, че всеки момент може да се оттегли и да остави своята трудна длъжност на Тейт Джордан. Разбира се, нямаше никакви изгледи той да я изпълнява така авторитетно, така интелигентно, добронамерено и мъдро, както Бил Кинг… Не й бе ясно защо, но Тейт Джордан направо я вбесяваше. Между тях съществуваше някакво безмълвно противопоставяне, което се забелязваше от пръв поглед.
— Ааа… господин Джордан. — Изведнъж изпита странно удоволствие от предложилата й се възможност да обърка плановете му.
— Да? — Той се обърна към нея, бе метнал на рамото си седло.
— Мисля да опитам друг кон. — Очите й бяха студени като лед, а неговите започваха да святкат сърдито.
— Кой кон по-точно имате предвид? — Тонът му бе леко предизвикателен.
Сам умираше да назове Черния красавец, ала реши, че той няма да разбере иронията.
— Каролайн смята, че Навахо ще свърши работа. За момент Тейт Джордан изглеждаше ядосан, но после кимна, обърна се и незаинтересовано промърмори през рамо:
— Давайте.
Самата дума раздразни Саманта. Защо трябваше да му иска разрешение кой кон да язди? Разумът й подсказваше простия отговор, ала когато откри преградата на Навахо, все още бе наежена от маниера му. Взе седлото, оглавника и юздите от стаичката отзад и започна да оседлава коня. Той беше красив апалуса с муцуна в кремаво и шоколадово, разкошни кафяви хълбоци и характерната бяла задница на едри кафяви петна. Остана спокоен, докато Саманта му слагаше седлото и стягаше коланите, но щом го изведе от преградата, веднага си пролича, че е много по-буен от Ръсти. В действителност, когато го яхна, трябваше да положи известни усилия, за да го овладее. Жребецът започна да се мята насам-натам и да се изправя на задни крака, тъй че минаха цели пет минути, докато успее да се присъедини към останалите. Беше разпределена в същата група както предния ден и когато се насочиха към хълмовете, видя, че Тейт Джордан я наблюдава с открито неодобрение.
— Мислите ли, че ще се справите с него, госпожо Тейлър? — Гласът му бе ясен като камбана и както яздеше до нея и наблюдаваше игривите маневри на Навахо, на Саманта неудържимо й се прииска да го удари.
— Във всеки случай ще се опитам, господин Джордан.
— Май беше по-добре да ви дадем Лейди.
Саманта продължи по пътя си, без да каже дума повече. След половин час всички бяха погълнати от работата, търсеха отлъчили се крави и още веднъж проверяваха оградите. Откриха болна юница и мъжете я вързаха, за да я върнат в един от главните обори. Когато спряха да обядват, вече имаха зад гърба си шест часа езда. Установиха се на горска поляна и завързаха конете за околните дървета. Всички получиха обичайните сандвичи, супа и кафе, разговорите бяха оскъдни, но спокойни. Никой не й обръщаше специално внимание, при все това Саманта се чувстваше добре сред мъжете. Поседя няколко минути, примижала на зимното слънце, и остави мислите си да се реят свободно.
— Сигурно сте уморена, госпожо Тейлър.
Пак този глас. Сам отвори очи.
— Всъщност не съм. Наслаждавах се на слънцето. Много ли ви дразни това?
