което цял ден са стискали юздите. Мисълта за това определено не я изпълваше с ентусиазъм. Тя тихо излезе в коридора и забеляза ивицата сребриста светлина под вратата на Каролайн. Мина й през ума да каже „добро утро“, но й се стори безбожно рано, за да безпокои, когото и да било, и продължи на пръсти към външната врата. Затвори я внимателно след себе си, нахлупи на главата си качулката от якето и стегна шнура. От лекия дъждец по земята вече се бяха образували локви и ботушите й тихо шляпаха в тях.
Пътят до голямата трапезария, където мъжете се хранеха и вечер се събираха да играят билярд и карти, сякаш нямаше край. Голямата постройка бе свежо боядисана, с тавани от греди, тухлена камина, достатъчно висока, за да застанеш прав в нея, грамофон, телевизор, няколко игрални маси и хубав стар билярд. Сам открай време знаеше, че Каролайн Лорд се отнася добре със своите работници.
Когато стигна до входа, ръката й за миг замръзна на дръжката и тя с удивление си даде сметка какво се готви да извърши. Бе на път да нахълта в самото светилище на мъжете, да се храни с тях сутрин и на обяд, да работи рамо до рамо с тях и да претендира за равностойно място в малкия им колектив. Какво щяха да си помислят те? Изведнъж се усъмни, че Каролайн и Бил може да не са ги предупредили, коленете й се разтрепериха и се почувства прекалено изплашена, за да влезе. Докато стоеше нерешително под дъжда с ръка на дръжката, някой зад нея промърмори:
— Хайде, по дяволите, човече! Студено е.
Тя се обърна кръгом, сепната от гласа зад гърба си, и се озова лице в лице с набит мъж с тъмнокестенява коса и тъмни очи, приблизително с нейния ръст и на нейната възраст. Очевидно не по-малко изненадан и смутен от грешката, той бързо закри с ръка устата си, сетне на лицето му се разля широка усмивка.
— Вие сте приятелката на госпожа Каролайн, нали? — Сам кимна безмълвно, опитвайки се да се усмихне. — Извинете… но не бихте ли отворили все пак? Студено е!
— О… — Сам бутна вратата, която се отвори широко. — Съжалявам. Аз просто… Тя… каза ли нещо за мен? — Бузите й бяха поруменели от смущение и от ледения дъжд.
— Да, разбира се. Добре дошли в ранчото, госпожо. — Той се усмихна и мина край нея, любезен, но не и преливащ от желание да каже нещо повече. Веднага се здрависа с двама-трима от другите работници, после се запъти към огромната открита кухня и поздрави готвача, грабвайки чаша кафе и купа пшеничена каша.
Саманта видя, че помещението е пълно с мъже като този, който току-що бе влязъл, до един облечени в дънки, солидни якета и тежки пуловери. Шапките им бяха окачени на куките по стените, а каубойските им ботуши тракаха оглушително по дървения под. Тази сутрин в голямата трапезария имаше повече от двайсет души, които разговаряха на малки групички или пиеха кафето си в уединение. Неколцина вече бяха насядали край дългата маса, ядяха яйца с бекон или гореща каша и довършваха второто или третото си кафе. Ала накъдето и да се обърнеше, навсякъде се виждаха само мъже, погълнати от утринните ритуали на своя мъжки свят, преди да се захванат със своята мъжка работа. За пръв път в живота си Саманта се почувства абсолютно не на място. Отново усети, че лицето й пламва, тръгна неуверено към кухнята, усмихна се нервно на двама от работниците, вземайки чаша черно кафе, а сетне се опита да се скрие сред дървенията в далечния край на залата.
На пръв поглед нямаше нито едно познато лице. Повечето бяха млади и вероятно сравнително нови тук. Само двама-трима имаха вид на хора, които може да са работили някъде по-дълго време. Единият беше широкоплещест як мъж в началото или средата на петдесетте, който доста приличаше на Бил Кинг. Имаше същата конструкция, ала очите му не бяха така топли и лицето му не бе толкова добро. Той хвърли поглед на Саманта, сетне й обърна гръб и каза нещо на луничав червенокос младеж. Двамата прихнаха и се запътиха към маса в противоположния край на залата, където се присъединиха към други двама. В моментен пристъп на параноя Саманта си помисли, че може би тя е причината за тяхното веселие, че идването й тук е пълна лудост, да не говорим за желанието й да язди наравно с тях. Съвсем не беше както едно време с Барбара, когато пристигаха в ранчото да се забавляват. Първо на първо, тогава бяха много млади и много хубави и за мъжете бе удоволствие просто да ги гледат как се мотаят наоколо и яздят. Но сега тя се опитваше да се представи за една от тях, нещо, което те едва ли биха толерирали, ако изобщо забележеха присъствието й.
— Няма ли да закусите нещо? — Гласът бе дрезгав, но мил. Сам се видя изправена срещу друг мъж от по-старото поколение, ала не така неприятен на вид, както първия. Взря се в него и тихо възкликна:
— Джош! Джош! Това съм аз, Сам! — Той беше тук всяко лято, когато идваха с Барбара, и винаги се грижеше за тях. Барбара й бе разказвала колко внимателно и търпеливо я е учил да язди като малка. Имаше някъде жена и шест деца, Саманта помнеше това. Но никога не ги бе виждала в ранчото. Както повечето каубои, и той бе свикнал да живее в един изключително мъжки свят — странен, самотен живот, протичащ между множество други, също толкова затворени в себе си мъже. Общество на самотници, държащи се заедно, сякаш за да се сгряват взаимно. Сега той погледна Саманта, озадачено в първия момент, после я позна и на лицето му грейна сърдечна усмивка. Без колебание протегна ръце и я прегърна и тя почувства на бузата си острата четина от наболата му брада.
— Мътните да ме вземат! Та това е Сам! — Издаде тих радостен вик и Саманта се разсмя с него. — Как така, по дяволите, не се досетих, когато госпожа Каролайн каза за своята „приятелка“? — Плесна се по бедрото и усмивката му стана още по-широка. — Как я караш, да му се не види? Леле, страхотно изглеждаш!
Да не повярваш, с тази полузаспала физиономия и навлечена в най-грозните и най-старите си дрехи.
— Ти също! Как са жената и децата ти?
— Пораснаха и се пръснаха, слава Богу. С изключение на една от дъщерите и жена ми. — Той сниши глас, сякаш разкриваше ужасна тайна: — Сега са тук, в ранчото, разбираш ли. Госпожа Каролайн ме накара. Каза, че не било редно те да живеят в града, пък аз тука.
— Радвам се.
В отговор Джош завъртя очи и двамата се разсмяха.
— Няма ли да закусиш нещо? Госпожа Каролайн рече, че очаква да ни дойде на помощ човек от Ню Йорк. — За миг в усмивката му се прокрадна злорадство и той продължи: — Трябваше да им видиш физиономиите, като разбраха, че става дума за жена.
— Положително са били във възторг — саркастично подхвърли Саманта, докато вървяха към кухнята. Умираше за кафе, а и откакто откри Джош, храната започваше да й мирише апетитно. Взе голяма купа пшеничена каша, а той се наведе съзаклятнически към нея.
— Какво правиш тук, Сам? Не си ли омъжена?
— Вече не. — Джош кимна с вид на врял и кипял в тези неща, но тя не му даде повече информация. Настаниха се на една маса и през цялото време, докато Саманта ядеше кашата и препечените си филийки, никой не седна при тях. След време любопитството надделя, двама-трима от работниците приближиха и Джош й ги представи един по един. Повечето бяха по-млади от Сам и имаха суровия вид на отрудени мъже, прибиращи се под покрив само за спане. Професията им в никакъв случай не беше лека, особено по това време на годината. Не бе трудно да се досетиш как Бил Кинг се е сдобил с дълбоките бразди по лицето, които му придаваха вид на издялана със замах статуя. Те бяха издълбани от времето и природните стихии през близо петдесетте години езда в различните стопанства, където бе работил. И лицето на Джош не беше по-различно. Сам го гледаше и си мислеше, че не след дълго мнозина от останалите също ще заприличат на тях.
— Доста нови лица, а, Сам? — Тя кимна и той я остави за момент да донесе още кафе.
Часовникът над камината показваше шест без четвърт. След петнайсет минути всички щяха да отидат в конюшните да оседлаят конете и работният ден щеше официално да започне. Саманта се питаше кой ще й определи коня за този ден. Предишната вечер Каролайн не бе казала нищо по този въпрос. Изведнъж взе да се безпокои, огледа се за Джош, но той бе изчезнал някъде с един от приятелите си и тя се почувства като изгубено дете. Независимо от няколкото любопитни погледа, хвърлени в нейна посока, общо взето, никой не проявяваше видим интерес към нея, повечето се правеха, че гледат другаде и Сам започна да подозира, че са решили да не й обръщат внимание. Изпита желание да закрещи или да се качи на масата, само и само да ги накара да я забележат, да им каже, че съжалява, задето навлиза в техния свят, и че, ако искат, е готова да си отиде на мига. Начинът, по който я игнорираха, направо я вбесяваше. Сякаш бяха решили, че мястото
