Лицето на Саманта пламна при тези думи. Помощник-управителят докосна шапката си, кимна й, без да поглежда работника до нея, и излезе от конюшнята.
За момент се възцари тишина. Джош я наблюдаваше, опитвайки се да прочете реакцията й по лицето. Тя се помъчи да си придаде безгрижен вид, погали Черния красавец по муцуната, после вдигна поглед към него.
— Този негодник може да те вбеси, нали? Винаги ли е такъв?
— Сигурно. Когато наблизо има жени. Неговата го заряза преди години. Избяга със сина на ранчера, при когото Тейт работеше тогава, и се омъжи за него. Онзи дори осинови момчето му. Преди да загинат. Жена му и новият й съпруг загинаха при автомобилна катастрофа. Тейт си върна момчето, макар че то и до днес не носи неговото име. Не мисля, че това го безпокои особено. Луд е по сина си. Но никога не споменава бившата си съпруга. Струва ми се, че след нея му е останал лош вкус в устата и оттогава не поглежда жена. Освен… — Ярка червенина заля лицето на Джош. — Освен онези… нали знаеш, леките жени. Ако питаш мен, едва ли е имал вземане-даване с друга. Синът му е вече на двайсет и две, можеш да си представиш от колко време продължава това.
Сам бавно кимна.
— Ти познаваш ли момчето?
Джош вдигна рамене и поклати глава.
— Не. Знам, че миналата година Тейт му намери работа наблизо, но той не говори много за себе си и за сина си. Държи се затворено. Както повечето мъже тук. Веднъж в седмицата обаче отива да го види. Момчето е оттатък в „Третата бариера“.
Още един самотник, помисли си Сам, но това си беше типично за каубоите. Нещо друго я бе заинтригувало. Той имаше пъргав ум и тя неочаквано се запита кой и какъв е в действителност Тейт Джордан.
— Не го вземай навътре, Сам — отново поклати глава Джош с дружелюбната си усмивка. — Той не иска да те засегне. Просто си е такъв. Под тази четина на бодливо прасе Тейт е добър човек. Само да го видиш с децата от ранчото! Сигурно е бил чудесен баща на момчето си. Пък е и образован. Не че това има някакво значение тук. Баща му е бил собственик на ранчо и го е пращал в добри училища. Завършил е дори колеж и има някаква титла, но после старият умрял и загубили всичко. Мисля, че точно тогава е започнал работа в другото ранчо, а после жена му избягала със сина на шефа му. Всичко това го е променило. Струва ми се, че не иска нищо повече от онова, което има. Нито за себе си, нито за сина си. Просто е един обикновен каубой, като всички нас. Но е умен и един ден ще стане управител. Ако не тук, то някъде другаде. Качествата му не могат да се отрекат. Опак или не, страхотно го бива в тази работа.
Сам се замисли над онова, което току-що бе чула. Благодарение на бъбривостта на Джош бе научила повече, отколкото всъщност бе искала.
— Готова ли си да тръгваме? — Той се усмихна топло на хубавата млада жена с уморено лице и мокри дрехи. — Можеш ли да вървиш?
— Ако още веднъж ме попиташ, Джош, ще те ритна. — Сърдитият й поглед го накара да прихне.
— Ами, не думай! — разсмя се още по-силно той. — Та ти не можеш да си вдигнеш крака и колкото да ритнеш някое кученце, Саманта!
Джош не спря да се смее на шегата си по целия път до къщата. Когато Каролайн им отвори вратата и той предаде Сам на нейните грижи, беше шест часът и няколко минути. Каролайн не можа да сдържи усмивката си, докато младата й приятелка с видимо усилие се дотътри до уютната дневна и се стовари със стон на дивана. Пътьом бе хвърлила мокрото яке, а панталоните й бяха останали сухи под мушамата, тъй че нямаше опасност да повреди мебелите.
— Господи, момиче, целия ден ли си яздила? — Сам кимна. Бе така уморена и схваната, че й бе трудно дори да говори. — Защо, за Бога, не се прибра, когато почувства, че се уморяваш?
— Не исках да ме вземат за глезла… — Простена мъчително, но успя да се усмихне на Каролайн, която със смях се отпусна на дивана до нея.
— О, Саманта, глупаво момиче! Утре ще има да си ближеш раните.
— Нищо подобно. Утре пак ще яздя онзи проклет кон. — Отново изстена, ала този път по-скоро при мисълта за коня, отколкото от болка.
— Кой кон ти дадоха?
— Една окаяна стара кранта, наречена Ръсти — не скри възмущението си Сам и Каролайн се разсмя още по-неудържимо.
— О, Господи, не може да бъде! Наистина ли ти дадоха него? — Саманта кимна. — Кой го измисли, по дяволите? Казах им, че яздиш не по-зле от всички тях.
— Ами, не са ти повярвали. Поне Тейт Джордан със сигурност. Канеше се да ми даде Лейди, но после реши, че скоростта на Ръсти повече ми подхожда.
— Утре му кажи, че искаш Навахо. Той е хубав апалуса3, не го язди никой, освен Бил и мен.
— Другите няма ли да се засегнат?
— Днес засегнати ли бяха?
— Не съм сигурна. Не приказваха много с мен.
— Те не приказват много и помежду си. Но след като си яздила с тях от сутринта, едва ли са имали нещо против теб. Боже мой, толкова часове от първия ден!
— Ти не би ли постъпила по същия начин?
Каролайн се замисли за момент, сетне се ухили и кимна.
— Между другото, видях Черния красавец.
— Какво ще кажеш за него? — попита гордата собственичка със светнали очи.
— Ще кажа, че ми се иска да го открадна. Или поне да го пояздя. Но — на лицето й отново се изписа гняв — господин Джордан мисли, че е по-добре да стоя настрана. Според него Черния красавец не е кон за жена.
— А мен къде ме слага тогава? — Каролайн изглеждаше силно развеселена.
— Призна, че яздиш най-добре от всички жени, които познава. Попитах го защо непременно трябва да уточнява пола, не може ли просто да каже, че яздиш най-добре от всички.
Каролайн само се разсмя.
— Какво смешно има, лельо Каро? Ти си наистина несравнима.
— За жена — вметна тя.
— И това ти се вижда смешно?
— Свикнала съм. Бил Кинг разсъждава по същия начин.
— Голямо свободомислие цари по тези краища, няма що. — Пъшкайки, Саманта се надигна от дивана и се насочи към стаята си. — Във всеки случай, ако утре успея да измъкна от Тейт Джордан по-добър кон, ще имам чувството, че съм извоювала голяма победа за женската кауза. Как му беше името на онзи апалуса?
— Навахо. Кажи му само, че аз съм наредила.
Саманта завъртя очи и изчезна по коридора.
— Желая ти успех — извика след нея Каролайн.
Докато миеше лицето и разресваше косата си в своята красива спалня, Саманта си даде сметка, че за пръв път от три месеца не е готова да мине през огън и вода, за да гледа вечерното предаване на Джон и Лиз, и то дори не и липсваше. Сега се намираше в съвършено различен свят. Свят на коне, наричани Ръсти и апалуса, на помощник-управители, които се мислят за всемогъщи. Все пак тук животът бе прост и разумен, а единственият й важен проблем бе кой кон ще язди на следващия ден.
Малко след вечерята, удобно изтегната в леглото, тя отново реши, че от дете не се е радвала на по- благодатно и просто съществуване. Вече започваше да се унася и мислите й постепенно се замъгляваха, когато до ушите й стигна познатото хлопване на врата и този път беше сигурна, че чува приглушени стъпки и тих смях в коридора.
