казала, че работата й е хубава, че й носи радост, и единствено това имаше значение. Разбира се, знаеше с какво се занимава мъжът й. Всеки американец познаваше Джон Тейлър и по лице, и по име. Бил Кинг никога не го бе харесвал, ала без съмнение знаеше кой е той.
— Не, Бил, не съм напуснала. В отпуска съм.
— Отпуска по болест ли? — погледна я той загрижено.
Сам се поколеба за миг.
— Не съвсем. По-скоро нещо като лечебна почивка. — Смяташе с това да приключи темата, после реши да му каже. — Джон и аз се разделихме. — Бил въпросително вдигна вежди, но не попита нищо и тя продължи: — Всъщност преди доста време. Поне аз имам такова усещане. Вече минаха три-четири месеца. — По-точно, сто и два дни. Бе броила всеки един от тях. — Предполагам, в агенцията са решили, че имам нужда да си почина от работата. — Обяснението прозвуча неубедително дори за самата нея и тя изведнъж почувства, че паниката отново я завладява. Също както сутринта, докато разговаряше с Харви. Може би наистина я уволняваха, но още не искаха да й го кажат? Сигурно мислеха, че няма да понесе напрежението? Или че вече се е пречупила? Ала вдигна очи и видя Бил Кинг да кима, сякаш за него всичко това бе напълно в реда на нещата.
— Звучи ми разумно, дъще — рече успокояващо той.
— Ужасно трудно е да изпълняваш задълженията си, когато си наранен. — Замълча за момент, после продължи: — Открих това преди години, след като почина жена ми. Мислех, че въпреки всичко мога да си върша работата в ранчото, където бях тогава. Ала след седмица шефът ми каза: „Бил, момчето ми, давам ти една месечна заплата, върви си вкъщи при близките и се върни, когато свършат парите.“ Знаеш ли, Сам, като чух това, побеснях. Все едно ми бе рекъл, че няма да се справя с работата си. Но беше прав. Отидох в дома на сестра си край Финикс, постоях към месец и половина и когато се върнах, отново бях заприличал на себе си. От никой мъж и никоя жена не може да се очаква непрекъснато да са на поста си. Понякога трябва да им се даде време да потъгуват.
Не й каза, че двайсет и пет години след този случай бе взел три месеца отпуска и от ранчото на госпожа Лорд. Когато синът му загина още в началото на виетнамската война, Бил изпадна в такава покруса, че едва можеше да говори. И не друг, а Каролайн пое грижата за него през онези кошмарни дни. Изслушваше го, съчувстваше му, накрая дори отиде да го измъкне от един бар в Тусон и го довлече обратно, като му заяви, че ранчото го чака и е време да се стегне. Започна да го строява като фелдфебел, затрупваше го с работа до пълно изтощение, крещеше, пищеше, ругаеше и го тормозеше, докато един ден едва не се сбиха на южното пасище. Бяха слезли от конете и Каролайн замахна да го зашлеви, а той с един удар я свали на земята по задник. Тя неочаквано прихна и се смя, докато от очите й потекоха сълзи. Той също се закикоти неудържимо, коленичи до нея да й помогне да се изправи и точно тогава я целуна за първи път.
Този август се навършваха осемнайсет години оттогава и Бил никога не бе обичал друга, както обичаше нея. Тя бе единствената жена, за която истински бе жадувал и копнял, която бе желал, с която се бе смял, работил и мечтал и която уважаваше повече от всеки мъж. Но Каролайн Лорд беше много специална. Бе необикновена, супержена. Блестяща и забавна, хубава, добра, състрадателна, интелигентна. Бил така и не можа да разбере за какво й е притрябвал някакъв си наемен работник. Ала тя бе наясно със себе си от самото начало и никога не съжали за решението си. От близо двайсет години тайно бе негова жена. И отдавна би разгласила връзката им, ако той й бе позволил. Но Бил бе убеден, че нейното положение като господарка на ранчото е над всичко, и макар съседите да подозираха, никой не можеше да твърди с положителност, че са любовници. Единственото, което се знаеше твърдо, бе, че са добри приятели. Дори Саманта не беше уверена, че между тях има нещо повече. Двете с Барби се бяха досещали и често се бяха кикотили по този повод, но никога не им бе дадена възможност да се убедят.
— Как е Каролайн, Бил? — погледна го тя с топла усмивка и забеляза блясъка, който се появи в очите му.
— Жилава, както винаги. По-жилава е от всеки друг в ранчото.
И по-стара. Каролайн бе три години по-възрастна от него. В младостта си тя бе причислявана към най- блестящите и елегантни дами в Холивуд, омъжена за един от водещите режисьори по онова време. Даваните от тях приеми все още фигурираха между легендите на ранния Холивуд и домът, който бяха построили на хълмовете над града, все още бе включен в някои от туристическите обиколки. Къщата често бе сменяла собствениците си, но си оставаше архитектурна забележителност, паметник на една отминала епоха, рядко достиган по красота през идните години.
Ала на трийсет и две Каролайн Лорд овдовя и животът в Холивуд изгуби за нея своята привлекателност. Тя се задържа там още две години, изпълнени с болка и самота, а сетне изчезна, внезапно и без всякакви обяснения. Прекара една година в Европа, след това шест месеца в Ню Йорк. Отне й още година, докато реши какво всъщност иска. С часове кръстосваше напосоки сама в своя бял „Линкълн Континентал“ и в един момент си даде сметка за какво копнее: да живее някъде сред природата, далеч от шампанското, приемите и претенциозността. След смъртта на мъжа й всичко това й се струваше безсмислено и тя реши да приключи с него. Беше готова за нещо съвсем различно, за напълно нов живот, за нови предизвикателства.
Още същата пролет обиколи до един предлаганите имоти в радиус триста километра от Лос Анжелис и купи ранчото. Плати за него цяло състояние, нае консултант и най-добрите работници в района. Даде на всички добри заплати, построи им хубави уютни жилища и създаде атмосфера на топлота и спокойствие, от каквато малцина мъже биха се отказали. В замяна изискваше разумни съвети и солидно обучение, та един ден сама да поеме управлението на ранчото. И очакваше всички да се трудят така упорито, както тя самата. Бил Кинг се запозна с нея още през тази първа година, пое стопанството и я научи на всичко, което сам знаеше. Той бе от онези управители, за които повечето ранчери даваха мило и драго, и беше чиста случайност, че пътищата на съдбата го бяха отвели там, да не говорим, че в края на краищата двамата с Каролайн Лорд станаха любовници.
Всичко, което Саманта знаеше за историята на Бил, бе, че е в ранчото почти от самото начало и е помогнал за финансовия му просперитет. То бе едно от малкото калифорнийски говедовъдни стопанства, носещи печалба. Отглеждаха шотландски говеда и от време на време продаваха по някой и друг състезателен кон от породата „Морган“1. Повечето големи ранча се намираха в Средния запад и Югозапада; съвсем малко бяха тези в Калифорния, които развиваха успешна дейност, а доста се поддържаха от собствениците (градски жители, борсови посредници, адвокати и филмови звезди, купили ги като един вид играчка) за облекчаване на данъците. Ала ранчото „Лорд“ не беше играчка, не и за Бил Кинг и Каролайн Лорд, нито пък за хората, които работеха в него. Саманта също знаеше, че докато е там, от нея ще се очаква да поеме известни задължения. Никой не идваше в ранчото просто да мързелува. Това би изглеждало неприлично, след като всички останали се трудеха така упорито.
По телефона Каролайн й бе казала, че в момента не им достигат двама души и нейната помощ ще е добре дошла. Ваканцията й щеше да бъде изпълнена с работа, Саманта бе сигурна в това. Предполагаше, че най-вероятно ще й възлагат дребни задачи в конюшните, ще се грижи за някои от конете и може би ще помага при почистването. Знаеше, че няма особени изгледи да й поверят нещо по-сериозно. Не че нямаше да се справи, тя отдавна беше доказала уменията си с конете: на пет години вече беше завършена ездачка, на седем участваше в изложби на коне, на дванайсет се състезаваше в Медисън Скуеър Гардън, след това спечели три сини и една червена лента на конкурси и няколко години мечтаеше за олимпиадата, като прекарваше всеки свободен миг със своя кон. Ала когато влезе в колежа, не й оставаше много време за тренировки, мечтата за олимпиадата избледня и през следващите години тя почти престана да язди. Такава възможност й се откриваше само като гостуваше в ранчото с Барбара или в много редките случаи, когато се срещаше с други притежатели на коне. Сам знаеше, че като „градско момиче“ няма особени шансове да спечели доверието на каубоите и те да я вземат да работи с тях, освен ако Каролайн не се застъпеше за нея.
— Яздила ли си напоследък? — сякаш прочел мислите й, попита Бил.
Тя поклати глава.
— Знаеш ли, май от две години не съм се качвала на кон.
— Утре по това време всичко ще те боли.
— Сигурно. Но предполагам, че ще се чувствам добре. Това е приятна болка. — Уморените колене и схванатите прасци не можеха да се сравняват с жестоката болка, която бе носила в душата си през
