изпразнени и два огромни термоса, единият със супа, другият с кафе. Вече допиваше с наслада последните капки кафе, когато той отново я заговори.
— Държите ли се, госпожо Тейлър? — В гласа му се долавяше лека насмешка, но този път очите му я гледаха по-дружелюбно.
— Добре съм, благодаря. А вие, господин… ъъ… Всъщност не знам как ви е името. — Усмихна му се чаровно и той също се ухили. Това момиче определено беше пиперлия, усети го още сутринта, когато й предложи Лейди. Не му убягна, че очите й засвяткаха от яд, ала изобщо не го интересуваше какъв кон иска. Даде й възможно най-кроткото животно. Нямаше да допусне тази вятърничава нюйоркчанка да си строши врата в северния край на ранчото. Това бяха всичките му претенции към нея. Въпреки че досега тя сякаш се справяше добре. Трябваше да се признае, че на този мързелив кон е трудно да се прецени що за ездачка е.
— Казвам се Тейт Джордан — подаде й ръка той и Сам отново не можеше да реши дали й се присмива, или е сериозен. — Как ви харесва гостуването тук?
— Страхотно е! — усмихна му се ангелски тя. — Великолепно време. Идеален кон. Прекрасни хора… — Запъна се за момент и той вдигна вежда.
— Как? Нищо ли няма да кажете за храната?
— Ще измисля нещо.
— Не се съмнявам. Впрочем изненадан съм, че решихте да яздите днес. Можехте да изчакате по-хубаво време, за да започнете.
— Защо? Вие не се съобразявате с времето, нали?
— Не — гледаше я почти предизвикателно. — Но едва ли можем да се сравняваме с вас.
— Доброволците винаги се стараят повече, не знаете ли това, господин Джордан?
— Като че ли не. Не сме имали много доброволци. Идвали ли сте тук и преди? — За пръв път я огледа с интерес, ала по-скоро от любопитство, отколкото с намерение да се сприятелят.
— Да, идвала съм, много отдавна.
— Каролайн и преди ли ви разрешаваше да яздите с мъжете?
— Всъщност не… е, само понякога… Но беше повече за удоволствие.
— А сега? — Веждата му отново се вдигна въпросително.
— Предполагам, че и сега е за удоволствие. — Този път усмивката й беше по-искрена. Можеше да му каже, че е нещо като терапия, но нямаше намерение да му разкрива тайните си. Вместо това спонтанно реши да му благодари. — Задължена съм ви, че ми позволявате да яздя с вас. Зная, че нов човек в групата сигурно ви създава трудности. — Още малко и щеше да му се извини, че е жена. Само това оставаше. — Надявам се да бъда полезна с нещо.
— Възможно е. — Той кимна и се отдалечи.
Цял следобед не й проговори. Така и не намериха отлъчилите се крави, към два часа се засякоха с една от групите, които поправяха оградата, и се присъединиха към нея. Саманта не можеше да помогне почти с нищо, пък и в интерес на истината към три часа вече бе така уморена, че бе готова да заспи на седлото под проливния дъжд. Към четири видът й бе съвсем окаян, а към пет, когато потеглиха обратно, беше сигурна, че като слезе от коня, няма да може изобщо да се помръдне. Бе прекарала на седлото единайсет от всичките единайсет и половина часа и й се струваше доста вероятно на следващата сутрин да не се събуди. Когато се върнаха в конюшните, едва се свлече от коня с отказващи да се съберат крака и само здравата ръка на притеклия се на помощ Джош я задържа да не рухне от изтощение. Отвърна на загрижения му поглед с немощен смях и с благодарност се опря на него.
— Струва ми се, че днес прекали, Сам. Защо не се прибра по-рано?
— Шегуваш ли се? По-скоро бих умряла. Щом леля Каро може, мога и аз… Или се лъжа? — обезсърчено погледна тя стария си приятел.
— Не ми е приятно да ти го казвам, момиче, но тя го върши доста по-отдавна от теб, и то всеки ден. Утре всичко адски ще те боли.
— Няма какво да говорим за утре. Би трябвало да ти е ясно как се чувствам сега.
Всичко това бе изговорено шепнешком, вътре в преградата на Ръсти. Самият Ръсти бе престанал да ги забелязва и вече се бе заел със сеното.
— Можеш ли да вървиш?
— Ще трябва. Защото със сигурност не бих си позволила да изпълзя оттук на четири крака.
— Искаш ли да те нося?
— И още как — ухили се тя. — Но какво биха си казали другите? — И двамата прихнаха при мисълта за това. Саманта вдигна глава и очите й неочаквано светнаха. Бе забелязала красивата бронзова табелка пред една от отсрещните прегради и сякаш изведнъж забрави за болката. — Джош, това ли е Черния красавец?
— Да, госпожо — отвърна той с възхитена усмивка, адресирана както към нея, така и към расовия жребец. — Искаш ли да го видиш?
— Дори да умирам, бих минала по остри гвоздеи, за да го видя, Джошуа. Заведи ме при него.
Той я хвана под ръка да я подкрепя и се затътри с нея към отсрещната преграда. Всички останали си бяха отишли и наоколо не се чуваха други гласове, освен техните.
Отдалеч преградата изглеждаше празна, но когато наближи, Саманта го зърна в далечния ъгъл и тихо подсвирна. Конят дойде при тях и потри муцуна в ръката й. Той бе най-красивият жребец, който бе виждала през живота си, шедьовър от черно кадифе с бяла звезда на челото и съвършено равни бели чорапчета на предните крака. Гривата и опашката му бяха лъскави и гарвановочерни като тялото, а големите му очи гледаха ласкаво. Независимо че бе по-едър от всички коне в дългогодишната й практика, краката му бяха необикновено грациозни.
— Господи, Джош, той е невероятен!
— Красавец е, нали?
— Най-хубавият кон, който съм виждала — благоговейно рече Сам. — Колко е висок?
— Седемнайсет педи и половина, близо осемнайсет — радостно и гордо отвърна Джош и Саманта тихо подсвирна в пустата конюшня.
— Какво не бих дала да го пояздя.
— Мислиш ли, че госпожа Каро ще ти разреши? На Бил Кинг не му е приятно дори тя да го язди. Дяволски опърничав е. На няколко пъти едва не я хвърли, а това хич не е лесно. Досега не съм виждал кон, който да успее да хвърли госпожа Каро.
Саманта не можеше да откъсне очи от жребеца.
— Каза, че ще ми разреши, и се хващам на бас, че той няма да се опита да ме хвърли.
— На ваше място не бих рискувал, госпожо Тейлър. — Гласът идваше точно иззад гърба й и не беше на Джош. Дълбок и дрезгав, звучеше тихо, ала не преливаше от симпатия.
Сам се обърна бавно, видя пред себе си Тейт Джордан и очите й замятаха искри.
— И защо мислите така? Сигурно според вас Ръсти повече ми подхожда? — Изтощението, болката и раздразнението й изведнъж се сляха ведно и тя почти престана да се владее.
— Не знам. Но двата коня са несравними. Госпожа Каролайн язди може би най-добре от всички жени, които познавам, и след като тя среща затруднения с Черния красавец, бъдете сигурна, че за вас ще е почти невъзможно да се справите. — Говореше твърде самоуверено и Джош изведнъж се почувства неловко от тяхната препирня.
— А, тъй ли? Колко интересно, господин Джордан. Забелязвам, че определяте госпожа Каролайн като най-добрата ездачка между жените. Както разбирам, не считате, че тя може да се сравнява с мъжете, нали?
— Това е различен вид езда.
— Невинаги. Хващам се на бас, че ще се справя с това животно значително по-добре от вас.
— Какво ви кара да мислите така? — Очите му блеснаха, но само за миг.
— От години яздя расови коне. — Каза го с цялото ожесточение на изнемогващ от изтощение човек, ала Тейт Джордан не изглеждаше нито доволен, нито развеселен.
— Някои от нас не са имали тези възможности. Ние просто правим най-доброто с онова, което ни се предлага.
