й не е тук, и се преструваха пред себе си и пред останалите, че я няма.
— Госпожо Тейлър?
Като чу името си, тя рязко се обърна и погледът й опря в широки мъжки гърди във вълнена риза на сини и червени карета.
— Да? — Очите й запълзяха нагоре, докато срещнаха други, с цвят, какъвто рядко бе виждала: почти смарагдовозелени, със златни петънца. Косата бе черна, леко прошарена на слепоочията, лицето обветрено, чертите остри, а притежателят им бе по-висок от всеки друг в ранчото, включително и от Бил Кинг.
— Аз съм помощник-управителят тук.
Каза само длъжността, не и името си. В гласа му имаше нещо студено и заплашително. Ако го бе срещнала в тъмна уличка, сигурно щяха да я побият тръпки.
— Здрасти. — Не знаеше какво да му каже, а той я гледаше отгоре със свъсени вежди.
— Готова ли сте да дойдете до конюшните? — Тя кимна, респектирана от началническия му маниер и огромния му ръст. Видя, че другите ги наблюдават, вероятно се чудеха какво й казва и без съмнение забелязваха, че в неговото държане няма и следа от топлота, липсват приветствени думи за „добре дошла“ и усмивки.
Всъщност й се пиеше още кафе, но нямаше никакво намерение да му го признава, той без това вече бе тръгнал към вратата. Грабна якето си от куката, на която накрая го бе закачила, навлече го, нахлупи качулката и затвори след себе си, чувствайки се като дете, което се е провинило. Той явно се дразнеше от мисълта, че Саманта ще язди с тях, и влетя в конюшнята като фурия. Тя смъкна качулката и изтърси дъжда от нея, без да го изпуска от очи. Гигантът откачи дъската със списъка на хората и имената на конете, свъси вежди замислено и отиде до близката преграда. Пред нея имаше табелка с името Лейди и по някаква причина, която едва ли би могла да обясни, Сам моментално се ядоса от избора му. Нима само защото беше жена, трябваше да язди кобилата Лейди? Инстинктивно почувства, че няма да се отърве от този кон през целия си престой тук, и горещо си пожела поне да е добър за езда.
— Прилично ли яздите? — Тя отново отговори само с кимване, боейки се да каже нещо в своя защита, за да не го засегне. При все че в интерес на истината вероятно яздеше по-добре от повечето мъже в ранчото. Ала той щеше сам да се убеди, ако изобщо си направеше труда да я погледне. Мъжът отново се върна към своя списък и Саманта, която продължаваше да го наблюдава, се хвана, че се е втренчила в извивката на врата му, точно където тъмната коса докосваше яката. Беше як, чувствен на вид мъж на около четирийсет и една-две години. В него имаше нещо едва ли не плашещо, някаква необузданост, упоритост и решителност. Усещаше го и без да го познава и тръпка на страх премина по гърба й, когато той отново се обърна към нея и поклати глава.
— Няма да стане. Кобилата може да ви затрудни. Вземете Ръсти. Той е в дъното на конюшнята. Изберете си едно от трите седла в стаичката и го оседлайте. Тръгваме след десет минути. — Погледна я с досада и добави: — Ще бъдете ли готова дотогава?
Какво си мислеше този тип, че й трябват два часа, за да оседлае един кон? Както го гледаше, изведнъж пламна от яд и рече:
— Ще бъда готова след пет минути. Или по-малко.
Той не каза нищо, просто я остави, закачи таблото обратно на стената и забърза към преградите, където оседла собствения си кон и го изведе навън. Всички мъже се бяха върнали от закуска и след пет минути конюшнята вече кънтеше от подсвирквания, викове и смехове. Конете потропваха радостно с копита, възбудени от появата на редовните си ездачи, а когато ги извеждаха от преградите, поздравяваха събратята си с пръхтене. На входа стана истинско задръстване, докато цялата група се изниже в мокрия заден двор. Въпреки лекия дъжд настроението бе приповдигнато.
Повечето мъже бяха облекли дъждобрани над якетата си, Сам също: Джош й бе дал един, когато извеждаше коня си. Той бе едър, кафяв и безинтересен на вид, не особено енергичен и без игривост в стъпката. Саманта вече подозираше, че ще й се наложи да се разправя с животно, което ще се опитва да спира край реката, да преминава в бавен ход при всяка възможност, да хрупа храсти и пасе всяка попаднала му тревичка и ще се моли да го прибира всеки път, щом случайно го обърне в посоката на конюшните. Очертаваше се досаден ден и тя неочаквано изпита разкаяние за гнева си към Лейди преди малко. Нещо повече, докато чакаше, й се прииска да докаже на помощник-управителя, че заслужава по-добър кон. Като Черния красавец, усмихна се тя на себе си, спомняйки си за расовия жребец на Каролайн. Очакваше с нетърпение да го възседне и тогава този високомерен каубой щеше да види каква ездачка е. Запита се дали Бил Кинг някога е приличал на него и реши, че вероятно е бил още по-лош. Бил Кинг винаги се бе славил като строг управител и все още беше такъв, а този всъщност не й бе сторил нищо, освен че й бе предложил доста кротко животно. Макар и неохотно, си призна, че за непозната жена от място като Ню Йорк изборът му е разумен. Откъде можеше да знае, че тя действително умее да язди? Очевидно Каролайн си бе спестила похвалите по неин адрес, и толкова по-добре.
Възседнали конете, мъжете бърбореха под дъжда и чакаха помощник-управителят да им даде инструкции за деня. Двайсет и осемте работници никога не яздеха заедно, обикновено се разделяха на четири-пет групи, за да свършат каквото има за вършене в различните краища на ранчото. Всяка сутрин Бил Кинг или помощникът му минаваха между тях и даваха устните си нареждания кой с кого и къде ще работи. И сега, както винаги когато Бил Кинг отсъстваше, високият тъмнокос помощник-управител тръгна спокойно между тях да разпредели задачите за деня. Той даде на Джош четирима души да обиколят южния край на ранчото и проверят за отлъчени или телещи се крави. Още две групи отиваха да прегледат оградите, които според него имаха нужда от ремонт. На друга четворка бе възложено да прибере две болни крави в оборите край реката. Той самият с още четирима мъже и Саманта щяха да претърсят района около северните граници за три крави, които всеки момент щяха да се отелят, а се бяха отделили от стадото. Саманта безмълвно последва групата вън от централното заграждение, яздеше кротко на Ръсти и се надяваше дъждът да спре. Мина цяла вечност, докато препуснаха в лек галоп, и тя трябваше още веднъж да си напомни, че на западното седло не бива да се изправя на стремена при тръс. Чувстваше се странно на това голямо и удобно седло, много повече бе свикнала с по-малките и по-плоски английски, които бе използвала на прескоците и надбягванията в Медисън Скуеър Гардън. Ала онова бе един напълно различен живот.
Само веднъж се запита какво ли става тази сутрин в офиса и се усмихна на себе си. Струваше й се невероятно, че едва преди два дни провеждаше творческа среща с нов клиент, облечена в синия си костюм от „Диор“, а сега отиваше да търси изгубени крави в ранчо на другия край на страната. Мисълта за това едва не я накара да прихне на глас. Тъкмо прекосяваха някакво хълмче и трябваше да се концентрира, за да не се разсмее открито на абсурдния контраст между онова, с което се бе занимавала, и това, което вършеше в момента. На няколко пъти забеляза, че заместник-управителят я поглежда, сякаш проверява дали се справя с коня. Веднъж едва се сдържа да не му каже нещо неприятно: минавайки край нея, той й напомни да стегне юздите на Ръсти, който отчаяно се опитваше да хрупне малко трева. Само за момент бе позволила на унилото животно да задоволи каприза си, с надеждата да го успокои, преди да потеглят отново, а тъмнокосият тиранин, изглежда, бе решил, че не може да го контролира. Това я вбеси. Идеше й да изкрещи: „Направих го нарочно!“ Ала той я подмина и потъна в тих разговор с двама от мъжете, сякаш изобщо не го интересуваше какво върши тя. Останалите явно го смятаха за нещо като началник. Отнасяха се към него, както към Бил Кинг: с искрено уважение. Отговаряха му кратко и почтително и усърдно кимаха с глави. Никой не поставяше под съмнение предложенията му, никой не оспорваше думите му. Между него и останалите почти не се разменяха шеги и докато разговаряше с тях, той рядко се усмихваше. Саманта откри, че този човек някак я дразни, неговата самоувереност бе открито предизвикателство за нея.
— Приятна ли е ездата? — попита я малко по-късно, за момент изравнил коня си с нейния.
— Много — отвърна тя през стиснати зъби и се усмихна в усилващия се дъжд. — Чудесно време!
Той не отговори, само кимна и продължи нататък, а Саманта реши, че е досадник без никакво чувство за хумор. Денят напредваше и краката й взеха да се уморяват, седалището я болеше, вътрешната страна на бедрата и коленете й вече беше ожулена от непрестанното триене на дънките в седлото. Стъпалата й бяха измръзнали, ръцете — схванати и тъкмо когато започваше да се пита дали това ще свърши някога, направиха почивка за обяд. Спряха пред малка колиба някъде по периферията на ранчото, предназначена за такива случаи. В нея имаше маса, няколко стола и всичко необходимо, за да си приготвят храната: котлони и течаща вода. Сам установи, че самият заместник-управител е донесъл провизиите в чантата на седлото си. Всички получиха по един мазен сандвич с пуешко и овнешко месо, бяха извадени и набързо
